Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lights: the Odyssey of C. H. Lightoller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

22.

Томас Сканлан беше адвокат, действуващ от името на моряшкия и огнярския профсъюз. Неговата основна грижа бе да предпази вахтените на марса от пряко обвинение и да докаже, че „Титаник“ не е разполагал с достатъчно спасителни лодки и редови моряци, но той имаше и друг морален дълг. Като парламентарист в Камарата на представителите и ирландец по произход като колегата си Харбинсън, Томас Сканлан се чувствуваше силно ангажиран към онези ирландски семейства, които бяха загубили сродници в корабокрушението. Беше талантлив и както Лайтолър сам щеше да го излита, агресивен адвокат. Свидетелят се беше справил блестящо с правителствения юрисконсулт, сър Джон Саймън, ала нямаше и съмнение, че по някои въпроси вторият помощник-капитан на „Титаник“ се беше отървал твърде леко. Всичко това вече беше свършило и сега предстоеше истинското изпитание.

След като не сполучи да накара Лайтолър да се съгласи, че е имало нужда от повече редови моряци на „Титаник“, които първо да спуснат и после да обслужат спасителните лодки, Сканлан премина към въпроса за видимостта. Лайтолър вече беше заявил на следователите, че по негово мнение тази нощ имало никакви изпарения и изобщо не е било опасно да се плава под пълна пара, но Сканлан беше решил да докаже обратното и вече беше получил подкрепа от показанията, дадени предварително от наблюдателите както в Америка, така и пред британското следствие, че била започнала да се образува мъгла.

— Вие не забелязахте никаква мъгла. Възможно ли е морякът на марса да е в по-добра позиция от вас за установяване наличието на изпарения?

— Не.

— Смятате, че от вашата позиция на мостика имате не по-лоша и възможности, така ли?

— Дори по-добри.

Отвисоко изпаренията трудно се различават, както и вълнението на водата, и според мнението на Лайтолър вахтеният на марса, който гледа надолу към морето, едва ли би могъл да види ниско лежащата мъгла по-добре от офицера на мостика, чието зрение е насочено напред и е под по-малък ъгъл. Сканлан цитира свидетелствата на вахтените, които твърдяха, че били видели мъгла, и се зае отново с Лайтолър:

— Ако свидетелствата на тези хора са достоверни, можете ли да ми обясните как е станало така, че те са забелязали мъгла, а вие на мостика — не сте?

— Не, не мога да ви обясня.

В края на краищата Лайтолър беше напуснал мостика един час и половина преди сблъскването. Нищо чудно видимостта да се е влошила впоследствие и ако е било така, Мърдок би трябвало да го отчете и да вземе съответните мерки. Сега Лайтолър беше поставен в положението да защитава човек, който не може да се яви пред съда, без дори да знае каква е била цялата обстановка. Вахтените обаче я знаеха и твърдяха, че е имало изпарения. Разбира се, те трябваше да защитават собствените си интереси. Айсбергът беше забелязан едва когато „Титаник“ се намираше на 500 метра от него.

— Ако на хоризонта се покаже айсберг, дали човекът на мостика има същите възможности да го забележи като вахтения на марса? — попита Сканлан.

— Напълно същите.

— Не ви ли прави впечатление като необикновено обстоятелство това, че когато айсбергът се е появил и е бил забелязан, пръв го е видял човекът на марса, а не дежурният на мостика?

— Имаме ли някакви категорични доказателства в полза на подобно твърдение? — последва предпазливият отговор на Лайтолър.

Наистина това нямаше с какво да се докаже, макар досегашните свидетелства убедително да говореха, че айсбергът най-напред е бил забелязан от марса. След катастрофата Лайтолър се постара да установи кой в действителност пръв е видял айсберга: Мърдок от мостика или Флийт от марса. В крайна сметка стигна до заключението, че двамата са го видели едновременно. Някои може би недоумяваха защо се отдава такова значение на това. Ако не за всички, поне за Сканлан значението беше голямо, както не след дълго се разкри:

— Вчера заявихте, че сам вие използувате бинокъл, за да откривате плаващи ледени блокове. Смятате ли, че би било.

Лорд Мърси незабавно прекъсна адвоката:

— Според мен свидетелят не каза това. Доколкото си спомням, заяви, че при откриването на айсберги би предпочел да разчита на невъоръжено око.

— Точно така, милорд — начаса потвърди Лайтолър.

Ето че Сканлан си беше поставил за цел да го атакува относно липсата на бинокъл на марса и беше повече от ясно, че този път на Лайтолър няма да му бъде позволено да се измъкне така безболезнено, както предишния ден. Все пак лорд Мърси сякаш проявяваше стремеж да му помогне в преодоляването на това препятствие, като направи продължителен опит да разколебае Сканлан:

— … и след като е разпознал айсберга с просто око, тогава взима бинокъла, за да го разгледа по-подробно.

— Да — съгласи се усмихнато адвокатът, без да има ни какво намерение да се откаже: — Не смятате ли, че преди вахтеният на марса да реши да докладва за появата на айсберг, той би искал да се увери, че видяното от него наистина е айсберг?

Преди Лайтолър да проговори, лорд Мърси се намеси отново:

— Прощавайте, но вахтеният на марса не докладва за айсберг. Той удря три пъти сигналната камбана, което означава, че има нещо по курса на кораба. (Всъщност комисарят беше на пълно прав. Флийт беше дал предупреждаващия за сблъскване сигнал и едва тогава бе телефонирал на мостика, за да съобщи, че на пътя им стои айсберг.)

Лорд Мърси затрудняваше Сканлан в усилията му да следва избраната от него линия за задаване на въпроси относно употребата на бинокъла. За известно време между комисаря, адвоката и свидетеля се завърза препирня във връзка с ролята на постоянния вахтен, за това, кога трябва и кога не трябва да се удря камбаната на марса, за стойността на биноклите при откриване на айсберги. Сканлан не се предаваше. Твърдо бе решил да се добере до желаната цел. Цитира показанията, дадени от вахтения Флийт в Америка, където той твърди, че с бинокъл би могъл да види по-рано айсберга — всъщност навреме, за да успее параходът да го избегне. Сканлан подхвана свидетеля:

— Като продължение на свидетелствата, които дадохте вчера: на какво разстояние, според вас, сам вие бихте могли да забележите един айсберг при необикновените условия, преобладаващи през онази неделна нощ?

— От около миля и половина до две мили.

— Имате предвид с просто око, нали?

— Да.

— А с бинокъл не бихте ли могли да го различите от по-далеч?

— По всяка вероятност.

— Не ви разбирам — отново го прекъсна лорд Мърси. Беше сигурен, че не това е отговорът, който Лайтолър има предвид. Свидетелят се коригира:

— Исках да кажа, че ние не държим бинокъла на очите си цялото време и затова е естествено първо да го видя с просто око. Ако стане така, че оглеждам хоризонта в момента, когато се появи айсберг, и бинокълът именно тогава е на очите ми, напълно е възможно да го видя по-рано, докато с просто око не би трябвало да го забележа толкова скоро.

Лайтолър се стремеше да обясни, че макар бинокълът да приближава обекта, той същевременно ограничава полезрението и това е негов недостатък, освен ако случайно не попадне право на обекта. Лорд Мърси пожела да зададе няколко въпроса на Лайтолър:

— Очевидно бинокълът обикновено се държи в торбичка или в кутия горе на марса. По време на злополуката се твърди, че не е имало бинокъл на марса на „Титаник“. Вярно ли е това?

— Че не е имало бинокъл?

— Не. Че има място, където да се държи на марса.

— Да, сигурно.

— Тогава би могло да се допусне, че бинокълът е трябвала да бъде на своето място, нали?

— Да.

— И че е бил там, за да се използува, нали?

— Да.

Лорд Мърси като че ли нападна Лайтолър, но дали беше така наистина?

— Когато бинокълът се използува на марса, той винаги ли е на очите на вахтения или просто се употребява, ако ситуацията го изисква?

— Точно така, милорд.

— Значи вахтеният не стои през цялото време с бинокъл на очите, така ли?

— Разбира се, че не стои.

— Бинокълът е поставен там за ползуване, когато вахтения намери за подходящо, така ли?

— Точно така.

Несъмнено лорд Мърси полагаше усилия да помогне на Лайтолър. Беше му не по-малко полезен, отколкото ако се беше явил като негов личен адвокат, но Сканлан все още не отстъпваше:

— Казахте, че можете да видите айсберг с просто око от миля и половина до две, сетне аз изказах предположение, че с бинокъл сигурно бихте могли да го видите от по-далеч и вие се съгласихте, нали?

— Да, съгласих се.

— Естествено, същото се отнася и за вахтения, нали?

— Да.

— Тогава приемате ли, че е належащо вахтените на марса да разполагат с бинокъл?

За пръв път Лайтолър започна да дава признаци, че губи самообладание:

— Искате от мен мнение дали бинокълът на вахтените е трябвало да бъде на марса или не? Това ли е?

— Не, аз не мисля, че това е въпросът — намеси се лорд Мърси. — Ще ви го задам по същия начин. Адвокатът иска да знае дали вахтеният е длъжен да държи бинокъла до очите си?

— Не! Не, разбира се.

Дали точно това имаше предвид Сканлан или не, за лорд Мърси беше без значение. Сканлан обаче упорито продължаваше да преследва своята цел:

— Не е ли желателно за вахтените на марса да бъде осигурен бинокъл, тъй че да го ползуват, когато намерят за необходимо?

— Въпрос на становище от страна на вахтения офицер. Някои офицери предпочитат вахтеният да има бинокъл, други не. Няма общоприето становище.

— Не говоря за становищата на офицерите изобщо, а ме интересува вашето лично мнение относно ползата от бинокъла на марса?

— Да. Сега мога да ви отговоря конкретно. Без съмнение аз държа на бинокъла.

Най-после! Сканлан успя да пробие защитния вал на Лайтолър. Сега оставаше да се възползува от добитото преимущество:

— Радвам се, че мислите така. Известно ли ви е, че още в Саутхамптън вахтените са направили оплакване, задето на марса не е осигурен бинокъл?

— Не знам за такова оплакване.

— А знаете ли, че на марса не е имало бинокъл?

— Зная.

Макар вече да бе установено, че на марса не е имало бинокъл, до момента не беше разисквано кой е отговорен за това. Сканлан през цялото време знаеше, че като втори офицер Лайтолър е бил задължен да се погрижи за снабдяването на марса с бинокъл и че нееднократно е бил питан от вахтените по този въпрос, но адвокатът искаше първо да обработи свидетелите. Междувременно лорд Мърси за малко не провали усилията му, ала в края на краищата защитната стена беше съборена — ако не напълно, то поне отчасти. Колкото до Лайтолър, официално оплакване наистина нямаше. Не му се нравеше думата „оплакване“, но беше принуден да признае, че му е докладвано. Сканлан продължи:

— Можете ли да обясните на следствието защо, след като е било докладвано, не е бил осигурен бинокъл за наблюдателите на „Титаник“?

— Не, не мога да дам обяснение.

Безспорно Лайтолър би могъл да се опита да обясни проблема, но това само щеше да усложни нещата.

— Ако беше въпрос на ваше лично виждане, щяхте ли да осигурите бинокъл?

— Сигурно, ако се намереше такъв на кораба.

— Имаше ли на кораба бинокъл, предназначен за марса?

— Не мога да кажа.

— Имахте ли бинокли на мостика?

— Да.

— Колко?

— По един на всеки старши офицер плюс капитана и един допълнителен за мостика, който обикновено наричаме „пилотски бинокъл“.

— Значи почти непрекъснато през цялото плаване на борда е имало един свободен бинокъл, така ли?

— На мостика.

— Но от мостика той би могъл да бъде предаден на наблюдателите, нали?

Лорд Мърси реши, че е време отново да се намеси, като използува много успешно един аргумент от досегашните разисквания:

— Струва ми се, че наличието или отсъствието на бинокъл не е от почти никакво значение, тъй като наблюдателят не би го държал през цялото време на очите си, и когато е забелязал айсберга, вече е било твърде късно да го използува.

Устремът на Сканлан за момент беше възпрян и Лайтолър се възползува от предоставената възможност, за да възвърне загубеното:

— Бих искал да подчертая, че като се изказвам в полза на бинокъла, аз имам предвид наблюдател, на когото мога да разчитам, но ако той е човек, който вдига бинокъла, преди да докладва на офицера, в такъв случай съм абсолютно против бинокъла. Наблюдателят трябва първо да докладва каквото е видял и после да прави каквото иска.

— Смятам, че това е правилно, мистър Сканлан — забеляза лорд Мърси. Би било съвсем неподходящо наблюдател, който види нещо напред с просто око, първо да го разгледа с бинокъла, а чак после да докладва.

И така с енергичната подкрепа на комисаря Лайтолър в крайна сметка успя да прокара твърдението, че бинокълът не е бил от решаващо значение за навременното откриване на айсберга, причинил гибелта на „Титаник“, независимо от показанията на Флийт, говорещи за противното. Любопитно е защо лорд Мърси положи такива старания да помогне на Лайтолър в този случай. Едва ли беше заради това, че не съществуваха разпоредби на Търговската дирекция относно притежаването на бинокъл от наблюдателите, което би могло да се приеме за пропуск от нейна страна — сред многобройните изменения, направени по-късно вследствие на катастрофата, нямаше никакво постановление във връзка с биноклите.

Най-цинично настроените наблюдатели сигурно биха казали, че причината се крие в желанието на лорд Мърси да държи колкото може по-стегнати юздите на Сканлан, защото си дава сметка, че той е човекът, който има най-големи възможности да извади на показ кирливите ризи. Колкото до твърдението на Лайтолър, че винаги бил забелязвал айсбергите първо с просто око, а после ги разглеждал през бинокъла, малцина биха се съгласили с него, и най-малко вахтените на „Титаник“. Но кой би могъл да оспорва нещо, което бе установил от личен опит? Във всеки случай никой не беше в състояние да докаже, че лъже.

След като престоя на свидетелската трибуна през цялото сутрешно заседание на 21 май, веднага след обедната почивка Лайтолър отново беше призован и Сканлан поднови разпита. Запита Лайтолър защо „Титаник“ не е намалил скоростта си с оглед на предупрежденията за наличие на плаващ лед. Свидетелят упорито се придържаше към тезата си, че много често се съобщава за лед, но на практика после не се среща. Разговорът помежду им взе да става разгорещен:

— Значи да разбирам, че дори с поуките, извлечени от катастрофата на „Титаник“, ако сега ви поставят при същите обстоятелства, вие пак ще летите с 21 възла и половина. (В действителност „Титаник“ се бе движил по-бързо.)

— Не смятам, че изобщо бих летял. Възразявам срещу думата „летя“.

— Искам да кажа — да се носите напред.

— Знаете ли, това би намирисвало на безразсъдство. Излиза, че ние лекомислено летим с кораба напред, независимо от всичко. Не ще и дума, че така не бива да се постъпва.

— Мисълта ми е, че е било проявено безразсъдство, крайно безразсъдство да се плава с 21 възла и половина при условията, които сам вие нарекохте ненормални, и с оглед на информацията, която сте били получили от различни източници, че се намирате в непосредствена близост до плаващ лед?

— Тогава единственото, което мога да кажа, е, че на практика всеки капитан, чийто параход пресича Атлантическия океан, може да бъде обвинен в безразсъдство.

— Не искам да споря с вас по този въпрос, но може ли да квалифицирате такова поведение другояче, освен като крайно безразсъдно?

— Да.

— Нима може да се нарече предпазлива навигация според вас?

— Това е нормална навигация, която включва необходимото внимание.

— В такъв случаи вашето становище на човек, преживял катастрофата с „Титаник“, е, че намирайки се в близост до участък с обилен плаващ лед, вие пак бихте продължили да водите параход от типа на „Титаник“ със скорост 21 и половина възла, така ли?

— Не, не бих си позволил.

— Значи не бихте продължили да плавате с 21 и половина възла нощно време, когато условията са ненормални, както сам описахте?

— Преди всичко условията за нас не бяха очевидни. Абсолютно гладкото море стана очевидно чак по-късно. Естествено, че бих взел предпазни мерки при такива условия.

Създаваше се впечатление, че Лайтолър вече не е свидетел, а подсъдим.

— А какви други предпазни мерки бихте взели, ако не намалите скоростта?

— Не съм казвал, че няма да намаля.

— Не можете ли да кажете дали ще намалите, или няма да намалите скоростта?

— Не, струва ми се, че не бих могъл да кажа в момента какво бих направил. Ще взема всички предпазни мерки, които сметна за необходими.

— Според мен ще постъпите благоразумно, ако намалите, а ако не намалите, ще постъпите безразсъдно. За описаните от вас ненормални условия вие казахте, че са били очевидни по време на вашата вахта. Разказахте подробно на следствието за тях, а нима в разговорите си с капитана не ги обсъдихте? От друга страна казахте, че не сте разбрали колко гладко е морето, нали така?

Сканлан беше намерил противоречие в показанията на Лайтолър. Първоначално той беше предал пред съда разговора си е капитана на мостика за „гладкото и спокойно“ море, а по-късно заяви, че това е станало очевидно за тях едва впоследствие. Сканлан се сдоби със силен коз. Докато той препрочиташе отново пред следователите показанията на Лайтолър, свидетелят си спомни, че напълно е разбрал колко спокойно е морето едва след като му се е наложило да плува в ледените води, ала той не пожела да се възползува от това обяснение. Когато Сканлан го попита дали факторите, които са обсъждали с капитана на мостика, не са били достатъчни, за да ги предупредят за грозящата опасност, Лайтолър отговори отрицателно.

— Тогава не виждам какво би могло да ви убеди, че нещо ви заплашва тази нощ!

— Бях убеден, че има заплаха — отговори равнодушно Лайтолър, след което в залата се разнесе сподавен смях.

— Става дума за това, че описаните от вас условия са криели опасност.

— Така се оказа.

Лайтолър оставаше непреклонен, а Сканлан започна все повече да се обърква.

— Искам да кажа, че условията са били крайно опасни, но въпреки това командуващите кораба са проявили небрежност и са продължили с такава висока скорост.

— Не е така.

Сканлан беше принуден да се откаже. След като загуби половин час за повторно разглеждаше на такива въпроси като броя на спасителните лодки, качеството на тяхното обзавеждане и следваната политика за наемане на редови моряци и вахтени, което имаше пряко отношение към неговите клиенти, той стигна до последния си коз. Контекстът на въпроса беше повече от очевиден:

— Знаете ли дали капитанът на първокласен параход, какъвто беше „Титаник“, има твърде много задължения от социален характер, освен преките си задължения на мостика? Имам предвид, да се грижи за пътниците?

— Не — отговори твърдо Лайтолър. — Разбира се, домакинът му е подчинен, както и всички останали на кораба.

— Капитанът не отсъствува ли твърде продължително от мостика?

— О, не, в никакъв случай. Не се налага изобщо да отсъствува от мостика.

— На практика капитанът не се ли появява рядко?

— Не — настоя Лайтолър. Отлично съзнаваше какво преследва Сканлан и не се поколеба да доизясни въпроса: — Не ме разбирайте неправилно. Да речем, че времето е мъгливо или нещо подобно — в такъв случай капитанът няма да мръдне от мостика. По целия път от Ню Йорк до Саутхамптън капитанът може нито веднъж да не слезе при пътниците.

Сканлан спокойно можеше да предвиди, че Лайтолър ще му даде подобен отговор, но все пак нали успя да прокара идеята си. Адвокатът седна и стори място на своите опитни колеги, които на свой ред се заеха да разпитват Лайтолър през цялата останала част от деня. Пръв стана мистър Рош, адвокатът на Асоциацията на морските механици, който го пита за действието на водонепроницаемите врати и за плана на машинното отделение. Всички механици бяха потънали с „Титаник“ и Лайтолър не можеше да даде кой знае каква полезна информация за тази част на кораба или за разигралите се там събития, докато корабът потъваше. После думата взе мистър Харбинсън от името на пътниците от трета класа. Той би могъл сериозно да изпоти Лайтолър, ако беше повдигнал въпроса, защо са загинали толкова много третокласни пътници, но поради някакви необясними причини изобщо не го засегна, ограничавайки се накратко да разпита за въжетата на спасителни лодки. Мистър Едуардс, адвокат на Докерския профсъюз, нямаше какво да пита по отношение на своите клиенти и потъването на „Титаник“, поради което се заинтересува относно възможността около айсберга да са се образували локални изпарения — това Лайтолър сметна за изключено, сетне поиска да знае как Търговската дирекция е инспектирала спасителните съоръжения — нещо, което свидетелят си спомняше твърде добре и накрая защо „Титаник“ се е накренил подчертано към левия борд, след като е получил пробойна на десния борд.

— Корабът обикновено не се ли накланя към борда, откъдето влиза водата? — попита мистър Едуардс.

— Не е задължително.

— Би трябвало да се очаква крен от страната, от която нахлува вода, нали така?

— Не е така.

— Защо?

— А защо пък да е така? — проехтя гласът на Лайтолър в залата.

Мистър Едуардс не успя да задоволи любопитството си. Беше се надявал да докаже, че кренът на левия борд е бил предизвикан от вода, нахлула през бордовите врати, които Лайтолър беше наредил да се отворят.

После дойде ред на мистър Люис, адвокат на Британския мореплавателен съюз. В началото на следствието Лайтолър беше казал, че зрението на постоянните вахтени редовно се проверява. Мистър Люис реши да се хване за това. Беше открил нещо, с което да препъне свидетеля, или поне така си мислеше:

— Доколкото разбирам, според вас компанията „Уайт стар“ държи да се прави проверка на зрението, така ли?

— Доколкото има нужда от това.

— По принцип ли знаете това или от опит?

— От личен опит.

— Сигурно ще ви изненада фактът, че от доста време насам в Саутхамптън вече не се прави проверка на зрението.

— А ще бъде ли от някаква полза за вас, ако ви кажа, че аз държа да се прави такъв преглед? — Лайтолър отново оживи залата.

До края на следствието, продължило 36 дни, той отговоря на 1600 въпроса, като само в няколко случая изпадна в затруднение. През цялото време се представяше отлично, макар че на моменти се поогъна под силните удари на мистър Сканлан. Като доказателство за това, когато всичко приключи, лорд Мърси го дръпна настрана и доверително го попита дали някога не е имал намерения да се посвети на правото вместо на морето. Както пише известният морски историк Джефри Маркъс в своята книга „Първото плаване“, „той беше толкова полезен за компанията пред Следствения съд, колкото и на корабния мостик“. Не ще и съмнение, че благодарение най-вече на усилията на главния свидетел „Уайт стар лайн“, а и Търговската дирекция, се отърваха така безнаказано. Неговата теория за крайно необикновените обстоятелства: отсъствието на всякакъв вятър, абсолютно спокойното море и безлунната нощ, допринесе много, за да се убеди съдът, че голяма роля в трагедията е изиграл лошият късмет. Естествено, мистър Сканлан не беше толкова убеден в своята заключителна реч и обвини екипажа в мореплавателско неумение и небрежна навигация поради пълното пренебрегване на получените предупреждения за наличие на лед. Отправи остра критика и към Търговската дирекция заради липсата на достатъчно спасителни лодки и недостига на редови моряци, които да ги обслужват. Неговият ирландски колега следваше същата линия и обвини Търговската дирекция в придържане към остарели разпоредби за безопасност, довели до несъответствия в спасителното обзавеждане на „Титаник“.

Лорд Мърси обаче имаше други виждания. В обобщението си той каза, че тъй като капитан Смит просто е следвал утвърдената от години мореходна практика, не може да се твърди, че е била проявена небрежност, и затова срещу него не бива да се хвърлят никакви обвинения. Лайтолър неизменно си беше давал сметка, че при следваната практика да се плава под пълна пара в близост до райони с плаващ лед, като всичко се залага на зоркото наблюдение, за да се избегне евентуалното сблъскване, винаги беше съществувала опасност от такава катастрофа. Тъй като досега не се беше случвало нещастие, никой не е виждал основание за по-голяма предпазливост. Ала когато злополуката дойде, последиците от нея надминаха всички представи. Като освободи капитан Смит от отговорност за гибелта на „Титаник“, лорд Мърси заключи:

„Нека се надяваме, че отсега нататък на тази практика ще се сложи край и в бъдеще ще бъде заменена с по-благоразумни и мъдри действия. Това, което считаме за грешка в случая  «Титаник», занапред несъмнено ще се смята за небрежност при всеки нов подобен инцидент.“

И така, замазването на нещата беше завършено. Беше станала грешка и според лорд Мърси никой не трябваше да се извинява — нито капитан Смит, нито „Уайт стар лайн“, нито Търговската дирекция, нито Чарлс Хърбърт Лайтолър, въпреки че марсът на „Титаник“ беше останал без бинокъл. Едно нещо обаче беше сигурно: повече никой, най-малко от всички Лайтолър, нямаше да повярва отново в съществуването на непотопяем кораб. Мнозина проповедници се вдъхновиха да използуват гибелта на „Титаник“ като урок за всички. На другата неделя след корабокрушението Уинчестърският епископ например подчерта пред богомолците в саутхамптънската църква „Дева Мария“:

„Нацията получи суров урок за цялата своя самоувереност и доверие към силата на машините и парите. Името и трагедията на «Титаник» ще останат като паметник и предупреждение към човешката самонадеяност.“

Но ако Лайтолър си мислеше, че със заключение на британското следствие историята приключи, той дълбоко се лъжеше. Един дребен земевладелец от ирландското графство Корк на име Томас Райън се погрижи за това. Синът му беше загинал при корабокрушението и отказвайки да приеме присъдата на лорд Мърси като окончателна, без да му мигне окото от могъщата юридическа батарея, която несъмнено щеше да бъде строена срещу него, бащата беше решил да съди „Уайт стар лайн“ за обезщетение. И така Лайтолър трябваше отново да премине през всички изпитания, но този път не в почти карнавалната атмосфера на Скотиш Хол, а във Върховния съд, където подходът беше съвсем различен. Вместо лорд Мърси, който му помагаше при всяко затруднение, сега Лайтолър имаше насреща си непредубедения съдия мистър Бейлхач, който проницателно претегляше и анализираше всички изложени пред него свидетелства, тъй че правилно да бъдат изтълкувани от съдебните заседатели, които щяха да произнесат крайната присъда. Лайтолър отново застана лице в лице със стария си противник Томас Сканлан, който се явяваше като пълномощник на ищеца. Този път голяма част от показанията на Лайтолър не бяха така убедителни, включително теорията му за „извънредните обстоятелства“. В резултат „Уайт стар лайн“ загуби делото, след като съдът прецени, че капитанът е проявил небрежност по отношение на скоростта. Обаче съдът не намери доказателства относно небрежно водене на вахтата. Компанията обжалва пред Апелативния съд, но присъдата беше потвърдена. Капитан Смит беше признат за виновен в небрежна навигация. Заплашващите „Титаник“ опасности, произтичащи от наличието на плаващи ледове, би трябвало да бъдат предвидени, а не да се пренебрегват. Пластът белило, който така ловко беше нанесен с помощта на Лайтолър по време на следствието, сега изцяло беше свален и под него се показа съвсем друг образ на фактите във връзка с корабокрушението.

В крайна сметка Лайтолър имаше чувството, че е по-скоро юридическа маша, отколкото параходен офицер. Усилието да понесе буквално целия товар по разискванията във връзка с катастрофата на „Титаник“, извършени на две следствия, а сетне и в ред граждански съдилища, беше прераснало в почти непоносимо тегло. Каквито и да бяха обстоятелствата, все пак той не беше капитан на този кораб. Беше просто един втори офицер, който бе имал щастието да оцелее, но за негово нещастие беше единствен от висшия команден състав. Дори не беше на вахта, когато стана сблъскването, макар че по-критичните наблюдатели биха казали, че в дадени отношения той е подходил също така нехайно към заплахата от плаващи ледове, както и останалите. Но такава беше утвърдената практика, на която го бяха приучили през дългогодишната му служба, като немалко участие в този процес имаше и самият капитан Смит. Както Лайтолър каза пред британското следствие: „ако това е безразсъдство, тогава всеки капитан, чийто параход пресича Атлантическия океан, може да бъде обвинен в безразсъдство“.

Ала изглеждаше, че в края на краищата Лайтолър се превръща в изкупителна жертва за всички, и в един момент му стана ясно, че всъщност шефовете на компанията никога не са помисляли — или просто не ги е интересувало — какво огромно напрежение му струва цялата история. В противен случай може би щеше да чуе някоя и друга насърчителна дума от тях или някой накрая щеше да му каже поне едно „благодаря“. Нямаше нищо подобно. Сякаш направо се бяха отказали от него. Човекът, който във всеки случай нямаше възможност да изрази пред Лайтолър благодарността на компанията, беше Дж. Брюс Исмей. Като пряка последица от катастрофата, директорът на „Уайт стар“ беше отстранен от Управителния съвет. Ако компанията искаше да закрепи разклатеното си положение и да спечели обратно заможната американска клиентела, която сега избягваше като прокажени параходите на „Уайт стар лайн“, тогава последният човек, който трябваше да стои начело на фирмата, беше „Дж. БРУТ Исмей“. Клетият Исмей беше изстрадал жестоко заради избавлението си в една от спасителните лодки, но Лайтолър нямаше защо да се бои от подобна участ. Той храбро беше поел риска да скочи в морето и оцеля, за да разкаже на света трагичната история. Навярно не е за учудване, че впоследствие той стана още по-предан на религиозните си вярвания. Няколко месеца по-късно написа материал в списание „Християнска наука“, където описва как се е спасил от корабокрушението и изтъква убеждението, че неговата решителност да се придържа към Истината му е спасила живота. Също му хрумна, че разместването на командния състав на „Титаник“ беше изиграло роля в неговото оцеляване, вземайки предвид факта, че ако Уайлд не беше на борда, нямаше да има кой да му напомни да облече спасителната си риза. Обаче той би могъл да си даде сметка за това, че ако не беше станала смяната на офицерските постове, бинокълът нямаше да липсва от марса и, нещо по-важно, Лайтолър щеше да запази ранга си на първи офицер и според разписанието на дежурствата вместо Мърдок на мостика щеше да бъде той, когато айсбергът се появи на пътя на „Титаник“. Ако не по-бързо, Лайтолър би могъл да реагира по-различно от Мърдок и трагедията сигурно никога нямаше да се случи.

В следващите години много се писа за гибелта на „Титаник“ и автор на една от първите книги, излезли по повод събитието беше полковник Арчибалд Грейси, чиято участ във фаталната нощ беше толкова сходна с Лайтолъровата. Публикувана през 1913 г., книгата се наричаше „Истината за «Титаник»“ и представляваше внушителен издирвачески труд, в който от гледната точка на пътника от първа класа се описват събитията, довели до катастрофата и последвалото спускане на спасителните лодки: кога кой в коя лодка се е качил, плюс щастливото бягство на полковника от потъващия лайнер и намереното спасение върху преобърнатата лодка. Лайтолър достави на полковник Грейси много сведения, които му помогнаха при съставянето на книгата. За нещастие авторът, който никога не успя напълно да се възстанови от преживяното изпитание, почина наскоро след отпечатването на книгата.

Макар да не си затваря очите пред „проявеното нехайство към опасността“ от страна на капитан Смит и офицерите на „Титаник“, за Лайтолър полковник Грейси великодушно пише: „За това, което стори на кораба през тази нощ, спасявайки толкова жени и деца, колкото можеха да се поберат в шест-седем лодки, за дисциплината, която поддържаше на борда на потъващия параход, както и на преобърнатата енгелхардка, той заслужава почитта и благодарността не само на своите съотечественици, но и нашата, на американците.“

 

 

Партиите тенис бяха в разгара си на корта в Нико Лодж през морния, горещ ден на 1913 г. Отдавна Лайтолър не се беше чувствувал толкова отпуснат и примирен с околния свят, както сега, когато напускаше игрището в края на един приятен и интересен мач. Беше се сгорещил и целият бе вир-вода от играта. Извини се на компанията и се запъти към къщата малко да се поразхлади.

След като мина повече от час, а той така и не се появи Силвия влезе вътре да го търси. На партера го нямаше и тя се качи на горния етаж. Може би беше в банята. Вратата беше леко открехната. Силвия почука, но не получи отговор и надникна, при което се ужаси от видяното. Съпругът й лежеше във ваната, изпаднал в някаква кома с вдървено тяло и безизразен, втренчен поглед. Още дишаше. Тя извика за помощ и двама мъже успяха да го извадят от ваната и да го положат на легло. Лека-полека Лайтолър взе да идва на себе си и като че ли се пооправи. Изглежда, беше получил някакъв удар — съобщиха на дошлия лекар.

Оказа се точно така и трябваше да мине дълго време, преди Хърбърт Лайтолър да реши отново да се разхлажда със студена вана: това будеше у него куп кошмарни спомени.