Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lights: the Odyssey of C. H. Lightoller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

21.

В красивата майска утрин на 1912 г. едва ли имаше по-щастлива жена в Лондон от Силвия Лайтолър, очарователна с новата си шапка, движейки се под ръка със съпруга си към внушителния вход на Скотиш Хол. Мъжът на Силвия се беше завърнал — наистина отслабнал може би с десетина килограма и с доста изпито лице, но все пак нали беше жив и беше пак до нея, нищо друго нямаше значение. Силвия знаеше, че сега основното й задължение бе да даде на мъжа си цялата морална подкрепа, на която беше способна, за да го облекчи в очакващото го ново изпитание.

Британското разследване във връзка с потъването на „Титаник“ беше вече започнало, когато преди няколко дни „Адриатик“ пристана на Принцовия док в Ливърпул, довеждайки у дома Исмей, Лайтолър и останалите оцелели офицери, след като най-после се бяха отървали от ноктите на сенатора Смит.

Въпреки очевидните слабости на сенатора, проявени по време на разследването, което подтикна британското списание „Сайрън анд Шипинг“ да постави под въпрос неговото здравомислие и да стане инициатор на слуха, че му бил предложа ангажимент в Лондонския хиподрум, по някои въпроси заключителното му слово се доближи твърде много до истината. Несъмнено той бе доста по-проницателен човек, отколкото подсказваше поведението му в дадени случаи:

„Нека оставим на честния съд на Англия да осъди действията на Британската търговска дирекция, заради чиято мекушавост най-вече се стигна до това ужасно нещастие. А допълнителните причини са твърде много. Независимо от предупредителните сигнали скоростта е била увеличена и съобщенията за дебнеща опасност като че ли са подтикнали кораба към дързост, вместо да го накарат да се бои. Капитан Смит е познавал морето: ясният му взор и твърдата ръка неведнъж са превеждали командуваните от него кораби по рисковани пътища. В продължение на четиридесет години «Царят на бурите» напразно се е опитвал да го уязви и да порази неговия съд; никога досега в цялата му достойна кариера неговата гордост не е била накърнена, нито корабът му — осакатен… Загадъчно е неговото безразличие към заплахата, когато други, не толкова модерни съдове са удвоили своята бдителност или са спрели машините си, но за това разумно обяснение не може да се намери в направените предположения и хипотези! Смята се, че корабостроителната наука е стигнала до съвършенство, че е казала последната си дума и най-сетне властвува над океана, ала прекалената самоувереност, изглежда е притъпила сетивата, които досега са били толкова бдителни.“

lights10.jpgЛайтолър (вторият отляво) заедно със Силвия по време на следствието във връзка с потъването на „Титаник“

В края на краищата сенаторът Смит пощади Дж. Брюс Исмей от допълнителни мъки, като не го обяви за главен виновник за катастрофата, нито пък намекна, че е виновен, задето съзнателно е спасил собствената си кожа за сметка на нечий човешки живот. Ала имаше един друг човек, който бе остро нападнат за своите действия или по-скоро за липсата на такива! Това беше Стенли Лорд, капитан на 6-хиляди тонния товарен съд на име „Калифорниън“, пътуващ от Ливърпул за Бостън, който бе спрял машините си за през нощта в същото ледено поле, където „Титаник“ беше намерил своята гибел. (В действителност сенаторът Смит беше попитал дали „Калифорниън“ бил хвърлил котва там!) Беше прието предположението, че това е корабът, който бяха видели от „Титаник“ и който не беше отговорил на подадените сигнали за бедствие. Цялата история се изясни след пристигането на кораба в Бостън, когато моряк от екипажа направи изявление пред американски вестник (което, разбира се, му бе добре заплатено); той разказа как излязъл на палубата през онази нощ и видял, че от „някакъв много голям параход на десетина мили от тях“ изстрелвали ракети. Офицерите на „Калифорниън“ също ги видели, но когато уведомили почиващия по това време капитан Лорд, той запитал: „Кодови сигнали на компанията ли са това?“, на което му отговорили, че са просто бели ракети. Фактът, че бялото е международно утвърденият цвят на ракети, сигнализиращи бедствие, не се оказал достатъчен да подтикне към действие капитан Лорд, който посъветвал своя подчинен да започне да предава с морзовата лампа. Единственият радист на „Калифорниън“ в момента бил свободен от вахта и затова не чул призивите за помощ на „Титаник“. Накрая големият кораб, който бил заел твърде „странно“ положение според офицера на вахта Стоун и помощника му на мостика Гибсън, постепенно изчезнал. Лорд бил уведомен, че параходът заминал, след като бил изстрелял общо осем ракети.

„Всичките ли бяха бели?“ — попитал той. Като му казали, че са били бели до една, той попитал колко е часът. Било 2.05 ч. Капитанът на „Калифорниън“ не предприел нищо и отново заспал. Косвените доказателства срещу него бяха унищожителни и той не стори нищо в своя защита, когато се яви на разпит пред британските следствени органи. Случаят с „Калифорниън“ беше разгледан няколко дни, преди да бъде призован Лайтолър. Незадоволителните отговори на Лорд, дадени на някои твърде неудобни въпроси на следствието, го очерниха още повече.

— За какво, според вас, бяха изстреляни тези ракети?

— Кога? Аз научих за тях едва в седем часа на следващата сутрин.

— Но нали видяхте една в небето?

— Чух за такава ракета. Лично не съм я виждал.

— Чули сте за такава ракета, тъй ли?

— Да.

— Това стана, преди да отидете в щурманската?

— Не, стана в един без четвърт след полунощ. — Лорд току-що бе заявил, че е узнал за ракетите в седем часа на другата сутрин.

— Тогава ли наредихте на своя подчинен да се свърже по морза и да разбере какъв е този кораб?

— Да.

— След като бялата ракета е била изстреляна?

— Да.

— И вие му казахте да прати помощника си Гибсън долу, за да ви съобщи отговора му?

— Да.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Следователно вие изобщо не сте знаели защо е изстреляна тази ракета?

— Не знаех.

— И останахте в щурманската?

— Да.

— Не предприехте нищо, така ли?

— Не.

— Щом ракетата не е била кодов сигнал на компанията, задължително ли е да не бъде и сигнал за бедствие?

— Ако беше сигнал за бедствие, вахтеният офицер щеше да ми съобщи.

— Но на вас са ви казали, че той не знае.

— Сам той каза, че не знае.

— Добре. И това не ви задоволи, нали?

— Не, не ме задоволи.

— Тогава щом не е било кодов сигнал, значи може да е било сигнал за бедствие, нали?

— Може.

— И вие въпреки всичко останахте в щурманската?

— Останах.

Капитан Лорд изглеждаше напълно неспособен да даде задоволително обяснение защо не е станал от канапето в щурманската, където си е почивал и не е отишъл лично да провери каква е работата или най-малкото не е събудил радиста, за да се свърже с плавателния съд, който е изстрелял ракетите. Силвия Лайтолър беше посветила много време на разговори с офицерите на „Калифорниън“, докато траеше следствието, и докладва на съпруга си как те открито са й признали, че са направили няколко опита да вдигнат от леглото капитан Лорд и да му обяснят за ракетите, ала той не се трогнал. Силвия бе останала с впечатлението, че офицерите му се страхуват от него и не смеят да сторят нищо, което би предизвикало неговото недоволство. По-късно Силвия си припомни един случай, в който съпругът й се опитал да я представи на капитан Лорд през една от почивките по време на следствието, но тя възмутено отказала да стисне ръката му. „Недей, Силвия — рекъл сериозно Лайтолър, като я прегърнал. — Не наранявай човек, когато е паднал.“ Колкото и да е странно, капитан Лорд впоследствие ще твърди, че никога не е познавал нито Лайтолър, нито жена му. Независимо от това по-късно той се обръща към Лайтолър с писмо, искайки от него подкрепа в усилията си да се реабилитира, след като британските следствени органи остро го порицават, задето не е обърнал внимание на ракетите, за които бе прието, че са същите, изстреляни от „Титаник“. Лайтолър прояви разбиране в отговорна си до Лорд, ала самият той можеше да направи твърде малко, за да му помогне. През нощта на трагедията той просто бе видял светлините на кораб, отдалечен на около 5–6 мили от тях. Нямаше други конкретни доказателства, които би могъл да предложи в защита на Лорд. Така или иначе капитан Лорд продължи до края на живота си своята борба да очисти името си от хвърлените върху него обвинения, като се аргументираше с местоположения, часове и видове ракети, твърдейки, че корабът, видян от „Титаник“, не е бил неговият.

Но дори сигналите, забелязани от „Калифорниън“, да не са принадлежали на „Титаник“, срещу Лорд винаги щеше да остане обвинението, че тези сигнали все пак са били от някакъв плавателен съд и той би трябвало да стори повече, за да разбере кой и защо изстрелва ракетите. Нямаше доказателства за никакъв друг кораб, който през същата нощ да е изстрелвал ракети или да е подавал каквито и да било сигнали за бедствие в този район.

Макар че се стремеше да не си позволи да се поддаде на предубеждения, в края на краищата Лайтолър просто нямаше как да не повярва, че корабът — „зрител“ е бил „Калифорниън“. Все пак споровете по този въпрос продължават до ден-днешен.

 

 

Понеделник, 20 май 1912 г., се очакваше да бъде решаващ ден в залата на Скотиш Хол. В този единайсети ден от началото на следствието трябваше да се яви най-важният свидетел: Чарлс Хърбърт Лайтолър, но първо щяха да се разгледат деянията на семейство Дъф Гордън. Лейди Дъф Гордън и нейният съпруг сър Космо бяха сред дванайсетте корабокрушенци, които бяха тръгнали в полупразна спасителна лодка от страната на десния борд. Секретарката на лейди Дъф Гордън беше единствената друга жена в лодката, която отплава от потъващия кораб и повече изобщо не се върна назад, въпреки ясните викове за помощ на хората, давещи се във водата. Впоследствие много се коментираше подаръкът от 5 лири стерлинги предложен от сър Космо на всеки от огнярите и стюардите в лодката като компенсация за загубата на тяхната заплата и имущество. В резултат спасителна лодка № 1 беше получила прякора „Паричната лодка“. Репутацията на семейство Дъф Гордън беше сериозно разклатена.

Когато сър Космо се яви пред следователите, залата изглеждаше така, сякаш в нея се разиграваше събитие от висшето лондонско общество: обикновено мрачната съдебна обстановка грееше от цветовете на ярките пролетна рокли на елегантните дами, част от тях искрени приятели на семейството, а други не чак толкова големи доброжелатели, които бяха дошли да наблюдават през оперните си бинокълчета представянето на Дъф Гордънови.

Мистър Томас Сканлан, човекът, който се оказа най-опасният противник на Лайтолър, се захвана със сър Космо:

— Твърдите ли, че докато са се чували виковете на давещите се след потъването на „Титаник“, между вас и другите пътници в спасителната лодка, както и между вас и членовете на екипажа не е възникнал никакъв разговор?

— Казах, че след потъването на „Титаник“ настъпи мъртва тишина.

Колкото повече Сканлан го притискаше към стената, толкова повече сър Космо губеше своята самоувереност.

— Когато хората викаха за помощ, всички ли в лодката мълчахте?

— Струва ми се, че щом това се случи, гребците веднага започнаха да гребат.

В този момент председателят на следствието, лорд Мърси, се намеси:

— Доколкото разбирам, започнаха да гребат по-надалеч от виковете, така ли?

— Предполагам, милорд. Не зная защо.

След като сър Космо категорично отрече, че жена му е настояла пред останалите в лодката да не се връщат назад, защото я било страх да не се удавят, адвокатът на пътниците от трета класа, мистър Харбинсън, пое разпита. Той особено се заинтересува от предложението на сър Космо да подари по 5 лири на всеки от екипажа на лодката:

— Не беше ли моментът крайно неподходящ само двайсет минути след потъването на „Титаник“, за раздаване на банкноти от 5 лири в спасителната лодка?

— Не, не мисля — настоя сър Космо. — Според мен това беше съвсем естествено. Наоколо беше настъпила тишина, гребците бяха спрели да гребат, мълчаха, облегнати на греблата си, без да предприемат нищо, и тогава, след като корабът беше вече потънал, смятам, че беше повече от естествено да се каже нещо от рода на: „Загубихте всичко, нали?“

Харбинсън представляваше клиенти, които бяха загубили сродници при корабокрушението, като мнозина от тях произхождаха от бедни семейства и никога през живота си и бяха виждали банкнота от 5 лири. И той беше ирландец, подобно на своя колега Сканлан. Мнозина от загиналите бяха негови съотечественици. Харбинсън притисна сър Космо:

— Не би ли било повече според традициите на морячеството, ако в този момент бяхте предложили на моряците да се върнат и да се опитат да спасят някого?

— Вече казах, че не помислих за тази възможност, или по-точно казано — възможността, че сме в състояние да помогнем някому, изобщо не ми мина през ум.

— В такъв случай правилно ли ще изразя вашата позиция ако я обобщя по следния начин: намирайки се в безопасност вие сте сметнали, че всички останали могат да загинат?

— Не, този начин не е най-сполучлив.

След като лорд Мърси се намеси, гневно порицавайки адвоката, задето поставя такъв пристрастен въпрос (което беше посрещнато с бурни аплодисменти от цялата зала), дойде ред на лейди Дъф Гордън да се яви пред следователите. Главният прокурор, сър Руфъс Айзакс, пое разпита на свидетелката от момента, в който тя заяви, че когато двамата със съпруга й попитали офицера, работещ на спасителните лодки, дали могат да се качат, той бил отговорил: „О, разбира се. За мен ще бъде удоволствие!“

— После някой ме вдигна от палубата и ме сложи в лодката…

— Чухте ли нещо да се говори за „всмукване“? — попита сър Руфъс.

— Може и да съм чула, но ми беше ужасно лошо и не бих могла да твърдя със сигурност.

— Чухте ли някой да казва: „Пуснете ни да тръгваме“?

— Да, мисля, че чух.

— Чухте ли също някой да казва: — продължи главният прокурор — „Това е такъв огромен кораб и никой не знае какво всмукване би могъл да предизвика, ако започне да потъва“?

— Да, чух да се говори за „огромен кораб“. Но не съм сигурна за думата „всмукване“. Разбирам какво имате предвид.

— Не това имам предвид, лейди Дъф Гордън — отвърна сър Руфъс, решил да сломи явните опити на дамата да се маскира под булото на женска плахост и да избегне същината на въпроса. — Става дума за нещо, което се твърди, че сте казали на вашия адвокат. — Очевидно някъде беше станало прекъсване на доверителните взаимоотношения. Поддръжниците на Дъф Гордън придобиха разтревожен вид, докато други започнаха да тържествуват.

— Може и да съм казала, но…

В края на краищата хранените от Дъф Гордънови надежди, че следствието ще очисти името им от фаталното петно, не бяха напълно оправдани. Решавайки да дадат показания за собствените си действия, те само раздухаха още повече клюките около тях.

Следващият призован свидетел щеше да срещне по-малки затруднения, ако трябваше да разказва за „всмукването“. На собствен гръб беше изпитал цялата му ужасна мощ. Беше дошъл редът на втория помощник-капитан Лайтолър да даде показания и в този момент нямаше човек, който по-ясно да съзнаваше от единствения оцелял старши офицер на „Титаник“ какви опасности го чакат при срещата му с някои от най-способните правни умове на Великобритания. Една грешка от негова страна и щяха да го смелят на кайма. Наистина той се беше защитил великолепно на следствието в Америка, ала в сравнение със сегашното изпитание, онова бе просто едно загряване. За разлика от сенатора Смит, комисарят по корабокрушенията лорд Мърси, определен за ръководител на британското следствие, най-малкото можеше да претендира за елементарни познания по морско дело и бе взел мерки всички лица, които щяха да разпитват свидетелите, да знаят за какво точно става дума и същевременно дадените показания да бъдат изцяло разбрани от съда.

Лайтолър положи клетва в препълнената зала. Зад гърба му се намираше голям макет на „Титаник“, като мястото, където айсбергът го беше ударил под водолинията, беше отбелязано с бял кръст. До макета беше поставена карта на Северния Атлантик. Картата и макетът заемаха около половината от задната част на залата. Отляво на подиума седеше закръглената фигура на лорд Мърси, заобиколен от петимата си помощници, докато долу пред тях бяха разположени различни чиновници и правни служители, които даваха съвети и водеха бележки, а отдясно пред публиката и журналистите се намираше батареята от адвокати, които последователно щяха да разпитват Лайтолър. Несъмнено малцина от тях не изпитваха желание да завъртят на шиш главния свидетел. Всеки държеше да получи своя дял: главният прокурор сър Руфъс Айзакс, правителственият юрисконсулт сър Джон Саймън, представителят на Търговската дирекция Бътлър Аспинол, представителят на моряшкия и огнярския профсъюз Томас Сканлан, Клемънт Едуардс от името на докерите, Харбинсън от името на третокласните пътници… Това беше една от най-страховитите колекции на правни умове, които някога са се събирала под един покрив, и сега всички те се изправяха срещу един-единствен моряк, като всеки се подготвяше да го подведе под отговорност за най-голямото крушение в мореходната история при един процес, на който каузата на защитата беше твърде, твърде уязвима. Но той не трябваше да губи ума и дума. Както пред сенатската комисия, за Лайтолър беше необходимо да дава конкретен отговор на зададените въпроси — ни повече, ни по-малко, и да се придържа към истината, без обаче да уличава себе си, капитан Смит и онези от офицерите, които не можеха да се явят и сами да се защитят, а също и компанията, разбира се. Според разсъжденията на Лайтолър, след като имаше какви поуки да се извлекат от трагедията, беше безполезно да се обвинява за случилото се даден човек или организация. Но той знаеше, че работата му няма да е лесна.

Все пак от цялата плетеница на тази юридическа злонамереност едно нещо можеше да се яви в негова полза: сенаторът Смит беше казал, че оставя „на честния съд на Англия да осъди действията на Британската търговска дирекция“, ала не беше разбрал, че тъкмо това ведомство организира цялото следствие. Следователно Търговската дирекция едва ли щеше да търси доказателства, които да обърнат обвинението срещу нея. Нещата щедро щяха да се замажат, където беше възможно, и Лайтолър отлично го знаеше. Колкото „Уайт стар лайн“, толкова и Търговската дирекция, макар и негласно, разчиташе на него. Но ако посочването на виновник беше неизбежно, Търговската дирекция не желаеше да се превръща в изкупителна жертва.

Независимо от тази прикрита подкрепа на втория офицер пак му предстоеше рисковано жонглиране по въже, по което дори най-ловките политици биха се побояли да преминат.

Правителственият юрисконсулт сър Джон Саймън пръв се зае да го разпита. След като уточни подробностите около ранга му, часовете на вахтите му, както и маршрута и разписанието на „Титаник“ от отплаването до сблъскването, той премина направо към предупрежденията за наличие на плаващ лед. Лайтолър се придържаше към линията, следвана по време на американското следствие, признавайки, че му е било известно едно такова съобщение, което капитан Смит му бе показал, докато заместваше Мърдок на мостика по обяд.

— Научихте ли в течение на следобеда за някаква друга информация за лед, достигнала „Титаник“?

— Не, доколкото си спомням.

— Естествено, мистър Уайлд по принцип би трябвало да Ви предаде всички сведения, които биха могли да са ви от полза при вахтата, нали?

— Да.

Нищо не пречеше на сър Джон да задълбочи нещата, като подчертае, че в определен момент Лайтолър просто е бил задължен да узнае за новопостъпилите предупреждения за лед и че Уайлд, от когото той бе поел вахтата, не може да не му е споменал за тях, но така или иначе правителственият юрисконсулт остана напълно задоволен от отговора. Хладнокръвното поведение на Лайтолър вече беше започнало да дава резултати. Ако наистина тогава му бяха известни други съобщения за лед, сега той не можеше да си ги спомни. Следователно казваше истината, но също се налагаше да призове цялата си изобретателност, за да успокои собствената си съвест, че не лъже. Сър Джон премина към въпроса за спадането на температурата на водата по време на вахтата му през онази фатална нощ:

— Какво ви подсказа чувствителното спадане на температурата във връзка с възможната поява на лед?

— Нищо — отговори Лайтолър с непоколебима убеденост.

— Не смятате ли, че това все пак показва нещо?

— Не, нищо. Може да се случи по всяко време на годината, зиме и лете, при прекосяване на Атлантика. През зимата не е толкова забележимо, защото температурата на въздуха обикновено е ниска.

— Може и да е така — намеси се лорд Мърси, — но нима не е факт, че когато се приближаваме към масивни ледени образувания, температурата на водата се понижава?

— Такова нещо не съм виждал в практиката си, милорд.

— Все пак водата не става по-топла, предполагам? — подметна двусмислено лорд Мърси, но Лайтолър го изненада с отговора си:

— Колкото и странно да изглежда, напълно е възможно температурата на водата да се повиши, ако се случи ледените блокове да плават в малко по-топла вода или ако вятърът духа от юг… Често пъти се преминава през студен поток и ако вятърът духа от юг, задължително трябва да се очаква мъгла, която се вдига при срещата на топлия вятър със студената вода. Въздухът през това време може да бъде сравнително топъл. Но щом вятърът отново задуха от север, времето обикновено се изяснява и става много по-студено, разбира се.

Някои биха могли да изразят несъгласие с предположението на Лайтолър, че следователите са в състояние да проумеят неговото обяснение, но той беше професионалистът с познанията и опита и те нямаха друг избор, освен да приемат казаното от него.

— В такъв случай разбирам, че спадането на температурата не е засилило вашите подозрения?

— Не, ни най-малко.

Преминаха към вечерното посещение на капитан Смит на мостика и Лайтолър отново преразказа своя разговор с него относно общото състояние на времето. Лорд Мърси забеляза, че щом са разисквали видимостта във връзка с появата на лед, значи са имали предвид вероятността да срещнат айсберги:

— Не, милорд, това не е задължително.

— Във всеки случай звучи така — настоя лорд Мърси.

— Не е задължително, милорд.

— Двамата сте разговаряли за това, какви признаци бяха ви предупредили за айсберги, нали?

За някои това предизвикателство на лорд Мърси може би изглеждаше доста трудно преодолимо, но не и за Лайтолър:

— Знаехме, че се намираме в близост до лед, и макар години наред да сме пресичали Атлантика и да сме получавали съобщения за лед, без изобщо после да го видим, докато друг път сме виждали лед без никакви предварителни предупреждения, ние все пак винаги взимаме необходимите предпазни мерки, за да сме абсолютно сигурни, че пътят е чист и че офицерите разбират признаците, говорещи за поява на лед и прочие. Това са предпазни мерки, които винаги са се взимали.

Какво повече можеха да питат? Лайтолър отново се справи добре, но съвсем скоро следователите стигнаха до един въпрос, който не изглеждаше толкова лесен за париране. Когато го зададоха, формулировката му се оказа грижливо изпипана:

— Щом някой има задължението да бди през нощта за поява на лед, какво е вашето мнение за ползата от бинокъл в случая?

Вахтеният Флийт беше се изпуснал по време на американското следствие, когато, притиснат до стената, призна, че на марса не е имало бинокъл. Като втори помощник-капитан Лайтолър беше задължен да осигури това помощно средство, но както знаем, в настъпилото объркване при разместването на офицерите в Саутхамптън проблемът с биноклите беше пренебрегнат. Сега Лайтолър трябваше да отговаря за това.

— Никога не съм различавал нощно време ледени блокове с бинокъл, тъй че ми е трудно да кажа — беше предпазливият отговор.

— За какво използувате бинокъла на мостика? — намеси се лорд Мърси.

— За да ми помага при воденето на наблюдение.

— Значи все пак го използувате, нали сте наблюдавали дали ще се появи лед?

— Да, наблюдавах дали ще се появи лед.

Ето че този път Лайтолър се намери в беда, попадайки в капан, след като призна, че е използувал в нощта на катастрофата бинокъл на мостика. Добре че тъкмо тогава се проведе кратък разговор между лорд Мърси и правителствения юрисконсулт относно установените факти във връзка с употребата на бинокъла, та Лайтолър намери време да се подготви за очаквания директен въпрос. Откривал ли е някога плаващ лед с бинокъл?

— Не, никога — последва незабавният отговор, а сетне той обясни: — Не ми се е случвало досега да забележа лед най-напред през бинокъла, такъв случай нямам в цялата си практика. Винаги при поява на айсберг първо съм го различавал с просто око, а после съм го разглеждал с бинокъла.

Намекът на Лайтолър беше повече от ясен. Щом винаги е виждал айсбергите първо без бинокъл, следователно същото трябва да важи и за вахтените от марса. Ето защо бинокълът не би трябвало да се счита за задължителен инструмент във вахтения занаят. Този извод беше приет без възражения. Но въпросът щеше да бъде поставен отново по-нататък и тогава нямаше да бъде разрешен толкова набързо.

Междувременно сър Джон пристъпи към момента на предаването на вахтата от Лайтолър на Мърдок и обмяната на мисли между тях относно посещението на капитана на мостика малко по-рано.

— Спомняте ли си да сте съобщавали нещо за заповед във връзка със скоростта?

— Не е имало такива заповеди. Никакви заповеди не са били давани относно скоростта.

Сетне последва най-важният въпрос, зададен на Лайтолър по време на разпита му досега:

— Вие познавате отлично Северния Атлантик през всичкия годишни времена. Кажете ми, когато се знае, че даден лайнера приближава лед, обичайно ли е, съдейки от вашия опит, да се намали скоростта?

— На никой кораб, с който съм плавал в Северния Атлантик, скоростта никога не е била намалявана при ясно време, независимо дали наблизо има лед или не.

— В случай, че времето е ясно, така ли?

— Да, точно така.

В залата се надигна приглушен шепот, но това беше факт, потвърден от много трансатлантически капитани на пощенски параходи, и то не само от компанията „Уайт стар“, когато по-късно ги призоваха да свидетелствуват.

След като заседанието за деня най-сетне приключи, Лайтолър имаше право да се чувствува доволен от представянето си. Беше се справил изключително добре с няколко много деликатни въпроса от страна на правителствения юрисконсулт, както и неизменните забележки на комисаря лорд Мърси. Лайтолър отговаряше на всеки въпрос внимателно, без извъртане, като нито за миг не даваше вид, че е смутен или че не говори абсолютната истина. Разбира се, той винаги имаше верен съюзник, на когото безрезервно можеше да разчита: задълбоченото познаване на морето и на Северния Атлантик, което му даваше възможност да бъде с една крачка пред своя опонент, когато се случеше да изпадне в затруднение. Нещата се развиха по същия начин и на другия ден, когато правителственият юрисконсулт поднови разпита. Беше ли се появила мъгла, или това не беше от възлово значение — следствието настойчиво се стараеше да разбере истината, защото по този начин би могло да се обясни защо гибелният айсберг не е бил забелязан по-рано. Лайтолър вече бе свидетелствувал, че капитанът беше наредил веднага да му се съобщи, ако видимостта стане и най-малко съмнителна.

— След злополуката в течение на тези час и половина — два чухте ли някаква информация от страна на по-високостоящите вас как се е стигнало до сблъскването с този айсберг?

— Не, нищо не ми е казвано.

— Никой не е споменавал нищо за това, какво е било времето след 22 ч.?

— Не. Времето беше съвършено ясно, когато излязох на палубата след сблъскването, и дори най-незначителните изпарения над повърхността на водата щяха да бъдат съвсем забележими, ако ги имаше.

По-нататък Лайтолър сподели своето мнение, че и ако е имало някаква мъгла, светлините на видяния в далечината кораб нямаше да се различават толкова ясно.

— Можете ли да обясните защо айсбергът не е бил забелязан от по-голямо разстояние? — попита сър Джон.

Лайтолър не беше в състояние да отговори, но изложи своята теория:

— Сега вече знаем какво извънредно стечение от обстоятелства се е получило тогава, това се среща веднъж на сто години. Фактът, че всички те са съвпаднали в тази нощ, разбира се, показва доколко всичко е било срещу нас.

Лорд Мърси помоли Лайтолър да обясни.

— На първо място нямаше луна… Освен това нямаше вятър, дори и най-слаб повей. И накрая най-особеното обстоятелство от всички, според мен, беше пълното отсъствие на вълнение. Ако в морето имаше дори съвсем малки отразени вълни, аз изобщо не се съмнявам, че айсбергът щеше да бъде забелязан достатъчно рано, за да се избегне. За липсата на луна и вятър знаехме, но че няма никакви вълни — не знаехме.

Въпреки че екипажът на „Титаник“ си даваше сметка за изключителното спокойствие на морето тази нощ, от опит беше известно, че гледан от мостика на голям параход, океанът често може да изглежда безжизнено плосък, а в действителност да има вълни. Лайтолър искаше да каже, че колкото и спокойна да изглежда морето от голяма височина, на повърхността му винаги се очаква да има някакво движение, което да предизвика видими вълни в подножието на ледените планини.

Вторият помощник-капитан продължи:

— Естествено е човек да заключи, че рядко може да се види такова море, гладко като тепсия или огледало, което само по себе си представлява повече от извънредно обстоятелство, и аз ви гарантирам, че от 100 моряци 99 никога през живота си не са виждали такова абсолютно равно море… По моя преценка айсбергът, в който се блъснахме, много скоро преди това се е бил преобърнал и поради тази причина по-голямата част от надводната му повърхност е била съставена от черен лед.

— Това ли е, според вас, причината човекът на вахта да не забележи навреме айсберга?

— Да.

Интересната теория на Лайтолър за „извънредното стечение от обстоятелства“ като че ли прозвуча убедително на следователите. В края на краищата никога нямаше да се намери човек, който да стане и да я опровергае. Вторият офицер печелеше спора, но битката още не беше приключила.