Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (12)

11.

— Пълен напред, мистър Лайтолър — командата на капитана беше последвана от серия позвънявания по телеграфа на мостика, докато третият помощник завъртя два пъти напред ръчката и сетне я врътна назад, за да я спре в положението, което бе означено с „пълен напред“.

Настъпи пауза от няколко секунди и след това телеграфът иззвъня отново в потвърждение, дошло някъде от дълбините на кораба. Заповедта беше получена, разбрана и надлежно изпълнена. И това беше цялата работа, ако изключим увеличаването на вибрациите, разнасящи се през преградите, докато машините долу набираха инерция, и кълбата черен дим, който високият комин започна да бълва, съпроводени от кратко изтръбяване на сирената сякаш в предупреждение към наблизо минаващи кораби.

— Имате пълен напред, сър — отговори третият офицер. От този момент нататък единственото му задължение бе да стои на мостика, напълно защитен от природните стихии, и зорко да бди какво става напред, поглеждайки от време на време компаса, за да бъде сигурен, че кормчията държи курса, докато вълнорезът на кораба уверено цепеше вълна подир вълна, а машините, които даваха възможност да се осъществи всичко това, нито за момент не нарушаваха монотонния си ритъм.

Този свят беше абсолютно нов за Лайтолър и изискваше известно време, за да свикне с него, ала той беше разбрал, че ако не е готов да се примири само с плавания до Нитратното крайбрежие — единствения маршрут, останал за ветроходите, — тогава би трябвало да промени възгледите си.

Рейсът от Икике до Англия с „Кавалера на св. Михаил“ беше дълъг и мъчителен. Най-големи главоболия им създаде не нос Хорн, а Зоната на безветрие, където прекараха цели шест седмици в денонощно прехвърляне на реите от единия борд до другия, борейки се да прекосят екватора и да хванат отново пасатите. Когато слънцето не ги опичаше живи, връз главите им се изливаха такива проливни тропически дъждове, че направо отмиваха пласта мас от непромокаемите им дрехи. Неведнъж припълзяваха през екватора с надежда, че скоро ще духне вятър, но теченията ги връщаха обратно на юг, понеже вятърът изобщо не се появяваше. Това им се случи пет пъти. Цялото плаване от Икике до Ливърпул им отне 165 дни, почти двойно повече от средното времетраене на този рейс. След приключването му Лайтолър беше абсолютно изтощен и неохотно стигна до заключението, че колкото и да обичаше ветроходите, имайки предвид както хубавите, така и лошите страни, параходите все пак имаха нещо положително. Даде си сметка, че повече не може да отлага. С лекота взе свидетелството си за параходен помощник-капитан и реши, че „Елдър Демпстър“ е компанията, предлагаща най-добри перспективи за един млад човек, решил да се посвети на парното мореплаване. По това време ситуацията бе многообещаваща на Западноафриканския бряг, където бе главният пазар на „Елдър Демпстър“. Напоследък британското правителство беше вложило значителни капитали в своите колонии по тия места, което бе довело до съответното оживление в търговията, и „Елдър Демпстър“ се възползуваше максимално от това. Натам се отправяха все повече кораби, а за тях бяха нужни хора. Директор на обслужваната от „Елдър Демпстър“ Африканска пощенска служба беше капитан Джон Ратрей със забуления в тъмна слава прякор Трипръстия Джак, тъй като два от пръстите на едната му ръка били отхапани от някакъв негър по време на сбиване, станало някъде по Западноафриканското крайбрежие. На него му се понрави видът на младия моряк, който му разказваше преживелиците си с такава непретенциозност, че дори и такъв стар морски вълк като Ратрей не би могъл да остане равнодушен.

И така, на двайсет и една годишна възраст, но вече ветеран от едно корабокрушение, корабен пожар в открито море, циклон и редица други приключения, Чарлс Хърбърт Лайтолър каза с тъга сбогом на своите стари приятели от ветроходството и премина в параходството. Разбира се, че щеше да му липсва онова чувство, което човек изпитва на летящ по вълните ветроход, както и свистенето на вятъра в такелажа, ала не можеха да се отрекат преимуществата на параходите: далеч по-големи удобства, по-добра и по-разнообразна храна и не на последно място, по-високо заплащане. Плаванията бяха по-къси: вместо да се губи по море по цели месеци, които можеха да прераснат в година и повече, сега рейсовете му траеха седмици, което му помагаше да държи връзка със света.

Откри, че Западна Африка има да му предложи нови преживявания. При тукашната търговия товаренето и разтоварването на стоки, както и качването на пътници се извършвах от плоскодънки, докато корабът оставаше на котва далеч от брега. При крайбрежните си плавания параходите работеха с два екипажа. Екипажът от бели управляваше кораба, а екипажът от негри се грижеше за товара, използувайки методи и техники, характерни за прибойните пристанища. Първата им спирка обикновено беше във Фрийтаун, Сиера Леоне, откъдето взимаха „докерите“ — около шейсет момчета, ръководени от старши и неговия помощник. После корабът се отправяше нататък покрай крайбрежието, отбивайки се в определените пристанища: Гранд Басам на Брега на слоновата кост, Такоради, Уинеба, Кейп Коуст и Акра на Златния бряг, Лагос, Оболо и Калабар по нигерийското крайбрежие.

В повечето случаи „пристанището“ не беше нещо повече от незащитен рейд. При пристигането си корабът се закотвяше на две-три мили зад прибоя и с пукването на зората на следващата сутрин цяла армада от лодки, на брой може би петдесет-шейсет, се отправяше към парахода, като екипажите им с мощни удари на греблата преодоляваха прибоя. Лодките бяха собственост или на мореходната компания, или на някой местен търговец и се обслужваха от момчета, наети от близкото село. Между параходния агент и старейшината на селото се сключваше договор относно условията за плащане в съответствие с необходимия брой курсове. За изненада на Лайтолър договорът предвиждаше заплащането да се извърши, преди да е започнала работата.

Щом се стигнеше до товарене и разтоварване, всички на кораба, включително офицерите, а често и капитанът, участвуваха в докерския труд, като разпределяха, складираха и обслужваха лебедките, за да прехвърлят товарите от кораба на лодките или обратно. Яките и построени специално за целта плоскодънки можеха да носят до два тона. Щом дадена лодка завършеше определеното по договор число курсове, на носа й се развяваше пъстроцветен флаг и с това екипажът се прибираше в селото си.

Още от първата си среща с морето Лайтолър изпитваше голямо влечение да плава с малки съдове и за него нямаше нищо по-вълнуващо от това да препускаш с плоскодънка, докато пет момчета от всяка страна гребат с пълни сили, а застаналият на кърмата боцман държи необикновения си рул — почти двуметров прът с три стърчащи пръчки накрая — и умело управлява сред надигащите се зелени планини.

Условията в прилива можеха да бъдат изключително опасни и изискваха много специални моряшки умения — не само на борда на лодката, но и на брега, където се намираше т.нар. „диспечер“. Диспечерът стоеше там с дълга бамбукова пръчка, завършваща с флагче, което развяваше във въздуха, щом забележеше, че е настъпил подходящият момент лодката да предприеме своя финален спринт към брега. На половин миля или повече преди прибоя екипажът на плоскодънката чакаше сигнала, задържайки с греблата лодката на място, докато боцманът я държеше насочена с кърмата към вълните, които ту я повдигаха високо на хребетите си, ту я смъкваха в падините помежду им.

Можеха да минат десет, двайсет, трийсет минути, преди да дойде сигналът, че моментът е удобен да тръгнат, но те трябваше да бъдат търпеливи — нали животът им зависеше от това. От своето положение на брега диспечерът можеше да види това, което гребците не бяха в състояние да видят от лодката в началото на прибоя.

Накрая флагчето на диспечера се вдигаше във въздуха и той, размахвайки го, се затичваше по брега, за да е сигурен, че от лодката са успели да го забележат. И ето, доверявайки се всецяло на неговата преценка, с туземни крясъци гребците задълбаваха с греблата си водата и подкарваха като луди към брега. Изведнъж гигантска прибойна вълна подемаше лодката на гърба си и я понасяше към брега. Ала самообладанието и съобразителността на гребците трябваше да бъдат на висота. Необходимо бе да държат носа на лодката си съвсем малко издаден пред гребена на вълната, но не повече, защото в противен случай кърмата й постепенно щеше много да се повдигне и накрая цялата плоскодънка щеше да направи салто напред в морето, при което всички почти сигурно щяха да се издавят. Но в същото време гребците не биваше да си позволят да изостават прекалено много зад гребена, тъй че да го изпуснат и да останат безпомощно на пътя на следващата вълна, която би се разбила върху тях със същите катастрофални резултати.

Екипажите на плоскодънките и техните диспечери бяха толкова опитни, че злополуките бяха твърде редки, ала Лайтолър щеше да узнае колко опасен би могъл да бъде западноафриканският прибой, когато към него не се отнасят с подобаващ респект.

Не всички пристанища, в които се отбиваха, бяха по крайбрежието. Понякога се налагаше да плават по реки до места като Уари, Сапеле и Бенин, представляващи пълен контраст с прибойните пристанища на Кейп Коус и Акра. За да се достигнат тези влажни, разположени навътре в сушата местоназначения, се изискваше продължително плаване по криволичещи реки през джунгли и мангрови блата. Тази работа понякога можеше да се окаже сложна за един 5-хиляди тонен кораб. На някои места завоят на реката беше толкова остър, че се случваше вълнорезът му да се вреже в джунглата и да остане така, докато настъпилият прилив завърти кърмата и позволи на парахода да вземе завоя. Много лесно бе да се загубиш из тия места, осеяни с множество ръкави и разклонения, които изглеждаха абсолютно еднакви. Не един и два кораба се бяха оказвали забутани в погрешен ръкав, при което понякога засядаха и не бяха в състояние да се измъкнат дни наред.

В някои случаи взимаха местен пилот, но обикновено разчитаха единствено на познанията на капитана, натрупани от многогодишния му опит по Западноафриканския бряг, който знаеше ориентирите и импровизираните знаци, маркиращи пътя. Издълбан върху дърво белег можеше да означава: „Хвани дясното разклонение за Уари“, а поставеният бял знак върху дънер: „Завий надясно за Бенин.“

Твърде често корабът минаваше край просека, разкриваща туземно село, чийто обитатели стояха смаяни и наблюдаваха как бълващото черен дим желязно чудовище прогърмява нататък кажи-речи на една ръка разстояние от тях.

Лайтолър беше доволен от Африканската пощенска служба — никога не се отдалечаваше прекомерно от пристанище, имаше твърде много нови неща да види, както и доста интересни хора, с които да се запознае. Увеселенията, устройвани на борда на кораба, често бяха забавни и нелишени от инциденти, особено когато имаше поканени и туземни главатаря.

Лайтолър никога не престана да се удивлява на гледката, която представляваше украсеният с всички племенни знаци главатар, приближаващ кораба със своето великолепно бойно кану, карано от общо двайсет гребци и движещо се с цели десет възла. Когато посрещаше госта, Лайтолър установи, че нерядко, вместо да поздрави с непонятна туземна фраза, главатарят благовъзпитано протягаше десница и на перфектен английски език казваше „добър вечер“. А изненадата му ставаше двойно по-голяма, след като узнаеше, че новодошлият не само е получил образование в Англия, но е завършил с отличие право в Оксфорд или Кеймбридж. Така и не можеше да проумее как тези хора, завърнали се в родината си, възстановяват навиците и стария си начин на живот.

Но имаше и случаи, когато откриваше, че колкото и човек да е възпитан в цивилизован дух, неизменният войнствен инстинкт лесно можеше да се прояви, ако даден главатар влезе в противоречие с друг или неволно стане някакво недоразумение. Понякога приемаха на борда по петдесетина главатаря, между които все имаше неуредени стари сметки. Достатъчно бе нечие кану да удари кануто на съперника в разгорилата се надпревара кой ще стигне пръв до кораба и можеше да произлезе истинска кръвопролитна битка. В такива случи капитанът трябваше да прояви целия си такт и лично въздействие, за да успокои нещата.

Понякога вечерята протичаше съвсем нормално, всичка се забавляваха добре и изведнъж положението се обръщаше с главата надолу само заради някаква дреболия, както буквално стана в следния случай: „Елдър Демпстър“ се бе заел да постави на корабите си хладилни инсталации и освен очевидните преимущества при съхраняването на провизиите в тропическия климат те даваха и възможност за направа на сладолед и включването му в менюто на банкетите. И за най-традиционно мислещите бели хора едва ли има нещо по-безвредно и приятно от малко сладолед за десерт, ала веднъж вкусът на гостите реагира различно. След като сладоледът бе поднесен и неколцина от вождовете опитаха по лъжичка, те моментално наскачаха от местата си и с огнен поглед затърсиха нещо подходящо, с което да пречукат най-бързо човека, допуснал тази дързост. Капитанът изглеждаше разтревожен. Той не се сети веднага, че тези хора просто никога не са яли сладолед и изненадата от попадналото в устата им леденостудено нещо ги беше извадила от равновесие. За тях сладоледът беше същото, каквото е за белия човек парещото блюдо, и следователно те бяха убедени, че тук има някакъв номер. А за един африкански главатар това е сериозна обида. Създаде се напрегнат момент и само бързата намеса на онези от гостите, които бяха по-добре запознати с тънкостите на английските десерти, спокойствието, с което капитанът и офицерите му продължиха да се хранят, успяха да склонят засегнатите туземци да погледнат с по-добро око на сладоледа. На подобни приеми сладолед повече не бе сервиран.

Ако през следващите няколко години моряшкият живот на Лайтолър бе по-добър от всякога, то нещата изцяло се промениха с назначаването му на парахода „Ниагара“ от Африканската пощенска служба. Това бе старо ръждясало корито, което явно бе преживяло и по-добри дни, ала не корабът създаде толкова грижи на Лайтолър, колкото неговият капитан Уилям Уотърс, по-добре познат в Ливърпулското пристанище под прякора „Бъли“^[1] Уотърс.

Уотърс, беше прословут тиран, мразен от всички, които някога са имали нещастието да попаднат под негова команда. Толкова голяма беше ненавистта към него, че той не смееше да се движи пеша по улиците на Ливърпул. Където и да идеше, взимаше файтон от страх да не попадне на някого, който му има зъб. Уотърс обичаше да се фука, че бил убил двама души. Това донякъде бе вярно. Всъщност двамата моряци се бяха самоубили, принудени да посегнат на живота си поради непрестанния тормоз и насилие от страна на капитана. За Лайтолър животът под командата на Уотърс нямаше да е по-различен. Обаче бе твърдо решил да не отстъпва пред този закръглени дребен деспот с истеричен тънък гласец и подпухнало алено лице, лъснало под огнените лъчи на западноафриканското слънце.

Лайтолър не беше в състояние да си обясни защо досега никой не бе се разплатил с Уотърс веднъж завинаги, а и нещо друго, което бе даже още по-загадъчно — как беше успял да запази капитанското си звание. После се разбра, че бил колега на Трипръстия Джак, някога му бил помощник-капитан, освен всичко били стари приятели. Ратрей несъмнено беше единственият приятел на Уотърс. И при това явно верен приятел, защото злокобната репутация на Уотърс беше така добре известна в Ливърпул, че никой друг и за момент не би помислил да му повери командуването, на който и да е кораб.

Досега в морската си кариера Лайтолър бе имал късмет с капитаните си — дори и с Джок Съдърланд, който въпреки цялото си безразсъдство поне беше приятен човек. Обаче единственото чувство, което Уотърс можеше да предизвика у хората, беше ненавист. Също така пиеше много и колкото повече се наливаше, толкова по-зъл ставаше, особено рано сутрин, когато корабът се товареше или разтоварваше. Излизаше махмурлия от каютата си и клатушкайки се по палубата, почваше да обикаля траповете, като постоянно бършеше потта от моравото си лице, викаше, ругаеше и мърмореше, че работата върви бавно. Спореше и се караше с офицерите, измъчвайки ги до полуда. Уотърс беше непоносим и при нормални обстоятелства, а като се прибавеха жегата, тежката работа и постоянната жажда, вече не бе никак чудно, че бе успял да докара не един и двама до предела на търпимостта, а някои и отвъд тази граница.

Лайтолър просто стоеше насреща му и му отговаряше, но винаги смогваше да се овладее, докато Уотърс се откажеше и отиваше при следващия трап да се заяде с друг. Лайтолър забеляза, че Уотърс умееше да спре точно в момента, когато човекът, с когото се разправяше, беше готов да избухне. Като всички тирани, особено пък тия с дребен ръст, и той беше страхливец. В крайна сметка Лайтолър уцели много добър начин за общуване с Уотърс.

Рано една сутрин по време на товарене Уотърс се появи с обичайните си критики и оплаквания от мудността на работата и самото й извършване. „Преустанови всичко, преустанови!“ — нареди Лайтолър. Работата бе спряна и скръстил ръце, Лайтолър впери поглед в капитана, давайки ясно да се разбере, че не той, а капитанът желае вниманието на всички да бъде насочено към това, което има да каже. Преди Уотърс да приключи със забележките си, работата нямаше да бъде подновена. За първи път капитанът не намери думи. Само измърмори нещо несвързано, че бавно се работело, и се затътри обратно към каютата си, бършейки по-ядно от всякога лицето си, вмъкна се вътре, изпи още един джин и се просна пак да спи. Ала Уотърс не беше приключил сметката си с Лайтолър — нямаше намерение да позволи на своя подчинен да вземе връх.

„Ниагара“ беше пристигнал пред Гранд Басам в Брега на слоновата кост, за да вземе товар от махагонови трупи. Но в Атлантика наскоро бе имало буря и в резултат морето по крайбрежието се беше разбъркало, а прибоят беше станал твърде силен, за да могат плоскодънките да плават в него. Уотърс трябваше да решава дали да изчака подобряване на времето или да зареже стоката и да се отправи към дома, понеже това беше последната спирка от плаването. Нареди на първия офицер да вземе корабната плоскодънка, да се приближи колкото е възможно повече до прибоя и да се опита да влезе във връзка с брега, за да разбере дали имат намерения да им изпратят трупи. Офицерът взе няколко момчета и се отправи към брега. Щом стигна дотам, докъдето му позволяваше смелостта, той закотви лодката и почна да отправя сигнали към брега. Прибоят беше ужасяващ и шансовете бяха малки днес да се свърши някаква работа, но Уотърс не беше удовлетворен. Взе да става все по-нетърпелив, твърдейки, че ако офицерът се придвижи по-напред, ще има по-голяма надежда да привлече нечие внимание. После извика Лайтолър да се качи на мостика. „Защо, по дяволите, не може да влезе във връзка с брега? Много е далече!“ — отсече той. Лайтолър каза, че е трудно да се определи от кораба, но се съгласи, че както изглежда, сигурно би могъл да се поприближи още малко.

Лайтолър беше паднал в капана. Уотърс му се ухили злобно с малките си тесни очички. „Не мога да проумея от какво толкоз се боите, мътните ви взели“ — изсумтя той. Предизвикателството беше идеално премерено и Лайтолър се хвана на въдицата — досега никой не беше го обвинявал в страхливост. Уотърс презрително подхвърли: „Тогава взимай спасителната лодка и виж какво можеш да направиш.“

Цялата идея беше лудост. Условията бяха достатъчно опасни за плоскодънка, която е остра и отпред, и отзад и е специално предназначена за целта, а за една гребна лодка с пресечена кърма рискът се удвояваше. Лайтолър обаче бе всецяло погълнат от желанието да поеме хвърлената от Уотърс ръкавица, за да прецени опасността. На излизане от мостика, за да подготви лодката и екипажа й, чу Уотърс да вика подире му; „Като си тръгнал, вземи поне един дълбокомер и виж колко мога да приближа кораба!“ Това означаваше, че трябва да включи в екипажа и един старши кормчия.

Придружен от три момчета и един доста смутен кормчия, Лайтолър потегли с лодката и най-напред се зае да измери дълбочината, както бе наредил Уотърс, след което се отправи към сушата да установи връзка с другата лодка. Когато я достигнаха, Лайтолър разбра, че първият офицер изобщо не би могъл да се доближи повече до брега. Застанали една до друга двете лодки се издигаха и пропадаха като камъни между грамадните талази точно на границата на прибоя. Връзка с брега все още нямаше.

Лайтолър реши да се придвижи малко по-нататък успоредно на брега и да провери дали няма да извади по-добър късмет. Необходимо бе да вложи цялото си умение в управлението, за да маневрира сред прииждащите талази. В даден момент момчетата гребяха с пълни сили до върха на някоя вълна, а в следващия лодката се стрелваше в дълбока падина, като през цялото време се намираше опасно близо до прибоя. Чрез енергично размахване на сигналния флаг Лайтолър и старши кормчията се опитваха да привлекат вниманието на хората от брега, ала при това море работата беше безнадеждна. Половината от времето лодката оставаше скрита в падините между талазите — нещо, което, разбира се, не подпомагаше техните усилия. Лайтолър взе да се изнервя и да губи търпение. Беше решил в никакъв случай да не достави удоволствието на Уотърс да тържествува над неговия провал.

И тогава непоправимото стана. Дали защото бяха съсредоточили почти цялото си внимание към брега, вместо да се грижат повече за маневрирането на лодката, или защото една вълна беше решила да се пречупи по-рано от другите, или просто защото офицерът на кормилото беше погълнат от желанието си да докаже нещо на своя капитан в това Лайтолър никога нямаше да е сигурен. Тъкмо обърна глава към морето и я видя — огромна надвиснала стена от зеленикава вода, по-висока от всички останали с прозиращи през нея слънчеви лъчи, готова да се стовари върху тях. Лайтолър незабавно нареди на гребците да карат право срещу нея, но независимо че успя да обърне навреме носа, положението вече беше безнадеждно. Гигантската вълна се сгромоляса отгоре им и ги притисна под тежестта си. Лайтолър усети как килът удари пясъка и сетне като по чудо лодката изплува на повърхността с всичките си пътници на борда. Ала ето че се зададе нова исполинска вълна и този път нямаше да има спасение. Вече бяха влезли в пределите на прибоя и връщането беше невъзможно. Лайтолър извика на момчетата да гребат срещу вълната, обхванат от последна отчаяна надежда, че все пак ще успеят да се измъкнат, но гребците просто се бяха свили по местата си при вида на чудовищната стена, настъпваща гръмовно към тях. Когато се стовари отгоре им, лодката моментално се преобърна.

Като попадна под водата, Лайтолър разбра, че въжето на лота се е омотало около краката му. Последва неистова подводна борба да се освободи. Докато се бореше с въжето вълните неспирно го премятаха. След дълги усилия най-сетне случи да се отърве. Когато се показа отново на повърхността видя лодката с дъното нагоре, но от другите нямаше ни след. После забеляза ръцете на кормчията, които немощно пляскаха по водата. Човекът се давеше. Лайтолър го сграбчи за китката и го притегли към преобърнатата лодка, като му помогне да се хване за кила. Кормчията имаше все още достатъчно сили, за да се опита да се качи върху лодката, но тъкмо беше на път да успее, когато нова вълна се разби връз тях и го отнесе. Лайтолър отново се помъчи да го качи върху лодката и почти беше успял, но пак ги удари вълна и отнесе кормчията. Междувременно Лайтолър също започна да губи сили. Постара се да стори каквото може за кормчията, като улови няколко плаващи в прибоя скари и гребла и ги пъхна в ръцете му. Трябваше да се раздели с него, тъй като инстинктът му подсказваше, че сега е необходимо да положи всички усилия да плува към брега.

Съблече куртката си и се опита да свали и панталоните, но крачолите се запънаха в глезените му. Опитът му да улесни плуването си само го беше поставил в още по-голямо затруднение. При разбиването на всяка прибойна вълна тонове вода се стоварваха върху него, притискаха го надолу и го търкаляха по дъното. Едва смогнал да се добере до повърхността, да си поеме глътка въздух, и ето че вълните безмилостно го натикваха отново под водата.

Давеше се и вече започваше да се предава, когато в съзнанието му изплува сестра му Джени и думите, които веднъж й бе казал: „Не се притеснявай, морето не е достатъчно мокро, за да ме удави… Никога няма да се удавя… Никога няма да се удавя…“ Тази фраза непрестанно се връщаше в главата му и го изпълваше с все по-голяма ярост. След всичките тия обещания, които бе дал на сестра си, ето че сега наистина се давеше. Взе да ругае морето заради това, което се опитваше да му стори. Проклето да бъде, той няма да му се остави да го победи. Не бива да се предава. Отнякъде изцеди последна капка сила. Искаше да живее. Тогава нещо му подсказа: не бягай навън, а плувай навътре.

Обърна се с лице към морето. Ако то наистина толкова настояваше да го вземе, тогава ще трябва с бой да го спечели. И той се хвърли право срещу поредната прибойна вълна. В същия момент почувствува как вълната го изхвърля нагоре и го понася напред, сякаш бе яхнал някакъв крилат жребец, който милостиво бе дотичал на помощ и бе го изтръгнал от стихията. Ако наистина съществуват чудеса, на Лайтолър му се струваше, че с него се бе случило именно това, когато се намери изхвърлен на пясъка пред самия плаж — но още не беше в пълна безопасност.

Плажът беше стръмен, а на него не му беше останала капка сила, за да изпълзи тия решителни няколко метра. Белите му дробове бяха пълни с вода и самият той се намираше в полусъзнание. Морето можеше отново да го грабне, тъй като сега оттичащата се вода от вълните го повлече пак навътре. После поредната прибойна вълна го върна обратно на пясъка.

Морето си играеше.

Сетне видя някакви фигури, тичащи към него, които се хванаха в човешка верига. Усети как някаква ръка го сграбчи за китката и загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, видя, че лежи сам на плажа, а панталоните още са усукани около глезените му. Имаше чувството, че дробовете му горят и сякаш ги притискаха оловни тежести. Задъхваше се непоносимо, отчаяно се мъчеше да си поеме дъх и се задави от пристъп на кашлица. От гърдите му излезе още морска вода и дишането му се облекчи. Оправяше се. Обаче негрите, които бяха го извадили, явно бяха сметнали, че няма да го бъде. След като бяха го изтеглили на плажа, бяха стигнали до заключението, че е мъртъв, и понеже за тях е табу да докосват бял мъртвец, просто бяха отишли да уведомят властите. Като се върнаха обаче, не намериха никакъв труп. „Удавникът“ беше обул панталоните си и беше се добрал до една близка дъскорезница, за да се заеме с изпиването на няколко чашки неразредено уиски. Несъмнено бяха напълно заслужени, тъй като Лайтолър бе първият бял човек, успял да преплува прибоя на Гранд Басам и да се добере жив до брега.

За зла чест старши кормчията и тримата гребци не бяха оцелели и Бъли Уотърс за пръв път в живота си изпита разкаяние за постъпката си. Разбра, че е сгрешил, като предизвика Лайтолър да тръгне на тази самоубийствена мисия, макар и самият Лайтолър да бе приел прекалено честолюбиво отправеното предизвикателство. Уотърс получи горчив урок, но на трагично висока цена и нищо добро не го очакваше, щом се върне в Ливърпул и Ратрей узнае какво се е случило.

Колкото до Лайтолър, той беше спазил обещанието си, дадено на сестра му Джени, и по забележителен начин се бе измъкнал още веднъж от лапите на морето.

Но докато се колебаеше дали не е време да скъса с Бъли Уотърс и Западна Африка, мъките му, изглежда, още не бяха свършили. При плаването към къщи го порази тежък пристъп на малария. Температурата му скочи над 40 градуса и животът му като че ли отново увисна на косъм. В един последен опит да го спасят другарите му го увиха плътно като мумия със затоплени одеяла и грейки, натъпкаха го с хинин и успяха да прекъснат треската, след което той бързо оздравя.

След тази история Лайтолър вече нямаше никакви съмнения, че е плавал достатъчно по Западноафриканското крайбрежие, дори бе започнал да се пита дали не е настъпил моментът да се раздели завинаги с морето.