Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lights: the Odyssey of C. H. Lightoller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

29.

Именно край Порт Виктория, в Кониър, през лятото на 1929 г. Лайтолър се запозна с един лодкостроител на име Чарли Купър и оттогава желанието му да притежава семейна яхта се превърна в натрапчива идея. Въпросът беше къде да я намери и как да я купи. Чарли Купър разреши въпроса: изнамери отнякъде бракуван адмиралтейски катер с парна машина и описа на Лайтолър как би могъл да го превърне от грозно патраво пате в красива елегантна яхта. „Готово!“ — извика новият му клиент и Купър се зае да оголи катера до корпуса от благонадеждно тиково дърво и да го префасонира съгласно чертежите, които двамата с Лайтолър бяха изготвили.

Плановете позволяваха първоначалният корпус с дължина 55 фута да се удължи до 60 фута посредством външна кърма. Щеше да притежава грубовата, но добре осъразмерена кормилна рубка с достатъчно места. Долу задната половина беше заета от просторен салон, свързан още по-назад с камбуза, а отпред се намираха спалните места, разпределени в три каюти, където спокойно можеха да се помещават шест човека, като в салона беше възможно да спят допълнителен брой хора. Пред спалните беше разположена тоалетната, която включваме и такова луксозно приспособление като баня. Двигателят се намираше в средата на яхтата. Монтираният първоначално „Парсънс“ с мощност 60 к.с. беше предназначен да задвижва единичният винт с максимална скорост от осем възла. По-късно Лайтолър го замени с дизелов двигател „Гленифер“, 72 к.с., който увеличи скоростта на яхтата с още два възла. За да бъде истинска моторна яхта, тя беше оборудвана с ветрила, едно отпред и едно отзад, като стъкмяването на бермудски кеч.

lights13.jpgЯхтата „Съндаунър“

Когато настъпи денят за спускане на вода, яхтата беше вдигната от дока и плъзната по хелинга, за да бъде кръстена от Силвия „Съндаунър“ (австралийска дума, означаваща „скитник“). Месец по-късно яхтата беше снабдена с мачти и ветрила и бе готова за морски изпитания. От деня, в който новият собственик на „Съндаунър“ я пое, той не можеше да се отдели от нея. През следващите години всеки празничен ден от пролет до есен семейството прекарваше на лодката, като прекосяваше Ламанша до Европа и се отбиваше в различни пристанища по крайбрежието на Франция, Белгия и Холандия, извършвайки плавания с продължителност от по две-три седмици. В началото на 30-те години „Съндаунър“ правеше редовни посещения в Хавър, Сен Валери, Фекамп, Булон, Кале, Дюнкерк, Остенде, Бланкенберге, Флъшинг, Миделбург и Хага, като навремени проникваше и в мрежата на холандските канали. При тези плавания участвуваха до девет-десет души. Според Лайтолър колкото повече бяха пътниците, толкова по-весело беше прекарването.

Колко хубаво беше да се почувствува отново командир на свой съд, макар това да бе една осемнайсетметрова яхта, а екипажът да бе съставен от жена му, децата и техните приятели. Както и по време на службата му в Кралския флот, взаимоотношенията между мостика и долната палуба бяха едновременно коректни и непринудени, белязани от взаимно уважение и толерантност. А печените меса, сладкишите и останалите ястия, които Силвия неуморно произвеждаше в камбуза, бяха безкрайно далеч от сушеното конско месо и корабния сухар, неразделни спътници в моряшкото чиракуване на Лайтолър в далечното минало.

През 1931 г. Лайтолърови се преместиха от Пътни в по-тихия квартал Кокфостърс в североизточната част на Лондон. Именно тогава Лайтолър реши, че могат да печелят пари, като отглеждат пилета по нова система на едро. Построи пилчарник в просторния двор зад къщата си и скоро се утвърди като авторитет по птицевъдство.

Междувременно децата пораснаха и почнаха да напускат домашното огнище, тъй че към края на 30-те години „Съндаунър“ често излизаше в морето само с двама души на борда — Лайтолър и жена му. Дните на младежките компании, които изпълваха яхтата с веселие и жизнерадост, уви, бяха отминали.

 

 

Така се изнизаха тези мирни години. Великобритания следеше с нарастваща тревога събитията в Германия. През юли 1939 г. изглеждаше само въпрос на време Англия и Германия отново да влязат във война. В този напрегнат момент за свой ужас Адмиралтейството осъзна, че ако върховното командуване реши да планира някаква военноморска атака или дори масирана офанзива по море срещу Германия, то не разполага с почти никаква съвременна информация за географията на германската брегова линия. Задължително бе да се набавят повече подробности за нейните заливи и заливчета, тъй че да се изберат най-подходящите места, където биха могли да пристават щурмовите отряди. Вече бе твърде късно да се изпращат съдове на Кралския флот, които нахално да обследват германските брегове пред погледа на потенциалния противник. Необходимо беше да намерят някого с невинен наглед съд, който няма да събуди много подозрения. Но неговият собственик трябваше да има достатъчно добри познания за тия води и да е в състояние да извърши исканата шпионска дейност. Военноморското разузнаване, което наскоро беше оглавено от адмирал Джон Годфрай, направи дискретни проучвания в яхтклубовете по югоизточното крайбрежие на Англия и в края на краищата откри един отличен кандидат: капитан от военноморския запас на име Лайтолър. Изглежда, нямаше друг ветроходец, плаващ редовно из Северно море, който по-добре от него да познава германския бряг.

Лайтолър бе много озадачен, когато една дъждовна вечер към края на юли двама мъже с шлифери и шапки над очите потропаха на вратата му и прекъснаха разиграваната партия бридж. Казаха, че го търсят по държавна работа, и настояха да ги придружи веднага. — Гледай ти, каква криминална история, мислеше си Лайтолър, наслаждавайки се на приключенската загадъчност, докато мълчаливо пътуваха с колата по нощните лондонски улици, за да спрат накрая пред голяма и стара постройка в сърцето на Ийст Англия.

След размяна на странни пароли и множество други формалности на портала, както и на входната врата, Най-сетне влязоха във вътрешността на сградата, където атмосферата беше зловеща и потискаща, хората разговаряха шепнешком и като че ли за преминаването на всеки ъгъл се изискваше парола. Всъщност за Лайтолър цялата история бързо загуби първоначалния си чар и се превърна в досаден фарс, особено след като го накараха да седи в някакъв коридор и да чака да му кажат за какво са го повикали.

Най-накрая го вкараха в просторна канцелария, където служителят зад бюрото, чийто ръкави бяха богато украсени със златни нашивки, описа в какво се състои работата, която трябваше да се извърши час по-скоро. Лайтолър с радост се съгласи, но недоумяваше защо бяха необходими всичките тия глупости, вместо веднага да си дойдат на думата. Това беше друга страна на военноморската администрация, с която не се беше сблъсквал досега.

И така, след като получи инструкция за своята важна мисия, на другата вечер Лайтолър потегли със „Съндаунър“ през Северно море към германските брегове. Не беше шега работа и Силвия настоя да дойде с него. Успя да го убеди, че като е и тя на борда, ще събудят далеч по-малко подозрения.

През следващите две седмици „Съндаунър“ редовно се движеше край бреговата линия на Германия, сновейки между Фризийските острови — на борда й един възрастен мъж и неговата съпруга просто се наслаждаваха на лятната си морска екскурзия със своята яхта. Ала през цялото време Лайтолър усилено фотографираше, скицираше и си водеше подробни бележки за стратегическите пунктове по брега, където според ограничените му военни познания би могло да се организира голям десант на войскови части. Където бе възможно, Лайтолър извършваше цялата работа скрит под палубата, снимайки през люковете, докато Силвия седеше на кърмата и или плетеше, или белеше картофи, представлявайки самата невинност.

Не по-малко важно от конфигурацията на брега беше да се знае характерът на крайбрежното дъно, поради което нощем Лайтолър хващаше лота и мереше дълбочини. Ако посред бял ден го бяха забелязали да върши тази работа, наистина щеше да възбуди нечие любопитство.

Целият материал — бележките, скиците, филмовите ролки и пр. — беше складиран в голяма брезентова торба с тежест на дъното, готова да бъде хвърлена зад борда, ако някой неканен посетител се качи на яхтата и реши да ги обискира. Но само веднъж по време на цялата мисия покрай бреговете, които съвсем скоро щяха да станат неприятелски, „Съндаунър“ привлече вниманието от сушата, дотолкова, че екипажът й да се разтревожи.

Това се случи, когато „Съндаунър“ стоеше на котва в Нефритения залив недалеч от Вилхелмсхавен. Изневиделица зад носа се показа патрулен катер и се насочи право към тях. Настанена както винаги на кърмата, преструвайки се, че върши домакинска работа, Силвия моментално предупреди съпруга си, който тъкмо правеше снимки от люка под палубата. Междувременно патрулният съд закръжи любопитно наоколо, а от мостика му мъже със строги лица заразглеждаха „Съндаунър“ през своите бинокли, докато Силвия им махаше и правеше какви ли не идиотски движения. После по мегафон се разнесе гърленият въпрос: „Wo ist der Kapitan? Wo ist der Kapitan?“

Капитанът своевременно се появи със залитане откъм кормилната рубка с бутилка джин в едната ръка и с пълна чаша в другата — беше ясно, че шишето, което стискаше, му е дошло в повечко. Лайтолър вдигна чашата за тост към наблюдаващите германци, поднесе я до устните си и я обърна на един дъх. За секунди каменните лица на германските матроси добиха озадачен израз, но сетне най-неочаквано се отпуснаха и всички избухнаха в смях при вида на този пиян моряк, люлеещ се по палубата на лодката си, докато съпругата му го следеше с явна неприязън и отвращение. Наситили се на забавната гледка, неканените гости обърнаха към открито море и изчезнаха. Лайтолър си отдъхна с облекчение. Обстановката се беше понажежила малко повече, отколкото би желал. Време беше да вдигне котва и да потегли. Но втори път не го обезпокоиха и когато няколко дни по-късно „Съндаунър“ се прибра у дома в Бърнам, където сега се намираше стоянката й, тя донесе със себе си богата плячка от ценна информация, която даваше доста пълна представа за обследвания бряг, с фотографии не само на плажовете и вдадената в морето суша, но и на мореходната дейност, разположението на бреговата охрана и другите защитни приспособления, набързо изградени по цялата брегова ивица на Германия. Хората в онази цитадела в Ийст Англия щяха да бъдат много доволни от капитан Лайтолър, макар че, както се оказа, от неговото проучване нямаше да има практическа полза.

Няколко седмици по-късно Хитлер нахлу в Полша и Великобритания и Германия се оказаха в състояние на война. Почти незабавно съдбата нанесе жесток удар на семейство Лайтолър. Най-малкият им син Брайън, който беше постъпил в Кралските военновъздушни сили, загина още в първата нощ на войната при бомбардировка над Вилхелмсхавен, когато пилотираният от него самолет се сблъска с баражен балон. В семейството никога не бе имало любимци, но още от бебе Лайтолър винаги бе хранил особени симпатии към Брайън. Това беше тежък удар, но съдбата пожела да стане така, че макар и мъртъв, Брайън да помогне на баща си не след дълго да оцелее в поредния епичен момент в своята биография.