Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (25)

24.

За Лайтолър загубата на „Океаник“ като че ли означаваше прекъсване и на последната му връзка с търговския флот и „Уайт стар лайн“. Сега той се чувствуваше като изоставен сирак, който недоумява каква съдба го очаква.

Засядането на рифа беше резултат на слабо умение и неточни действия; тежестта на обвинението падаше колкото върху несработения команден състав на „Океаник“, толкова и върху необмисленото решение поначало да му се даде такава неподходяща роля. Все пак на военния съд, който последва в главната квартира на военноморския флот в Дейвънпорт, където този път Лайтолър имаше щастието да бъде второстепенен свидетел, единствен получи черна точка в досието си Блеър. И капитан Смит, и капитан Слейтър бяха напълно оправдани. Лайтолър отново видя как щедро се замазват нещата, но за жалост сега всичко беше за сметка на нещастния Блеър. Съдът установи, че той е виновен, задето не е взел мерки да провери дълбочината и не е препоръчал машините веднага да се спрат, щом се е появила суша. По една или друга причина не беше взето под внимание, че всъщност Блеър беше предложил да се мери дълбочината — предложение, отхвърлено от капитан Смит, и второ, тъй като и двамата капитани бяха на мостика в критичния момент, не той, а те несъмнено трябваше да вземат решение за спиране на кораба. Ако преди Лайтолър беше узнал какво означава, да бъдеш изкупителна жертва за всички, сега беше ред на Блеър да го опита. Ала санкциите срещу навигатора бяха незначителни и той не подлежеше на по-нататъшно съдебно преследване. Въпреки всичко процесът унищожи и последните илюзии на Блеър. Като се сещаше как по волята на съдбата неговият приятел избегна гибелта на „Титаник“, Лайтолър не можеше да се въздържи да не се засмее вътрешно на иронията в нещастието, сполетяло по-късно Блеър.

По това време враждуващите армии бяха заседнали в окопите на Западния фронт. Следващата бойна задача на Лайтолър беше на няколко хиляди фута в небето, където той се чувствуваше твърде уязвим, докато седеше в откритата камбана на един хидроплан „Шорт 184“ с авиаторски очила в необичаен кожен шлем на главата, извършвайки несвойствен за него оглед на океана от въздуха. Морякът беше станал летец и изобщо не беше сигурен дали тази рязка промяна му подхожда — особено поради факта, че новото му превозно средство беше далеч не толкова надеждно. Липсваха и спасителни лодки, които да му дадат някакъв минимален шанс за спасение, ако двигателят откаже и малкото летателно апаратче цопне в морето, стига летецът да преживее удара, разбира се.

Лайтолър за пръв път се запозна с опасностите на летенето благодарение на назначението му в екипажа на „Кампания“, носач на хидроплани от Кралския флот в Скапа Флоу. Този параход беше един овехтял 13-хиляди тонен лайнер на компанията „Кунард“, обслужващ линията Ливърпул — Ню Порк. Макар и той да бе също толкова непригоден за новата си роля, колкото и „Океаник“, в този случай корабът не се излагаше на такава опасност, каквато заплашваше летците, които летяха с носените от него летателни машини. Първоначалното намерение на Адмиралтейството беше да превърне парахода във въоръжен търговски кръстосвач, подобно на „Океаник“, но по време на преобразуванията в Ливърпулските докове беше решено да поставят на бака голяма дървена платформа, от която да излитат хидропланите, докато корабът е в движение. След тази промяна лайнерът придоби твърде чудат вид. Лайтолър помнеше „Кампания“ като параход с красиви линии, ала сега той приличаше на някакво уродливо създание с тази нелепа площадка на носа си. На Лайтолър му бе трудно да оцени, че под командата на капитан Оливър Шоун, самоук пилот, който страстно вярваше в решителната роля на летателните апарати във военноморската стратегия, „Кампания“ обръща нова страница в морската история. С нейната поява се откри нова ера в мореходната бойна техника — ерата на самолетоносачите. Обаче Лайтолър се отнасяше с известно недоверие към привилегията да бъде един от пионерите на капитан Шоун — особено след като се наложи да пожертвува сравнителната безопасност на корабния мостик заради ужасите на небето и дваж по-големия ужас, докато се добере до него. Според Лайтолър морякът и летецът бяха две съвсем различни неща, ала корабните офицери нямаха избор, ако се случеше да ги повикат за ролята на съгледвачи, когато хидропланите тръгваха да патрулират, или по-точно — когато успееха да се вдигнат във въздуха.

Досега нито един летателен апарат не беше сполучил да излети от „пистата“ на „Кампания“, за която скоро се видя, че не е достатъчно дълга за целта. Неколцина безстрашни летци бяха изпитали това на свой гръб, когато самолетите им, вместо да се вдигнат към небето, недодялано и тромаво се стоварваха от кораба във водата; все пак пилотите се отърваваха само с една студена баня в Северно море. Ето защо за момента се налагаше да спускат с лебедки хидропланите зад борда и с помощта на своите поплавъци те излитаха от морето. Но този компромис криеше много опасности, особено при вълнение. Нерядко крехките машини получаваха сериозни повреди по време на спускането, удряйки се тежко в борда на клатушкащия се кораб. Във водата проблемите далеч не свършваха. Ако поплавъците имаха късмет да не се счупят при подготовката на хидроплана за излитане, това положително ставаше при опита да се отдели от морската повърхност. Раздразнението на Лайтолър нарастваше непрекъснато, тъй като повечето време прекарваше в плуване, за да си спасява кожата, вместо да води наблюдения от въздуха, където смяташе, че му е мястото. Независимо че за него тия изпълнения не бяха особено забавни, съвсем другояче мислеха зрителите от останалите съдове на бойния флот. За тях това беше едно смехотворно зрелище, нарушаващо скучното ежедневие, което на този етап от войната още не беше смутено от схватки с врага. Не мина дълго и хидропланът „Шорт 184“ си спечели прозвището „Белия ковчег“, което според Лайтолър беше напълно подходящо. Обичайната гледка на бял корпус, стърчащ вертикално от водата след поредната несполука, създаде у него трайна представа за идеалния плаващ надгробен камък.

Един юнски ден на 1915 г. край бреговете на Исландия настъпи часът, когато „Кампания“ и нейните хидроплани трябваше да докажат истинската си стойност. Цялата кралска армада беше потеглила от Скапа Флоу на голямо учение, в което самолетоносачът щеше да играе централна роля. Главното командуване беше решило да раздели армадата на две части, изпращайки едната половина — „Синята флота“ зад хоризонта, докато другата половина — „Червената флота“, към която спадаше и „Кампания“, трябваше да открие „неприятеля“ и да го атакува. Задачата на хидропланите беше да намерят „врага“ и да разузнаят силите му.

С наближаването на решителния час капитан Шоун нареди всичките дванайсет машини да бъдат готови в очакване на адмиралтейската заповед за излитане. Ала уви — когато настъпи моментът, от всичките хидроплани само един сполучи да се вдигне във въздуха — този, в който се намираше Лайтолър.

След като с мъка се отправи към небето, оставяйки комичен безпорядък под себе си, хидропланът се насочи към приблизителното местоположение на „Синята флота“, като постепенно се изкачи до своя таван от 9 хиляди фута за минималното време от 45 минути. Двигателят „Сънбийм“ с мощност 225 к.с., осигуряващ постоянна скорост от 80 мили в час, работеше ритмично и Лайтолър за пръв път в летателната си практика беше изпълнен с оптимизъм. Докато седеше доволен зад пилота, оглеждайки безбрежните простори на синия океан, той си мислеше, че най-после може би „Белите ковчези“, или поне един от тях, ще докажат, че са по-полезни, отколкото предполага техният прякор. А сега да търсим „врага“!

Имаше доста ниска облачност, която беше идеална за тяхната цел, тъй като им даваше възможност час по час да слизат за бърз оглед на морето долу, след което се изкачваха обратно и по този начин намаляваха шансовете „противникът“ пръв да ги забележи.

Продължиха да изпълняват мисията си още около половин час, без да открият нищо в празния до хоризонта океан. Лайтолър разполагаше само с приблизителното местоположение на „Синята флота“, понеже учението не би имало смисъл, ако двете флоти нямаха равни възможности за ненадейно „нападение“.

Отново се спуснаха под облаците и този път не беше напразно: прилични на скупчени миниатюрни играчки, корабите се виждаха под тях, всеки обвит от издайническо валмо бял пушек. Силно развълнуван, Лайтолър нагласи антената и се приготви да предаде по радиото, че „врагът“ е открит. Закръжиха по небето сред облачната маса, докато той внимателно изчука на морзовия ключ цялата необходима информация, като същевременно я зашифрира, гледайки в наръчника на коленете си. В базата съобщи броя на линейните кораби, кръстосваните и разрушителите, тяхното местоположение, в каква посока се движат и с каква скорост. Всички усилия като че ли бяха възнаградени. Събитието беше историческо. За пръв път летателен апарат, изпратен от кораб в открито море, беше успял да открие вражески флот и да го шпионира.

Макар че Лайтолър можеше да предава от хидроплана, безжичната съобщителна техника още не беше напреднала дотолкова, че да се получи отговор във въздуха, и за да е абсолютно сигурен, той повтори всички данни, след което прибра антената, напълно удовлетворен от добре свършената работа. Сетне потупа пилота по кожения шлем и радостни те се отправиха обратно към „Кампания“, където ги очакваше заслужена чаша чай и, без съмнение, личните поздравления на самия адмирал сър Джон Джеликоу.

Ала за нещастие, когато се върнаха над мястото, където би трябвало да се намира „Червената флота“, там ги посрещна празно море. След като бяха успели да открият противниковата флота, сега бяха изгубили своята. Продължиха да кръжат наоколо, докато Лайтолър проверяваше своите изчисления, след което взе да дава инструкции на пилота да завие ту натам, ту насам в отчаян опит да открият корабите си. Докато се лутаха по небето, възникна нов проблем: „Шорт 184“ почти беше изразходвал тричасовото си гориво. Ако скоро не откриеха кораб, все едно „син“ или „червен“, мисията им щеше да приключи във водата. Лайтолър отново чукна разтревожения пилот по главата и му посочи нов курс. Хидропланът изви; Лайтолър вече напълно се беше отказал от опитите си да излезе от затруднението чрез конвенционалните методи за навигация. Решението му този път се основаваше на чист инстинкт, беше си наумил просто да продължат летежа си в тази посока и да се оставят в ръцете на съдбата. Уредът за измерване на горивото вече беше казал своята дума: с нервни жестове пилотът, сочеше стрелката, която непоколебимо стоеше на „празно“. Лайтолър се замисли какви изгледи имат за оцеляване, ако двигателят угасне, преди да са намерили кораб. Положението им не беше цветущо. Дори и да успееха да се приводнят сполучливо, малкият летателен апарат, изчезнал някъде между Шетландските острови, Норвегия и Исландия, едва ли можеше лесно да бъде намерен. Телеграфът не беше в състояние да им помогне, понеже не знаеха къде се намират, за да изпратят поне приблизително местоположение. Морето в момента беше спокойно, но в тия ширини това не продължаваше дълго и за вълните нямаше да е трудно да видят сметката на крехкото аеропланче. След всичките корабокрушения на Лайтолър наистина имаше ирония във факта, че морето сега се канеше да го погълне от небето.

Кораби! Да, нямаше никакво съмнение — през бинокъла Лайтолър успя да различи на хоризонта редица от силуети. Техният произход нямаше никакво значение, дори да бяха кораби на истинския неприятел, и те се насочиха към тях с двигател, който все по-зловещо започваше да се задавя. Понастоящем хидропланът се движеше само от бензиновите пари, но ако успееше да издържи още няколко минути, щяха да се приберат сухи в базата. За Лайтолър тия минути продължиха цяла вечност, докато малкият апарат задъхано летеше — о, колко бавно! — към далечните силуети, които сякаш изобщо не се приближаваха.

Но постепенно очертанията на корабите наедряха достатъчно, за да може Лайтолър с огромно облекчение да различи неповторимите форми на „Кампания“ сред бойните кораби на армадата. Никога с такава радост не беше посрещал появата на този грозен морски изрод. Двигателят вече издъхваше, когато, влагайки цялото си умение, пилотът сполучи да приводни хидроплана и не след дълго се озоваха край борда на „Кампания“, за да бъдат вдигнати от лебедките на палубата.

И така, какво е станало с тях? — поиска да узнае началството. Лайтолър заобяснява как са се загубили, ала се оказа, че не точно това ги интересува. От излитането им не бяха получавали никаква вест от тях. Телеграфните сигнали на Лайтолър изобщо не бяха стигнали до базата. Цялата операция беше пълен провал. С това свършиха надеждите на Лайтолър за новаторство във военноморската стратегия, да не говорни за личните поздравления от адмирал Джеликоу…

От този момент нататък единствената цел в живота на Лайтолър бе да се махне от „Кампания“. До гуша му бе дошло и от парахода, и от жалките му хидропланчета. Копнееше да си намери кораб, какъвто и да е, с палуба, на която да може да стъпи и да изпълнява това, на което е обучен, а не да дивее по небесата (и по-често във водата) с разни недомислени съоръжения, по-опасни за хората в тях, отколкото за врага. С последната мисия се затвърди съмнителната стойност на задачата да се „обучават нови съгледвачи“, навярно защото Лайтолър беше единственият, който досега беше успял да „съгледа“ нещо, независимо дали бе сполучил да го съобщи в базата или не. Ето защо нямаше по-доволен човек от него, когато се разбра, че „Кампания“ се връща в Ливърпул за ремонт и удължаване на „пистата“ си. Най-после възможност да избяга. Твърдо беше решил да не бъде на борда на парахода при завръщането му в армадата. Съобщи намеренията си и на капитан Шоун, който беше разочарован. Лайтолър беше полезен помощник въпреки закоравелите си навици на моряк от търговския флот и според Шоун добре се беше пригодил към необичайните изисквания на „Кампания“, произлизащи от специалната роля на лайнера. Все пак той обеща да види какво би могъл да направи.

Новината дойде няколко дни преди Коледа на 1915 г. и Лайтолър едва ли можеше да получи по-хубав коледен подарък. Имаше свой кораб! Корабът му нямаше име, а само номер: „117“. Беше торпеден катер и той трябваше веднага да го поеме от военната корабостроителница в Шиърнес на северното крайбрежие на графство Кент, където завършваше ремонтът му. „117“ беше зачислен към малка флотилия от разрушители, торпедни катери и миноносци, които имаха за задача да патрулират из устието на Темза, като охраняват реката и столицата от вражески атаки по море и въздух.

„117“ беше поостарял катер и не притежаваше бързоходния, стегнат вид на съвременните му събратя, но Лайтолър щеше да бъде горд с него. Нямаше особено значение това, че ако войната не беше заварила Кралския флот неподготвен, „117“ вероятно скоро щеше да бъде бракуван. В период, когато двигателите с течно гориво бяха станали нещо обикновено, особено за по-малките бойни съдове, „117“ вървеше с въглища, но като се понапъне, пак можеше да развива нелоша скорост от 25 възла. Този факт Лайтолър установи с голямо задоволство, когато за пръв път изведе катера от Шиърнес, за да го изпробва. Главното оръжие на „117“ не бяха трите малки оръдия „хочкис“, а трите торпедни тръби, които на теория бяха в състояние да нанесат смъртоносна рана и на най-големите бойни кораби, ако, разбира се, му се даде възможност за точен изстрел.

Такова нещо бе малко вероятно да се случи на Лайтолър и неговия катер в състава на защитната флотилия, поне в тази фаза на войната. Вместо това той узна, че работата в малкия отряд на адмирал Калахан, съставен от 10 стари разрушителя и 17 торпедни катера, включва патрулиране в продължение на дълги часове. Базата им беше удобно разположена в Стангейт Крийк, на късо разстояние от Шиърнес. Само колко различен беше този живот от досадната и опасна служба на „Кампания“ в негостоприемните води между Северно море и Атлантическия океан, където зимните дни бяха съпроводени от продължителен мрак, а човек там нямаше какво друго да очаква, освен кога ще бъде следващата ледена баня с недодялания хидроплан. Лайтолър не само се радваше на независимостта, която му осигуряваше неговият скромен кораб, но сега имаше възможност да бъде по-често и със своето уголемяващо се домочадие, което вече се състоеше от две момчета и две момичета плюс още едно дете в перспектива; всички те се бяха настанили в новия им дом на остров Шепи.

Лайтолър се оказа властен и способен командир, който скоро спечели уважението, а след време и обичта на своя трийсетчленен екипаж. Матросите разбираха, че капитанът не е човек, пред когото могат да минат метър, но от друга страна, самият той не се големееше пред тях, както правят други капитани. Беше си поставил за цел да опознае всеки от хората си поотделно, да прецени техните достойнства и слабости и да ги накара да почувствуват, че работата на всеки от екипажа не е по-маловажна от тази на ближния му. Изискваше ли го ситуацията, той очакваше всеки да действува по собствена инициатива, а не да получава нареждане посредством официалните процедури на командуване, на които толкова се държеше в Кралския флот. Според него за кораб с такива размери най-добър беше подходът на търговския моряк. Повече от двайсет години беше работил с тези изпитани методи и не виждаше причина сега да ги променя. Имаше и такива, които казваха, Лайтолър демонстрира прекалено презрение към системата на военноморския флот, докато всъщност би трябвало да бъде по-гъвкав, но те така и нямаше да имат възможност някога да го обвинят, че становището му го е компрометирало. Под негово командуване „117“ щеше да се окаже един от най-умело и гладко ръководените съдове в защитната флотилия, докато духът на екипажа винаги беше висок, а атмосферата — ведра. Нещо повече — никога не се наложи Лайтолър да накаже матрос, нито на „117“, нито на някой от другите кораби, които щеше да оглави по време на войната.

Седмиците прераснаха в месеци и той постепенно свикна с ежедневието на Норската защитна флотилия, която се наричаше така по името на плаващия фар Нор, който бе разположен точно на устието на Темза и представляваше възлова точка на патрулиралия участък. Несъмнено войната можеше да се преживее далеч по-зле от това да плаваш на воля с торпеден катер, и то не само в сравнение с предишните „военни“ преживелици на Лайтолър, но и с изпитанията на хиляди бойци, които според обезпокоителните съобщения от фронта бяха подложени на големи страдания. От друга страна, да участвуваш във война, без да си видял лицето на врага, беше доста монотонно съществуване. После започнаха ученията с подводници. Флотското командуване разработваше различни варианти за борба с нарастващата заплаха от страна на немските подводни лодки. Британският риболовен флот беше твърде лесна плячка и понасяше особено тежки загуби. Един от тактическите планове на Адмиралтейството се състоеше в следното: в група рибарски съдове се включва за примамка военноморски траулер, теглещ потопена подводница, с която е свързан чрез телефонна линия. Щом нападателят излезе на повърхността, за да атакува с палубното си оръдие, траулерът алармира подводницата, която заема позиция за торпилиране на вражеската лодка. Този ход беше дал резултат в няколко случая, но нерядко системата се проваляше: или телефонната линия се прекъсваше, или прикрепеното към подводницата влекално въже отказваше автоматично да се откачи, както би трябвало. На „117“ беше възложено да участвува във влекачни упражнения за усъвършенствуване на системата. Ала след няколко безплодни седмици, през които си играеха с подводниците на война и редовно се оплитаха с въжета и телефонни жици, цялата идея беше изоставена. Облекчен, Лайтолър се върна към старото ежедневие на ескортиране, разнасяне на поща и патрулиране около устието на Темза, очаквайки нещо да се случи. Не се наложи да чака дълго.

След близо тримесечно прекъсване към края на месец юли 1916 г. германците подновиха въздушните си нападения над източните и югоизточните брегове на Англия. Досега нанесените от вражеските бомби щети бяха причинили повече тревога, отколкото истински поражения. Най-често бомбите падаха в морето или сред голото поле, като в редки случаи унищожаваха хамбари или оранжерии, или убиваха някоя крава без късмет. Понякога обаче цепелините доказваха, че са в състояние да поразят целта, както се случи една нощ, когато един от тях долетя над Лондон и хвърли смъртоносния си товар в сърцето на града, при което загинаха двайсет души и бяха нанесени щети на стойност половин милион лири стерлинги. В действителност цепелините бяха изложени на по-голяма опасност от разрушение, отколкото търсените от тях обекти за бомбардиране. Поради огромните си размери те лесно можеха да бъдат свалени, което често протичаше по грандиозен начин. Силно възпламенимият водород, който изпълваше въздушния кораб, изригваше в огнен вулкан и цялата пламтяща маса се стовареше на земята.

Беше около полунощ на 31 юли 1916 г., когато съдовете от защитната флотилия получиха сигнал да се приведат в бойна готовност, тъй като е постъпило съобщение за предстоящо въздушно нападение. Лайтолър изведе „117“ под пълна пара от базата и го разположи на обичайната му позиция край плаващия фар Тонг, отдалечен на няколко мили от Нор в средата на речното устие. Като военновременна мярка, фаровете в устието на Темза не светеха с пълен блясък, но Лайтолър сигнализира на Тонг с молба да му дадат ориентировъчна затъмнена светлина, която да му помогне да пусне котва на определеното място, сетне угаси машините, зареди противосамолетното оръдие, подготви го за стрелба и зачака. Нареди на всички да пазят абсолютна тишина и съсредоточено да се ослушват. След като толкова пъти досега беше откликвал на „сигнала за тревога“, без да се случи нищо съществено, той се беше подготвил за обичайното разочарование и очакваше след половин-един час да получи сигнал за отбой и връщане в базата.

Над реката се стелеше рехава мъгла, а „117“ се поклащаше леко върху равномерните талази, без да издава друг звук, освен приглушеното съскане на излизаща от комините му пара и пляскането на водата о борда. Минутите течаха и Лайтолър продължаваше търпеливо да чака. Скоро щеше да се отправи обратно нагоре по реката към ръкава, където приставаше, завършвайки поредната безплодна мисия. Реши да слезе за малко в каютата си, като поръча на първия си помощник-лейтенант Хюитсън да го извикат веднага щом забележат нещо.

Не мина много време и зад вратата прозвуча глух вик: „Цепелин пред нас, сър!“ Лайтолър изскочи на палубата и се втренчи в небето, но отначало не можа да различи нищо, защото след яркото осветление в каютата зрението му още не беше привикнало с тъмнината. Засега можеше само да го чуе — отчетливото бръмчене на самолетен двигател.

„Ето го, сър!“ — възкликна с приглушен шепот топчията Бол, сякаш се страхуваше, че ако извика по-силно, врагът може да го чуе. После Лайтолър започна да различава очертанията му: голяма черна пура, толкова дебела и масивна, че закриваше почти цялото мрачно небе. Но макар да бе тлъста и апетитна, плячката се намираше точно над главите им, а противосамолетното оръдие не можеше да бъде насочено съвсем вертикално нагоре. Лайтолър незабавно повика механика и го попита каква пара е в състояние да вдигне, без да разбута огъня и да предизвика излитането на искри от комините, които биха могли да издадат присъствието им. Напрежението на борда нарасна неимоверно, когато Лайтолър даде команда „малък напред“ и се зае да изведе „117“ в позиция за стрелба. Винтът бавно се завъртя и катерът тихо потегли напред, докато вниманието на всички беше съсредоточено върху топчията, чийто очи бяха залепени за оптическия мерник, очаквайки цепелинът да дойде на мушка.

— На мушка е, сър! — извика той най-накрая.

— Огън! — По заповед на Лайтолър малкото противосамолетно оръдие на „117“ тутакси оживя и снарядът полетя към небето, оставяйки подире си огнена следа.

Не уцели. Първият изстрел мина над целта.

— Свали мерника! — прогърмя гласът на Лайтолър, докато нов трифунтов снаряд изтрополя в затвора на оръдието.

— Огън!

В отговор на командата оръдието изтрещя за втори път и всички, притаили дъх, наблюдаваха как нова огнена стрела полита към целта със скорост 620 метра в секунда.

— Уцели! — Снарядът премина точно през опашката на цепелина.

— Огън! — отново ревна Лайтолър и екипажът видя как опашката за втори път беше поразена. Оръдието гръмна още веднъж и този изстрел също беше сполучлив. Ала независимо от трите успешни попадения, този дяволски газов мях в небето упорито продължаваше да стои във въздуха, отказвайки да се огъне пред смъртоносните рани, които без съмнение беше получил, и да полети обхванат в пламъци надолу към своята гибел. После ненадейно видяха как опашката започна да пада. Ала се оказа, че не е точно опашката. Вместо нея от нощното небе долетя злокобният писък на падащи бомби, които, съдейки по силата на звука, бяха в голямо количество. Всеки моментално потърси каквото и да е прикритие по палубата и зачака да настъпи кошмарът. След секунди сякаш самият ад се възцари на земята, когато дъжд от бомби се изсипа в реката. Нямаше начин поне една да не засегне „117“, който се залюля като обезумял под въздействието на вълните, предизвикани от експлозията на тонове взрив, осеял с гигантски гейзери морето навред около катера. Но по щастлива случайност нито една бомба не улучи целта, макар че някои от тях сигурно бяха паднали буквално на няколко крачки от борда. След като ужасяващата канонада пресекна и грохотът на изригваща вода заглъхна, над тях се разнесе ръмженето на форсирани движели. Свършил пакостното си дело, при което значително се беше олекотил, цепелинът направи завой и потегли обратно, като по този начин не даде повече възможност на Лайтолър да го обстрелва. Щом неприятелят се изгуби в нощната тъма, той ядно запроклина лошия си късмет заради изпуснатата сигурна плячка, която беше напълно уверен, че е прострелял, на каквото мнение бяха и останалите членове на екипажа. Все пак оставаше утехата, че той и хората му се измъкнаха на косъм от преминалия ад, както и че една голяма порция от предназначените за Лондон бомби бяха отишли на вятъра.

За него винаги щеше да си остане загадка как така цепелинът продължи да се носи невредим въз въздуха, когато освен него още десетина мъже с очите си бяха видели да го пронизват три снаряда. Отговорът беше много прост, макар че Лайтолър не можеше да го приеме. Всъщност цепелинът изобщо не беше засегнат. Просто им се беше сторило, че е ударен поради възникналата зрителна измама. Лайтолър се ядоса още повече от факта, че въздушният кораб, по който беше стрелял „117“ и който в отговор беше изсипал значително количество бомби върху него, не беше от обикновения тип. Впоследствие Лайтолър научи, че това е бил най-новият и най-голям цепелин, изпратен от Германия срещу Англия. Наричаше се „Ел 31“, имаше дължина 200 метра и безспорно беше най-страховитото творение, излизало досега от хангарите във Фридрихсхафен. Капитанът му Хайнрих Мати се смяташе за най-опитния командир на цепелини в Германия и беше нанесъл големи поражения на Лондон в едно предишно нападение. Ако Лайтолър беше свалил Мати и „Ел 31“, нацията наистина щеше да има основание за благодарност. Но вместо това Мати отлетя към родината си невредим, като при несигурните атмосферни условия оптимистично вярваше, че е повторил стария си успех над Лондон, макар да се бе натъкнал на доста прецизен противовъздушен огън, чиито изстрели бяха преминали в неприятна близост до цепелина му. Същевременно екипажът на торпедния катер „117“ се прибираше щастлив и горд в базата си, уверен, въпреки липсата на потвърждение, че обстрелваният цепелин никога няма да успее да се прибере до дома си. Все пак Лайтолър имаше какво да покаже от тази схватка. В признание на военните му заслуги беше награден с Кръст за достойна служба. Освен това бе повишен като командир на друг военноморски съд.