Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (19)

18.

Гладкото и равномерно движение на „Титаник“ до момента само подчерта още по-силно тази внезапна стържеща вибрация, продължила едва няколко секунди. Лайтолър незабавно скочи от койката и както беше по пижама, изхвърча на палубата и надникна зад левия борд. Погледна към носа и кърмата на кораба, но не видя нищо в тъмнината. Хвърли поглед към мостика и видя Мърдок да стои изправен с вперени очи напред в обичайната поза на вахтения, без да показва явни признаци на безпокойство. Изтича до десния борд, надвеси се и отново огледа кораба по дължина, но пак не забеляза нищо. Усети обаче, че „Титаник“ тутакси бе намалил ход. Образуващите от вълнореза вълни не се пенеха както обикновено той прецени, че скоростта е паднала до около 5–6 възла. Обърна се пак към мостика и видя силуета на капитан Смит застанал в същото положение като Мърдок, само че от другата страна, загледан неподвижно напред.

Тъкмо тогава се натъкна на третия офицер Питман, който също бе вдигнат от постелята си от неестественото смущение в хода на кораба. „Май се ударихме в нещо“ — рече Питман „Очевидно!“ — отвърна навъсено Лайтолър, чувствувайки как студът го прерязва като с нож през пижамата. Инстинктивната му мисъл бе да се качи на мостика и да разбере какво става, обаче там всичко изглеждаше съвсем спокойно, нямаше тревожно раздвижване, освен това присъствието на офицери свободни от вахта, не беше желателно, особено пък по пижама. Лайтолър предпочете да се върне в каютата си и да изчака — ако се нуждаеха от него, по-добре бе да стои там, където биха могли да го намерят. Легна обратно в койката и се замисли в какво точно се бяха ударили. Не беше усетил същинско сблъскване, по-скоро беше някакво потръпване, преминало през целия кораб. Беше сигурен, че са се натъкнали на лед, ала не бе видял нищо, когато огледа зад борда. Вероятно някой от винтовете беше ударил подводен къс, при което някоя и друга перка се беше счупила.

Не остана за дълго в недоумение. Не бяха минали и десет минути, когато четвъртият офицер Боксхол отвори вратата на Лайтолър и подаде глава: „Знаете ли, че се ударихме в айсберг?“ „Във всеки случай знам, че се ударихме в нещо“ — отговори Лайтолър, раздразнен, че го откъсват от скъпоценния му сън. „Водата вече стигна до палуба F в пощенското отделение“ — добави спокойно Боксхол. Повече не бе необходимо. С излизането на четвъртия офицер от каютата Лайтолър бе на крака и след като обу панталоните и облече пуловер и палто върху пижамата, изтича на палубата. Първото нещо, което го порази, беше невъобразимият шум. „Титаник“ беше спрял и тъй като доскоро беше плавал под пълна пара, сега всички предпазни клапани се бяха отворили и парата излизаше с грохот. Свистенето беше оглушително и бе невъзможно човешки глас да го надмогне.

Веднага щом бе усетил слабия удар, капитан Смит се бе качил на мостика и сега преценяваше положението.

Флийт, който заедно с Лий бе на вахта на марса, беше първият човек на борда, различил тъмния силует, изплувал срещу тях в нощта. Осъзнавайки на часа какво е това, той бе ударил бързо три пъти камбаната на марса и сетне моментално бе позвънил по телефона на мостика: „Айсберг право напред!“ „До отказ надясно!“ — бе наредил Мърдок, а после: „Пълен назад!“. Но вече бе твърде късно, дори и за Мърдок.

След агонизиращо очакване от 37 секунди „Титаник“ се бе ударил в ледената планина, която бе отворила почти стометрова пробойна по дължина на десния борд, започнала малко преди фокмачтата, като при сблъскването на бака се бяха изсипали тонове лед. Капитанският часовник показваше 23 часа и 40 минути.

Водонепроницаемите врати бяха спуснати и сега „Е. Дж.“ наблюдаваше инклиномера — уреда, който показва какъв крен дава корабът. „О, господи!“ — промърмори той в брадата си. Беше видял, че „Титаник“ вече се е наклонил с 5 градуса към десния борд. Капитанът и Томас Андрюс, главният конструктор на „Харланд и Уулф“, който бе на борда, за да следи дали няма да се появят някакви недостатъци, провериха какъв е размерът на поражението и установиха, че шест от отделенията на „Титаник“ бяха пробити на двайсет фута под водолинията. При две наводнени отделения корабът би могъл да плава с лекота, при три — също не бе страшно, дори и при четири може би имаше някакви шансове, но при шест отделения, отворени към океана, който изливаше вътре стотици тонове вода в минута, за „Титаник“ нямаше никаква надежда.

Капитан Смит даде заповед на Уайлд да се разкрият спасителните лодки и в отговор на сигнала, подаден от боцмана Никълс, целият екипаж на кораба започна да се изсипва на палубата. Алармените звънци вече дрънчаха в моряшките помещения из целия кораб. Лайтолър се зае с номерираните с четни числа лодки на левия борд, започвайки от носа, но ужасният грохот на излизащата пара над главата му все още не позволяваше на човешкия глас да го надмогне. Отначало се възцари истински хаос в оглушителния шум, докато моряците, още непознаващи достатъчно добре своя кораб, бяха икономично разпределени по лодки и с жестове им бяха възложени задачи. Лайтолър установи, че едно махване с ръка или потупване по рамото са достатъчно красноречиви за общуването му с неговите хора, които бързо се заеха да свалят покривалата от лодките, да поставят лостовете за работа с висилките. Да натегнат въжетата и да ги навият на палубата в готовност за изтегляне на лодката извън борда и спускането й на вода. На „Титаник“ никога не беше правено учебно разкриване на спасителните лодки, не беше свикван дори и сбор за разпределение на задълженията в случай на работа с тях и Лайтолър беше благодарен, че точно в тоя момент моряците от Британския търговски флот демонстрираха съобразителност при трудни обстоятелства. Вече се бе убедил, че положението е сериозно — плаващите пощенски чували в трюма очевидно не бяха шега работа, — но сега-засега нито за миг не бе помислил, че корабът действително ще потъне.

На лодъчната палуба започнаха да се появяват пътници, облечени по най-различен начин: някои бяха с връхно облекло, други — във вечерни тоалети, трети — просто загърнати в нещо. Повечето носеха спасителни ризи, набързо надянати им от стюардите, които обикаляха каютите, за да събудят пътниците и да ги изведат на палубата. Мнозина бяха излезли неохотно. Едва ли е голямо удоволствие да те изкарат на открито посред Атлантика, и то в такава леденостудена нощ! Хората стояха слисани и объркани, а гръмовният рев на парата горе ни най-малко не съдействуваше за изясняване на положението.

Лайтолър почна да губи търпение. Неговите лодки бяха освободени от платнищата и той бе готов да ги провеси зад борда. Спря Уайлд, когото видя да минава през лодъчната палуба между комините, сви длани около ушите му и извика: „Да изнасям ли лодките?“ „Чакай!“ — отговори Уайлд, изглежда, се колебаеше дали да се заеме с това. Лайтолър се върна на левия борд леко смутен от бездействието, докато неговите хора подскачаха на място, опитвайки се да се стоплят. Тъкмо тогава забеляза капитан Смит да излиза от радиотелеграфната, отиде при него, сви длани около ушите му, както бе направил с Уайлд, и го попита дали да изнася лодките. „Да, изнасяй ги!“ — извика в отговор „Е. Дж.“ Лайтолър и хората му отново се хванаха на работа. Дори и ако това се окажеше просто предпазна мярка със стойност на нищо повече от едно доста ненавременно упражнение за спускане на спасителните лодки, моряците бяха длъжни да свършат работата, и то качествено. Но Лайтолър тогава още не знаеше, че капитанът бе ходил в радиотелеграфната и бе наредил на Филипс и Брайд да изпратят в ефира международния сигнал за бедствие. Цялата идея изглеждаше напълно абсурдна на двамата телеграфисти, когато Филипс започна да предава:

CQD… CQD… CQD… MGY… (кодовото название на „Титаник“)

Блъснахме се в айсберг. Засегнати сме тежко. „Титаник“. Местоположение: 41°44 N, 50°24 W.

Доскоро CQD беше утвърденият международен сигнал за бедствие, но по предложение на Брайд Филипс го замени с новоприетия SOS. „Друг шанс да го използуват може би няма да имаш!“ — закачи Брайд своя колега. Капитан Смит още бе при тях и всички се засмяха. Секунди по-късно „Титаник“ стана първият пътнически кораб в историята, подал SOS.

Лайтолър отново бе започнал да губи търпение. Лодките му бяха изнесени и готови. Потърси високата едра фигура на Уайлд и го попита дали да започне да евакуира жените и децата в спасителните лодки. Уайлд нямаше желание да бърза: „Почакай!“ Този отговор не удовлетвори Лайтолър. Отиде на мостика, намери капитан Смит и извика в ухото му: „Да товарим ли жените и децата, сър?“ Капитанът само кимна. Лайтолър се върна на левия борд и заповяда лодка № 4 да бъде свалена до равнището на следващата палуба — А. Беше преценил, че за хората ще бъде по-лесно и безопасно да се качат оттам. Наравно с палуба A по цялата дължина на парахода минаваше здраво манилено въже, което обикновено се употребяваше за товарене на въглища, но сега можеше да се използува за прикрепяне на лодките, докато пътниците се настанят в тях. Колкото му глас държи, Лайтолър нареди жените и децата да бъдат отведени на долната палуба и да се качват в лодка № 4, щом пристигне. Ала след като № 4 беше спусната, стана ясно, че прозорците на закритата предна част на палуба A са заключени, което не позволяваше на бъдещите корабокрушенци да минат през тях. Лайтолър нареди прозорците веднага да се отворят, а междувременно всички хора, слезли вече долу, трябваше да се качат обратно горе. Лодка № 4 се налагаше да почака и той премина към следващата — № 6. За първи път Лайтолър забеляза, че носовата част на кораба забележимо е потънала. Досега никой не му беше казал колко е сериозно положението, пък и той не бе имал време да попита. Представяше си, че по всяка вероятност „Титаник“ е закачил с вълнореза си айсберга отстрани, при което бе получил пробойна в едно, най-много две от предните водонепроницаеми отделения и нахлуващата там вода беше причината за чувствителното потапяне на бака. На практика той очакваше, че щом отделенията се напълнят догоре, корабът ще балансира своята плаваемост и ще продължи да плава — под много неудобен ъгъл, разбира се, но все пак ще плава.

CQD… CQD… SOS… SOS… CQD… елате веднага. Ударихме се в айсберг. CQD… Положение: 41°46’ N, 50°14’ W.

Филипс не вдигаше глава от апарата си. Сега предаваше нови координати. Първоначално му бяха дали местоположение въз основа на предполагаеми данни, но после „Е. Дж.“ възложи на Боксхол да изчисли по-точно положение, основано на звездните наблюдения, направени по-рано същата вечер. Не един и два човешки живота щяха да зависят от тези наблюдения, извършени преди няколко часа от Лайтолър…

MGY… CQD. Положение: 41°46’ N, 50°14’ W. Нуждаем се от незабавна помощ. Сблъскахме се с айсберг. Потъваме. Не чувам нищо поради шум от пара.

Тъкмо тогава умопомрачаващият рев на излизащата пара секна, след което настана мъртва тишина, докато пътниците се щураха по лодъчната палуба, изпълнени повече с любопитство, отколкото с тревога от цялата суматоха около спасителите лодки. Мнозина бяха усетили потръпването, преминало през парахода, и повечето вече бяха научили, че „Титаник“ се е ударил в айсберг. Някои дори бяха ходили на бака да вземат буци лед, за да ги покажат на другите, но все още на никого и през ум не му минаваше, че корабът потъва. Та той е непотопяем, нали?

Най-сетне човешкият говор можеше да бъде чут и Лайтолър отначало беше доста изненадан от мощта на собствения си глас. Докато подготвяше лодка № 6, той нареди на шестима моряци да слязат долу и да отворят бордовите врати откъм левия борд. Възнамеряваше да попълва донякъде лодките от горната палуба и после да ги запълва докрай по въжени стълби от бордовите врати, щом слязат на вода. По този начин щеше да спести страха на жените и децата, които иначе трябваше да се качват в лодките на главозамайваща височина от морската повърхност — около 20 метра. Тази тактика имаше и друго, по-важно предимство: всеки моряк знае, че ако спасителната лодка се натовари прекалено много, докато още е на висилките, върху самата нея и механизма за спускане се създава опасно напрежение. В действителност обаче, както нямаше представа за трагичното положение на „Титаник“ в момента, така Лайтолър не знаеше, че спасителните лодки са конструирани и щателно изпробвани да се товарят на висилките и да се спускат до водата с пълния им капацитет от 65 души — ето още нещо, за което той не беше предварително информиран. Поставил единия си крак на палубата, а другия на ръба на лодката, той започна да призовава жените и децата. Отговорът не беше ентусиазиран, но полека-лека по една, по две дамите пристъпяха напред, често убеждавани от своите съпрузи… „Хайде, качвай се в лодката, скъпа… Всичко е наред… Няма за какво да се тревожиш… Аз ще дойда по-късно…“ Много жени не искаха да се отделят от мъжете си и вече в лодката, настояваха да ги върнат обратно на кораба. Докато траеше тази операция, хората нееднократно питаха Лайтолър защо спускат лодките и качват жените и децата в тях. Той бодро ги уверяваше, че това е просто предпазна мярка и че до изгрев-слънце всички ще се върнат отново на борда, а в най-лошия случай ще бъдат прибрани от кораба, който всички можеха да забележат на няколко мили от тях. Светлините му ясно се виждаха отляво на „Титаник“, но досега той не беше отговорил нито на телеграфните позиви, нито на сипналите с морзовата лампа, независимо че много други съдове в тази част на Атлантика вече бяха чули подаденото SOS и бързаха към посоченото място. Лайтолър продължи да търси жени и деца за своите лодки: „Има ли още жени? Има ли още жени?“ Все още на никого не му се нравеше идеята да напусне топлината и сигурността на „Титаник“, за да бъде спуснат в студените и черни води на Атлантика. Изглежда, увереността на Лайтолър, че параходът няма да потъне, се предаваше на околните по-силно, отколкото би желал.

Изведнъж над палубите грейна ослепителна светлина, която накара пътниците да забравят за спасителните лодки и да насочат вниманието си към небето. „Ракета!“ — възкликна хор от гласове, докато очите поглъщаха водопада от бели искри, изригващи с приглушен пукот над морето. Всекиму бе известно кога от корабите се изстрелват ракети и онези, които до момента се съмняваха доколко е сериозна бедата на „Титаник“, започнаха да осъзнават истината. Нов рой звездици озари нощното небе, последван от още един и още един.

Лайтолър беше успял да убеди около 25 души да заемат места в лодка № 6, когато реши, че е време да я спуска, ала от хората, които беше изпратил да отворят предните бордови врати, за да могат оттам да се качат още пътници, нямаше никаква следа и повече никой не ги видя. По-късно се прие предположението, че сигурно са били издавени от ненадеен воден поток. „Титаник“ наистина беше в по-тежко положение, отколкото си мислеше Лайтолър. Загубата на шестимата моряци го изправи пред сериозен недостиг на жива сила. Още от самото начало беше очевидно, че работещите на спасителните лодки хора са страшно малко. Оказа се, че няма достатъчно моряци за спускане на лодките. „Някой да застане на задния фал!“ — извика той, когато № 6 бе готова да поеме надолу, но на задния фал нямаше човек. „Да, сър, готово!“ — отговори матросът Хеминг, който, без Лайтолър да разбере, бързо бе изскочил от лодката, към която беше прикрепен, за да отговори на командата. Със скърцане и потръпване № 6 заслиза към водата. Бе слязла наполовина, когато се разнесе вик: „В лодката има само един моряк!“ Лайтолър извика да дойде някой моряк. Не последва отговор. Тогава от тълпата зрители излезе някакъв мъж: „Аз не съм моряк, но съм яхтсмен. Ако с нещо мога да ви бъда полезен…“ Човекът беше канадски майор на име Артър Почън. Лайтолър го огледа от горе до долу и просто отвърна: „Ако имате достатъчно моряшка смелост да се заловите за онези въжета и да се спуснете в лодката, нямам нищо против.“ Майор Почън се поколеба за момент, обзет от уплаха пред перспективата да извърши рискован триметров скок до фаловете, но събра смелост и скочи. Успя да се хване за въжетата и се плъзна по тях до лодката. Това беше храбра постъпка, въпреки че по-късно майорът щеше да бъде несправедливо критикуван. Тогава Лайтолър щеше да застане на негова страна. Той му бе дал заповед да постъпи така и майор Почън беше единственият пътник от мъжки пол, на когото Лайтолър позволи да се качи в спасителна лодка тази нощ. Сред дамите в № 6 беше и мисис Дж. Дж. Браун, която впоследствие се превърна в легендата, наречена „Непотопяемата Моли Браун“.

Лайтолър премина към качването на пътници в следващите лодки. Недостигът на моряци правеше задачата му още по-тежка. Над жуженето на тълпата се чу, че оркестърът е за почнал да свири. Облечени в спасителни ризи, музикантите бяха излезли на палубата и развличаха множеството с ритмите на рагтайм. На човек, свикнал да изпълнява моряшки песни на банджо, парчета от сорта на „О, ти каква голяма красива кукла си“ и „Александровия рагтайм бенд“, не бяха съвсем по вкуса, ала, изглежда, помагаха. Макар че му липсваха достатъчно помощници, Лайтолър беше успял да организира доста добре нещата на левия борд, където силният му звучен глас надмогваше целия шум по палубата.

На десния борд положението не бе така добро. Още от самото начало Лайтолър бе наредил пътниците да стоят по-настрана, за да има свободно пространство за работа. На другия борд обаче те се пречкаха на Мърдок и Уайлд, затрудняваха моряците в тяхната работа, препъваха се в намотаните на палубата въжета и се заплитаха в тях, а освен това там не се държеше толкова строга сметка в лодките да се качват само жени. Лайтолър стриктно съблюдаваше правилото да се евакуират първо жените и децата, държейки да се спазва „хуманният закон“ — разбира се, когато успяваше да намери жени и да ги убеди наистина да се качат в спасителните лодки. На този етап мъжете, които предлагаха да поемат моряшкото обслужване на лодките, се считаха за по-смели, отколкото онези, които предпочитаха да останат на все още солидните палуби на „Титаник“. Една лодка на десния борд тръгна само с 12 души, сред които имаше само две жени: известната лейди Дъф Гордън от аристократичното лондонско общество и нейната секретарка. Останалите бяха сър Космо Дъф Гордън, двама други пътници от мъжки пол, плюс екипаж. По-късно на семейство Дъф Гордън се наложи да отговаря на много въпроси.

Лайтолър продължаваше да призовава: „Още жени?“ „Още жени и деца?“ Но все още имаше колебание. Лодка № 8 потегли с 24 жени, един моряк, двама стюарди и един готвач със заповед от капитан Смит да гребат към светлините на кораба, който се виждаше, но не отговаряше. Изглеждаше толкова близо, че капитанът през рупора нареди на Джоунс, който отговаряше за № 8, веднага да се върне, щом остави пътниците си. На някои лодки беше наредено да се навъртат около парахода, след като слязат на вода, ала наредбата явно не се спазваше.

Лайтолър вече усещаше, че носът на „Титаник“ е потънал още повече. Беше си намерил добро мерило за оценка на положението: темпото, с което водата се качваше нагоре по дългото аварийно стълбище, водещо от лодъчната палуба чак до палуба E. Докато качваше пътниците в спасителните лодки, току отскачаше до входа, поглеждаше надолу и преброяваше колко стъпала се е качила водата. Всеки път установяваше, че са залети нови стъпала, а лампите продължаваха да светят под водата със зловещо, призрачно сияние. Независимо че машините бяха спрени и котлите — угасени, Бел и неговите трийсет и петима механици бяха останали долу в машинното, за да поддържат работата на помпите и на аварийните динамови устройства. Ако не бяха техните усилия, „Титаник“ щеше да се напълни много по-бързо с вода, осветлението нямаше да грее ярко на лодъчната палуба и Филипс нямаше да разполага с необходимата електроенергия, за да продължи да изчуква най-важното телеграфно съобщение в своя живот:

MGY. CQD. SOS. Сблъскахме се с айсберг. Потъваме. С носа напред 41°46’ N, 50°14’ W. Елате час по-скоро. MGY… CQD… SOS… „Титаник“ до всички кораби. Машинното е пълно до котлите.

Огнярите бяха вече освободени от работните си места, но Бел и неговите хора останаха. Те щяха да изпълняват своя дълг до края.

Постепенно пътниците взеха да разбират все по-ясно, че параходът се намира в сериозно затруднение, ала повечето пак проявяваха неохота да го напуснат. Като се връщаше от поредната си проверка на покачващата се вода в аварийното стълбище, Лайтолър подмина възрастната двойка мистър и мисис Айсидор Строс, които се бяха облегнали на една каюта и безгрижно разговаряха. „Искате ли да ви заведа при лодките?“ — попита той мисис Строс. „Да, скъпа, защо не отидеш с него?“ — намеси се съпругът й. „Не, не — отговори тя. — Където си ти, там съм и аз…“ После Лайтолър се натъкна на младо семейство, за което предположи, че е от Западните щати, явно наскоро бяха се оженили. Запита момичето дали не иска да я качи в някоя от лодките. „В никакъв случай! — отвърна тя с решителна усмивка. — Заедно започнахме и заедно ще свършим.“ Лайтолър отмина нататък, питайки се колко ли ги дели от свършека. Никога нямаше да може със сигурност да каже кога напълно бе осъзнал, че корабът потъва. Сега реакцията му се изрази единствено в това, че започна с удвоена настойчивост да качва все повече жени и деца в лодките по левия борд. Лайтолър вече знаеше, че няма никаква надежда да допълва лодките от по-долните бордови врати, които вече се намираха под водата. В 1,25 ч. потегли лодка № 12 с 40 жени и деца на борда; на екипажа и Лайтолър нареди да стоят близо до парахода. В 1,30 ч. слезе на вода лодка № 14 под командата на петия офицер Лоу и с 50 жени на борда. Преди това Лоу бе казал на Дж. Брюс Исмей „да се разкара по дяволите“, без да успее да разпознае кой е този натрапчив пътник, който неистово му командува: „Спускай! Спускай! Спускай!“ Пет минути след като потегли № 14, лодка № 16 пое своя път към водата, претъпкана с жени от втора и трета класа. За известен период пътниците от трета класа бяха останали изолирани; сега обаче жените на групи бяха извеждани на лодъчната палуба, за да се качат, но стотици продължаваха да чакат.

Лайтолър предусещаше, че няма никакво време за губене и за него бе разхищение на скъпоценни минути, когато Уайлд дойде да го пита къде се намират огнестрелните оръжия. Едно от задълженията на Лайтолър, докато заемаше поста първи помощник-капитан, бе да се погрижи и съоръжи кораба с тях. Първоначално те изглеждаха като безсмислени украшения на параход като „Титаник“. А сега ги търсеха от него. Беше ги хвърлил в един шкаф в каютата на първия помощник, която впоследствие беше предал на Мърдок. Под погледите на капитана, Уайлд и Мърдок Лайтолър измъкна чисто новите револвери „Уебли“, гресирани и увити в хартия.

„Ето, вземи, може да ти дотрябва“ — рече Уайлд, като му подаде един револвер и известно количество патрони. Независимо че считаше всичко това за излишно откъсване от пряката му работа по спасителните лодки, по-късно щеше да бъде благодарен, че стана така, но не и за револвера. Тъкмо се канеше да се върне на лодъчната палуба, когато чу Уайлд да казва, че възнамерява да си сложи спасителната риза. В същия момент Лайтолър погледна през отворената врата на своята каюта и видя спасителната си риза, хвърлена върху гардероба. Взе я и я надяна. Иначе изобщо не би се сетил за нея. После се върна при лодките. Корабните светлини продължаваха да работят, макар и не така ярко, но осветлението беше достатъчно за нормална работа. В един момент Лайтолър беше озадачен от ослепителен светлинен лъч, който обхождаше палубата и причиняваше черни кръгове пред очите му. Разбра, че това е фенерче, монтирано в дръжката на дамски бастун, чиято притежателна бе решила да започне да ръководи операциите с него. Лайтолър моментално прати моряк да й каже да го изключи, иначе лично ще изхвърли „тази идиотска измишльотина зад борда“.

От левия борд беше останала за спускане само една голяма спасителна лодка, № 4, която продължаваше да виси наравно с палуба A след първоначалното затруднение със затворените прозорци. В крайна сметка те бяха отворени и сега бе време да я напълнят и отпратят. Недостигът на моряци донякъде беше облекчен от малките попълнения, изпратени от десния борд на левия. Неколцина стюарди, а дори и капитанът, помагаха при работата с висилките. Известен брой пътници също помагаха, с каквото могат на Лайтолър. Между тях бе един благороден и храбър армейски офицер от САЩ — полковник Арчибалд Грейси. Той и още един мъж събираха жените и децата, а също вършеха и обща работа по лодките. Силно впечатление бе направил на полковник Грейси резултатният и категоричен начин, по който „великолепният офицер Лайтолър“ се справяше със задълженията си така, сякаш спускането на спасителните лодки беше ежедневно събитие. По-късно Грейси ще заяви: „Лайтолър изричаше своите заповеди със силен и непоколебим глас, чийто ясни и твърди нотки внушаваха увереност и подчинение.“ Обаче надеждите на Лайтолър, че тайнственият кораб, чийто светлини все още ясно се виждаха от „Титаник“, скоро ще ни се притече на помощ, започнаха да отслабват. Корабът не бе на повече от 5 мили, но въпреки това екипажът му остана напълно безразличен към сигналните ракети и сигналите по радиото и с морзовата лампа. „Не могат да не ни видят; ей сега ще доплават дотук и ще приберат всички“ — нееднократно уверяваше той пътниците. Ех, каква хубава работа би могло да му свърши онова грамадно оръдие в Сиднейското пристанище, за да събуди заспалия екипаж…

При товаренето на № 4 една от пътничките, които настани, се оказа младата бременна съпруга на най-богатия пътник на „Титаник“ Дж. Дж. Астор. Тя не се чувствуваше добре и докато Лайтолър я качваше на борда, Астор се надвеси над перилата и попита дали не може да бъде със съпругата си, тъй като била в „деликатно положение“. „Не, сър — отговори Лайтолър. — Не се допускат мъже, преди да са се качили всички жени.“ После Астор попита кой номер е лодката. „Четвърти“ — изръмжа Лайтолър, опасявайки се, че мъжът, когото не бе разпознал, възнамерява да направи оплакване. Не му дойде наум, че Астор попита най-вече, за да облекчи намирането на съпругата си по-късно.

После Лайтолър видя с жените да се качва и едно тринайсетгодишно момче. „Това момче да слезе!“ — викна той. Бащата на момчето, стоманолеярният магнат Артър Райърсън, се изстъпи напред. „Това момче е с майка си, разбира си, то е само на тринайсет години.“ Лайтолър го остави, промърморвайки: „Никакви момчета повече.“ В света, който познаваше, момчетата на тази възраст бяха изложени на всички опасности, заплашващи възрастните. Лайтолър отскочи до аварийното стълбище да провери своето мерило. Водата сега като че ли се покачваше по-бързо, осветлението излъчваше призрачни зеленикави отблясъци под повърхността, а носът на „Титаник“ продължаваше да потъва все по-дълбоко. Тъкмо тогава някой му каза, че група мъже са се качили в спасителна лодка № 2, една от по-малките лодки на бака. Лайтолър отиде на местопроизшествието, скочи в лодката и насочи пистолета си срещу пътниците, които, изглежда, бяха някакви чужденци: „Марш навън, проклети страхливци! Ей сега ще ви пратя всичките зад борда!“ Пътниците чевръсто се разбягаха, без да знаят това, което Лайтолър знаеше: револверът не беше зареден. „Още жени и деца?“ — затърси той пътници за лодката, която току-що освободил от мъжете. И сега не бе лесно да се намерят желаещи, но в крайна сметка лодката започна да се пълни. „Здрасти, Лайт, да не ти е топло?“ — закачи го Симпсън младшият хирург на кораба, известен шегобиец. Лайтолър отдавна беше захвърлил палтото си, но макар и само по пуловер, от него пак се лееше обилна пот в арктическия студ. Симпсън беше на лодъчната палуба редом със своя шеф — д-р О’Лофлин, както и главния домакин Макилрой, който заедно с двамата си помощници Баркър и Денисън носеше корабните документи. Всички те настояха да стиснат десницата на Лайтолър и да се сбогуват. Той беше прекалено зает за шеги и закачки, но докато бързаше обратно към № 4, не можеше да не признае, че това „сбогом“ придобиваше все по-трагична многозначителност.