Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lights: the Odyssey of C. H. Lightoller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

4.

Ако трябва да се посочи едно-единствено качество, заради което един ветроходен капитан най-вече можеше да се гордее, това бе смелостта да не свива ветрилата. През 80-те години на миналия век в Ливърпул нямаше човек с по-добра репутация в това отношение от прочутия Джок Съдърланд, за когото мнозина твърдяха, че бил „най-дръзкият моряк“, отплавал някога от ливърпулското пристанище. Джок бе въплъщение на всичко, каквото можеше да се очаква от типичния ветроходен капитан: едър грубоват шотландец с разкошна брада, по която моментално го разпознаваха, в което и пристанище да влезеше. Също така незабавно ставаше очевидно кой е командуваният от Джок Съдърланд кораб: лесно се разбираше по фигурата, която крачеше на кърмовата палуба и с рев раздаваше своите заповеди, както и по острия ъгъл, под който корабът плаваше халфвинд с опънати до скъсване всички ветрила чак до топбомбрамселите.

„Да, да, това е точно «Холт Хил»! И ако вашият кораб се случи да плава в същата посока с «Холт Хил», може да сте сигурни, че няма да остане за дълго на хоризонта, защото Джок имаше една прочута фукня: «Никога няма да позволя на друг кораб да ме задмине, докато на мачтите ми има някакви ветрила!».“

Този принцип той отстояваше още по-решително, станеше ли въпрос за параходи. Джок изпитваше крайно презрение към парата и настроението му ставаше все по-агресивно, колкото повече параходите завладяваха търговските пътища на неговите любими вихрогони. Джок твърдо бе решил да докаже, че единственият достоен кораб е ветроходът и че тия смешни плаващи печки трябва да се прогонят от моретата един път завинаги. Според него всеки, който бе зарязал ветрилото и се бе хванал за парата, бе истински предател на морето. Междувременно той ставаше все по-дързък и по-дързък в своите скоростни плавания, а щастливата звезда продължаваше да го съпътствува. Поведението на Джок създаваше постоянни главоболия на работодателите му от компанията „Уилям Прайс“, ала с изключение на някоя дребна авария, като разкъсано ветрило или изкъртена планка, Джок винаги завършваше рейсовете си успешно и — което трябва да се признае — неизменно за отлично време. Той бе капитан, който знаеше до последния шев точно колко платно може да носи корабът му при всякакво време. Просто на Джок му се удаваше да стигне много по-близо до границата на безопасността от повечето останали капитани.

За втория си рейс Лайтолър бе преместен от „Примроуз Хил“ на неговия легендарен двойник — „Холт Хил“, под командата на прословутия Джок. Преди да постъпи на кораба, момчето бе чувало какви ли не чудновати истории за новия си капитан, ала вместо да гледа с опасение на бъдещето, той го очакваше с нетърпение. Беше ли истина, че веднъж, когато по време на тежка буря Джок отказал да рифова ветрилата и уплашеният му екипаж започнал да протестира, вбесен, той се вмъкнал в каютата си и се показал с револвер в ръка, заплашвайки да застреля всеки, който се осмели да приближи до фаловете или шкотите? Да, истина беше.

Но докато капитанът на „Холт Хил“ гордо се кичеше с лаври, неговите юнги се ползуваха с лошата слава на най-дивата и неуправляема глутница от млади зверове, която някога се е събирала на средната палуба. „Момчетата на Джок“ притежаваха способността да хвърлят в смут всяко посетено от тях пристанище. След като Лайтолър се присъедини към „диваците“ от „Холт Хил“, за кратко време влезе в курса на нещата, нещо повече — стана един от тарторите.

Този път нямаше да минават покрай нос Хорн. Първата им спирка беше Рио де Жанейро с най-баналния от всички товари — въглища. Още от самото начало плаването беше преследвано от лош късмет. Броени дни след потеглянето от Кардиф един моряк загина зад борда. Злополуката стана нощем в бурно време, когато „Холт Хил“ бе пришпорен до краен предел в обичайния съдърландски маниер, порейки могъщите вълни с два пъти повече ветрила, отколкото би препоръчал всеки приличен учебник по ветроходство. Клетникът бе изненадан от извънредно голяма заливаща вълна и преди да успее да се залови за нещо, политна зад борда и изчезна. Капитанът за малко не изпотроши мачтите, за да премине на другия халс, но все пак успя да спусне спасителна лодка — за жалост в тъмната нощ и при тази буря нямаше никаква надежда да открият човека.

Не ще и съмнение, че ако „Холт Хил“ не се бе движил с такава скорост, нещастието нямаше да се случи, ала всеки моряк — би отговорил капитанът — е длъжен да бъде постоянно нащрек за опасността от прииждащи на борда вълни.

Независимо от инцидента Джок нито за миг не се замисли дали не е по-мъдро да намали ветрилата. Напред и все напред пришпорваше „Холт Хил“ и докато екипажът както обикновено негодуваше срещу безразсъдството на Джок, Лайтолър и момчетата бяха очаровани. За тях бе страшно вълнуващо да чувствуват как корабът се накренява под напора на вятъра и под звуците на стенещите реи и скърцащите въжета, докато вълните връхлитаха непрекъснато върху палубите.

Ала така не можеше да продължи вечно. Трудно може да се каже дали това, което се случи малко по-късно, се дължеше просто на лош късмет поради внезапна промяна на вятъра, или на пропуск в мореходно умение от страна на капитана, станал прекалено самонадеян в стремежа си да вдига колкото е възможно повече ветрила.

Внезапно се разнесе оглушителен трясък, последван от гръмовното плющене на подивели ветрила, от което целият кораб се разтресе. В този момент Лайтолър не беше на вахта и когато той и останалите момчета изтичаха горе да видят какво става, пред очите им се разкри поразителна гледка: горните части на две от мачтите тъкмо се бяха прекършили и сега се стовариха на палубата заедно с ветрилата, реите, такелажа. Лайтолър си помисли, че всичко това е просто някаква голяма шега, макар че една падаща рея, която рухна на няколко крачки от него, за малко не му премаза главата. Ала ето че дойде и краят на шегата, когато екипажът усети как корабът започна безпомощно да криволичи под напора на усилващата се вихрушка.

Истинско чудо бе, че изсипалите се на палубата тонове дърво и стомана не нараниха никого. Ако не друго, това поне означаваше, че всички на борда са годни да се хвърлят в борба за спасяването на „Холт Хил“, преди бурята да го е довършила окончателно. Целият този ден и през следващата нощ всеки един на борда се труди без прекъсване, без храна или почивка, полагайки нечовешки усилия да придаде на кораба някаква що-годе мореходност, докато развихрилият се атлантически щорм подмяташе осакатения ветроход. Не бе нужно да се казва повече от веднъж какво трябва да се направи. Всички като че ли на часа разбираха какво се изисква от тях и всеки съзнаваше, че животът му зависи от общите усилия. Те можеха на воля да ругаят Джок, но станалото — станало, сега единствено бе важно да се спаси корабът и екипажът. Независимо че ветроходът часове наред бе извън всякакъв контрол, подложен на ударите на стихията, той храбро „възсядаше“ вълните и издържа достатъчно дълго на напора, за да се разчистят поразените мачти, рей и такелаж, каквото е ненужно — да се изхвърли и да се извършат набързо най-необходимите поправки, тъй че „Холт Хил“ да стане отново управляем. От този момент нататък обаче кормилото трябваше да се върти от двама души.

Все пак имаха късмет, че по време на злополуката се намираха току пред кейп Фрио и само на ден-два от крайната точка на прехода до Рио де Жанейро. Голямо облекчение настъпи, когато на хоризонта се появиха планините на бразилския бряг, сред тях и прочутата скала Захарната глава, издигаща се като страж при входа на пристанището на Рио. „Холт Хил“ се промуши безславно през протока, врязан в планинския бряг, ограден отляво от гладката гранитна скала на Захарната глава, която се извисяваше отвесно на триста метра до върха, докато надясно се очертаваше внушителна редица от крайбрежни скали, осеяни с палми и друга зеленина, вирееща на тропическа почва. След като преминаха през импозантния вход, пред тях се откри грамадният залив на пристанището, което се простираше петнайсет мили навътре в сушата, а най-голямата му широчина достигаше осем мили; заливът бе изпъстрен с безброй островчета и заобиколен от високи планини. Лекият бриз, духащ от брега, носеше странна смес от аромати: дъхавата тежка миризма на борови гори плюс уханието на екзотични подправки и плодове, но и доста по-неприятната воня от улиците на град с лоша канализация.

Когато „Холт Хил“ бе откаран на своята стоянка, се оказа, че няма да бъде привързан на някой пренаселен кей. В Рио корабите хвърляха котва далеч от брега — десетки плавателна съдове бяха пръснати из целия залив. Ветроходите от типа на „Холт Хил“, повечето под британски и американски флаг, заставаха в средната част на пристанището. Наблизо имаше рейд, предназначен за бойни кораби от всички националности, където в момента имаше два малки кръстосвана от Кралски флот. В друга част на залива пък бяха съсредоточени по-малките, крайбрежни съдове, чиито изрядно бели корпуси будеха у човек чувството, че се намира в яхтклуб, а не в оживено търговско пристанище.

„Холт Хил“ хвърли котва. Почти едновременно с това един парен катер се опря о борда и на палубата се изсипа навъсена група от местни военнослужещи, които искаха да знаят всичко за кораба: откъде идва, какъв товар носи и пр. „Холт Хил“ очевидно бе пристигнал в Рио по време на революция: Дон Педро бе свален чрез военен преврат и всеки съд, влязъл в пристанището, се посрещаше с крайно подозрение. Войниците обаче се убедиха, че мисията на капитан Съдърланд е напълно миролюбива и преследва само търговски цели, ала в сила бе едно правило, според което след падането на мрака всички моряци трябва да бъдат на корабите си.

Избухналата революция и бездруго бе достатъчно голям проблем, но в Рио същевременно върлуваше и силна епидемия от едра шарка, като смъртните случаи сред местното население биха повече от двеста души на ден. Много от ветроходите, закотвени около „Холт Хил“, бяха напълно опустели, понеже целите им екипажи бяха поразени от болестта.

Някои съдове месеци наред не можеха да напуснат пристанището, защото екипажите им бяха болни до последния човек. Катерите-линейки — или „плаващите катафалки“, както мрачно ги наричаха — сновяха непрекъснато из пристанището, прибирайки болни от корабите, а много често и мъртви. Щом на борда на някой кораб заболееше моряк, националният флаг веднага се издигаше на фокмачтата, за да привлече вниманието на „плаващите катафалки“, които идваха и прибираха заболелия. Междувременно Лайтолър и момчетата от средната палуба на „Холт Хил“ не даваха и петак за риска от едра шарка, както и за наложения полицейски час. Те искаха да идат на брега, да го разгледат и да се позабавляват.

Вече бяха забелязали, че докато „плаващите катафалки“ патрулираха из залива, извършвайки тягостните си задължения, в пристанището имаше и други съдове, занимаващи се с далеч по-ведра дейност — това бяха малки плаващи магазинчета, изпълнени с всевъзможни лакомства, способни да изкушат всяко гладно момче. Тези „лодки на удоволствията“, както ги бяха кръстили американските моряци, бяха отдавна позната атракция на пристанището в Рио и обикаляха от кораб на кораб. Изобщо не беше фатално, ако купувачът не разполага с пари в брой. Една по-запазена дреха бе в състояние да осигури значително количество стока, като се почне от чували с банани, портокали и круши, та се стигне до различни животни, като маймуни, гризачи и папагали. В това топло време човек бе готов да се раздели с някоя от по-топлите си дрехи, но мнозина юнги по-късно съжаляваха за постъпката си, когато корабът им тръгнеше от Рио да заобикаля нос Хорн през зимата.

На юнгите от „Холт Хил“ не им трябваше дълго време, за да покажат, че са пристигнали в Рио де Жанейро. Първата им дяволия бе да нарушат полицейския час, което доведе до гребно състезание между яла на „Холт Хил“ — лека и бърза лодка за шест гребла — и една гребна лодка на полицията. Независимо от огромното си старание полицейската лодка не можа да настигне бегълците, които ловко маневрираха между закотвените кораби, избягвайки отправените към тях изстрели. В крайна сметка яките млади мишци на „Холт Хил“ спечелиха спора и напълно изтощена, полицията трябваше да се признае за победена. Никой не успя да разбере на кой кораб принадлежи ялът.

Лайтолър бе установил, че „старият Джок“ е арабия със закачливо пламъче в очите. На борда наистина беше безкрайно строг, но на брега сменяше маската — подход, който несъмнено допринасяше за винаги своенравното поведение на юнгите от „Холт Хил“, когато корабът бе и пристанище.

Денем заниманията на момчетата биха малко по-безобидни: използуваха всяка възможност, за да спуснат на вода някоя и друга лодка и да идат на сушата, понякога с разрешението на помощник-капитана, но по-често на своя глава, пълно пренебрегвайки голямата опасност да се заразят от холера или едра шарка.

Лайтолър бе установил, че „старият Джок“ е арабия със закачливо пламъче в очите. На борда наистина беше безкрайно строг, но на брега сменяше маската — подход, който несъмнено допринасяше завинаги своенравното поведение на юнгите от „Холт Хил“, когато корабът бе в пристанище.

Денем заниманията на момчетата бяха малко по-безобидни: използуваха всяка възможност, за да спуснат на вода някоя и друга лодка и да идат на сушата, понякога с разрешението на помощник-капитана, но по-често на своя глава, напълно пренебрегвайки голямата опасност да се заразят от холера или едра шарка.

Любимата им лудория бе да се впуснат в набези за грабеж на храна по пазара. Ала продавачите бързо си извадиха поука и настъпи денят, когато, вече подготвени, очакваха да се разправят с тия жалки морски грабители. След като голямата банда юнги от различни кораби в пристанището начело с тарторите от „Холт Хил“ се изсипа на пазара за поредния си разбойнически набег, там ги посрещнаха мъжаги с голи ножове в ръка. Последва свирепа схватка, която обърна наопаки целия пазар: хвърчаха сергии, стока се разпиля навред, а по-миролюбивите граждани на Рио се разбягаха, съпроводени от писъците на изпаднали в истерия жени.

В разгара на ожесточената разправа Лайтолър получи две-три рани по тялото и едно дълбоко намушкване в ръката, когато отбиваше особено коварно нападение. Накрая неизбежно пристигна и полицията, включително един кавалерийски взвод, и сега наистина настана време да се спасяват.

Щом мълвата за побоя стигна до „Холт Хил“, момчетата си дадоха сметка, че колкото и да е благоразположен Джок, всяко нещо си има граници. Известно време юнгите нямаха право да ходят на брега — така бе обещано на британския консул. Юнгите на Джок щяха да получат урок как да се държат в тон с най-добрите традиции на британския търговски флот.

За човек като Лайтолър, в началото на своята морска кариера, това бе неизбежен етап, през който щеше да премине, докато изкачи първите стъпала към капитанския мостик. Само по този път морякът може да разчита на растеж, независимо от бързия напредък на парата. Що се отнася до собствениците на ветрохода, системата им допадаше идеално. Момчетата на обучение бяха лесно намирана, евтина работна ръка. Те не се нуждаеха от нищо повече, освен от достатъчно храна, за да имат сили да работят. Някой би казал, че това си е чиста експлоатация, ала трудно бихме могли да обвини собствениците само защото са се придържали стриктно към разпоредбите, наложени им от Търговската дирекция, а от друга страна, така е било винаги за всяко момче, което някога е пожелавало да тръгне по море. Но медалът има и обратна страна. Въпреки че на моменти несгодите са изкарвали на показ необуздания дявол у младия Лайтолър, по-късно ще дойде време, когато тази жестока спартанска закалка ще му помогне да разкрие най-добрите си качества като моряк, достоен да стане капитан.