Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lights: the Odyssey of C. H. Lightoller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

25.

Беше 1916 година и войната не се развиваше добре за съюзниците на Антантата. Единственото голямо морско сражение, избухнало между германския и британския флот, беше Ютландската битка край бреговете на Дания, при която и двете страни твърдяха, че са победили: германците — защото бяха нанесли по-значителни поражения на английската армада, отколкото бяха понесли самите те, и англичаните — защото немците подвиха опашка и до края на войната не посмяха да излязат на открит бой в морето. Що се отнася до „Кампания“, нейните хидроплани така и не успяха да се проявят; на път за Ютланидия параходът беше върнат обратно от адмирал Джеликоу, който се опасяваше, че „Кампания“ повече ще пречи, отколкото да помага. По-късно се чуха гласове, че нейните хидроплани биха могли да сторят достатъчно, за да решат изхода на сражението убедително в полза на британската армада, но върховното командване не беше посмяло да рискува.

Ала борбата за господство по море продължаваше и може би най-възловият воден участък беше Дувърският проток, откъдето преминаваше потокът от войски за Западния фронт, както и доставките от храна, гориво и боеприпаси. За защита на тия води беше сформирана разнородна флотилия от овехтели, износени разрушители, въоръжени риболовни съдове и особен вид непривлекателни бойни кораби с едно оръдие, наричани „монитори“, които допълваха пъстрия изглед на Дувърския патрул — или „Цирка на Фред Карно“, както го кръстиха моряците, които служеха в него.

Армадата беше взела всички най-нови и хубави кораби на Кралския флот, тъй че Дувърският патрул трябваше да се примири с това, което беше останало. Един от тези съдове бе торпедният разрушител на име „Фалкон“. Негов капитан беше лейтенант Ч. Х. Лайтолър. Ето какво беше повишението му, на което отначало не се зарадва особено, тъй като се чувствуваше напълно щастлив със „117“. Би бил предоволен да изкара войната със своя катер и Норската защитна флотилия, особено след като вече бе намерил удобен дом за семейството си в съседство с базата си. Ала, разбира се, бе немислимо да откаже да поеме командуването на разрушител, и то в състава на неповторимия Дувърски патрул!

lights11.jpgТорпедният разрушител „Фалкон“

Трябваше да приеме и цялата фамилия, която вече се състоеше от пет деца (Роджър, Тревър, Мейвис, Дорийн и последната добавка Брайън), отново си събра багажа и вярно го последва, заселвайки се в Дувър на улица Ийст Клиф № 8, точно над пристанището.

Патрулът беше на бойна нога през цялото денонощие, за да поддържа открита жизненоважната връзка през Ламанша. Германците бяха завзели двете основни белгийски пристанища Зеебрюге и Остенде, разположени по-нагоре по крайбрежието, съюзническите сили бяха успели да запазят контрол над Кале, Булон и Дюнкерк. Не биваше да ги изпускат на никаква цена. Загубата на белгийските пристанища беше достатъчно сериозен удар, но ако на противника бъдеше позволено да овладее и френските пристанища, тогава войските на фронта щяха да бъдат обградени и отрязани, при което пътят за нахлуване на Острова ставаше открит.

Въпреки че засега немците бяха възпирани по суша, съществуваше постоянна опасност от вражески опити за завземането на Дюнкерк и Кале по море. Докато базираната в Дувър флотилия патрулираше тъй наречената „фронтова линия на Кралския флот“, разположените в Зеебрюге и Остенде германски разрушители и подводни лодки непрестанно търсеха възможности да направят поразии сред мореходния трафик на съюзниците. Вражеските разрушители никога не проявяваха охота да влизат в пряк бой и незабелязано напускаха базата предимно нощем, за да извършат светкавичен рейд надолу по Ламанша, обстрелвайки безразборно всеки срещнат кораб, като жертвите обикновено бяха закотвени в Дувърския проток параходи или миноносци, които залагаха мини и мрежи против подводници. За минути схватката приключваше и нападателите вече бързаха към къщи, оставили зад себе си диря от разрушение, когато единиците от Кралския флот най-после тръгваха да ги преследват и да отвърнат на огъня. Немците строго се придържаха към тази тактика на „удряй и бягай“, защото, изглежда, се бояха да не загубят кораби, макар че техните съдове бяха по-нови, по-бързи и далеч по-добре въоръжени от всяка бойна единица в ескадрата на Дувърския патрул, особено от „Фалкон“.

Заплахата от немските подводници беше много по-голяма и с тях трябваше да се внимава не само заради пораженията, които можеха да нанесат в протока с торпедата и заложените мини по мореходните линии, но и поради опасността да преминат Ламанша и да навлязат в Атлантическия океан, където можеха да обикалят на воля и да обстрелват каквото им падне. Системата на конвоите още не беше въведена в практика, понеже не всички водещи светила на Адмиралтейството бяха убедени, че това е най-добрият метод за защита на корабоплаването. Междувременно Кралският флот се стремеше да положи минирани мрежи в различни точки на Ламанша, опитвайки се да възпре подводниците. Тази мярка донякъде ограничаваше техните действия, но не ги спираше напълно, най-вече поради това, че за продължителен период нямаше в наличност достатъчно мини, за да се изгради пълноценна бариера, и макар минираните зони да се увеличиха, подводниците пак успяваха да се промъкнат през тях, като излизаха на повърхността под прикритието на нощта.

В хода на войната Лайтолър силно намрази вражеските подводници, особено след потопяването на пътническия лайнер „Лузитания“, собственост на компанията „Кунард“, който потъна край бреговете на Ирландия заедно с хиляда и двеста души на борда. За него торпилирането на „Лузитания“ представляваше безпощадно масово убийство и впоследствие беше обхванат от натрапчивия стремеж да унищожава вражески подводници. Ала скоро щеше да установи, че подобна амбиция не се постига лесно.

И „Фалкон“, като предишния кораб на Лайтолър, беше стар и плачеше за бракуване. Построен в края на миналия век, той беше един от десетината торпедни разрушители клас „C“ в Дувърската ескадра, наричани още „30-възлови“. В действителност това беше измамно название, понеже никой от тях не беше в състояние да развие такава скорост. По-точно определение беше „25-възлови“. Най-могъщото от старомодната батарея, която притежаваше, беше едно 12-фунтово оръдие, монтирано пред мостика. Огневата мощ на „Фалкон“ беше подсилена от две торпедни тръби за обстрелване на подводни обекти и няколко подводни бомбомета. Екипажът се състоеше от 60 души. „Фалкон“ и останалите „30-възлови“ действуваха в тандем с по-големите разрушители от клас „Трейбъл“, оформяйки състава на несравнимата Шеста флотилия на Дувърския патрул, командуван от адмирал сър Реджиналд Бейкън и пришпорван от него до краен предел.

Подобно на Лайтолър повечето капитани бяха от военноморския запас, т.е. бивши офицери от търговския флот, на които най-неочаквано бяха поверени капитански постове, за да задоволят изискванията на войната. Както и на „117“, Лайтолър упорито продължи да се придържа към своите навици на търговски моряк и отново, макар новият му кораб да бе по-голям и обслужван от два пъти повече хора, системата му действаше резултатно, макар че пак предизвика учудването на военноморски служители със своите необичайни идеи. Една от тях бе да държи по всяко време всичките си оръдия заредени със снаряди и готов механизъм за незабавна стрелба, в случай че изневиделица, да речем, на повърхността се покаже вражески перископ. В подобна ситуация всеки член на екипажа имаше пълномощия да стреля, както веднъж стори това един огняр, прицелвайки се в забелязания „перископ“, който се оказа морска костенурка.

Но няма значение — човекът беше постъпил правилно. Според теорията на Лайтолър, ако костенурката беше подводница, даденият изстрел, дори и несполучлив, щеше да алармира незабавно всички на борда за дебнещата опасност; иначе огнярят трябваше да иде да докладва на старшината, който сетне щеше да съобщи на мостика и ако Лайтолър не се окаже там, можеха да се пропилеят още ценни минути, докато го открият и свирят тревога. А дотогава подводницата спокойно би могла да изчезне или нещо по-лошо — щеше да има време да насочи някое торпедо към избраната цел, която можеше да бъде и самият „Фалкон“.

Лайтолър никога не беше работил така усилено, както в Дувърския патрул. Един ден разнасяше поща или ескортираше кораби с войски и амуниции през Ламанша, на другия ден охраняваше миноносци, поставящи мини пред белгийските брегове понякога под обстрел от бреговите батареи, на третия можеше да се наложи да прави димни завеси за едва кретащите „монитори“, които от предната база на патрула в Дюнкерк се отправяха край брега към Зеебрюге и Остенде с надежда да изнесат някакви поражения на немската флота. Резултатите рядко биваха положителни, понеже по дългобойност „мониторите“ не бяха в състояние да се мерят с бреговите батареи. Ако изобщо удареха нещо по-значително, то беше повече по случайност, отколкото благодарение на точна стрелба. Тези набези имаха по-скоро психологически ефект и служеха за отдушник на насъбралата се омраза вследствие на щетите, причинявани от нощните нападения на германците, както и да се даде на врага да разбере, че Дувърският патрул все още господствува в Ламанша. Именно при един от тези рейдове по белгийското крайбрежие в по-ранната фаза на войната мостикът на „Фалкон“ бил засегнат от изстрелян от брега снаряд, при което били убити осем души, включително капитана, а десет сериозно ранени. Оттогава на бреговата артилерия започна да се гледа с по-голям респект.

Лайтолър рядко имаше възможност от четири нощи да почива една, тъй като от него се искаше да поддържа пара в продължение на седемнайсет последователни дни и се налагаше да остава на кораба дори в пристанището, за да бъде в готовност да отплава за десет минути, ако е необходимо. Голяма беше радостта му, когато седемнайсетте дни свършваха и настъпваше време за тридневно чистене на котлите.

Понякога времето в Ламанша ставаше жестоко и по нищо не се отличаваше от най-лошото му лице в Атлантика, при което мъничкият „Фалкон“ се заравяше във вълните чак до мостика. Достигайки Дувър, след като бе преплавал Ламанша в буря, проблемите на капитана съвсем не свършваха. По-трудно пристанище за влизане дори и при умерен вятър Лайтолър не беше виждал през живота си. Неведнъж се случваше да проклина умниците, които бяха решили да построят толкова зле проектирано пристанище на такова открито място. Дувър имаше два входа, източен и западен, и при силна буря вълните нахлуваха и от двете страни, за да се срещнат в средата и да всеят опустошение сред съдовете, които се опитваха да пристанат. При вълнение задачата беше достатъчно трудна за изпълнение по светло, а нощем ставаше определено опасна. Плаващият бараж за защита на пристанището, включващ два нарочно потопени стари парахода в западния край, би трябвало да възпира озлобилото море, ала на практика не вършеше работа. Имаше случаи при особено свирепи югозападни щормове, когато Лайтолър часове наред се опитваше да влезе в пристанището и да се върже за своя буй, за да бъде принуден накрая да се признае за победен и да пренощува на котва отвън. В такава нощ всички надежди за неколкочасов сън бяха напразни.

При това положение в пристанището неизбежно ставаха чести сблъсквания, в които „Фалкон“ също имаше своето участие. При първия подобен инцидент „Фалкон“ нямаше никаква вина, тъй като стоеше привързан, когато при опита да достигне стоянката си някакъв друг разрушител се заби в кърмата му. За следващата злополука вината беше на „Фалкон“, но не и изцяло на Лайтолър. Вече беше заключил, че единственият начин за влизане в Дувърското пристанище при силно вълнение се състои в енергично придвижване към входа със скорост около 16 възла и сетне, щом влезе вътре, да завърти „Фалкон“ в остър завой и с добре репетирана поредица от команди, давани по машинния телеграф от мостика, да доведе кораба точно до неговия буй. В това отношение подражаваше на капитан Е. Дж. Смит, припомняйки си с какво умение той вкарваше „Маджестик“ под пълна пара в нюйоркското пристанище. Ала в Дувър тази маневра трябваше да се извършва много прецизно, понеже пристанището винаги гъмжеше от движещи се кораби, освен другите, които стояха привързани. Един ден Лайтолър влетя в пристанището с обичайните 16 възла, но завивайки към буя си, установи, че мястото му е заето от друг кораб. Веднага нареди кормилото да се извие докрай, а двете машини да дадат пълен назад. В момента едната машина работеше на „среден напред“, докато другата беше на „среден назад“, но в паниката си човекът на мостиковия телеграф, който се оказа, че за пръв път върши тази работа, бутна и двете ръчки на положение „пълен напред“. Вместо да забави ход „Фалкон“ препусна напред, насочвайки се право срещу изпречилия се плавателен съд, голям и масивен транспортен кораб на име „Акрингтън“. Макар че Лайтолър се хвърли на ръчките и ги върна обратно, вече беше твърде късно. „Фалкон“ се заби в парахода, при което сериозно повреди крехкия си вълнорез. Можеше да се очаква, че ще се наложи Лайтолър да дава подробни обяснения за случката пред началниците си, ала тъй като това беше първата злополука, по вина на „Фалкон“, санкции не се предвиждаха. Сблъскванията бяха дотолкова неизбежно явление в действията на Дувърския патрул, че адмирал Бейкън бе отпуснал на всеки капитан по три такива инцидента, преди да нареди да се извърши пълно разследване относно капитанското умение на провинилия се. Що се отнася до клетия свързочник, който беше блокирал на телеграфа и по този начин беше унищожил всички надежди за избягване на сблъскването, след първоначалния гняв на Лайтолър бързо му беше простено.

Адмирал Бейкън може би недоволствуваше, задето отсъствието на „Фалкон“, който бе отишъл на ремонт, отслаби мощта на флотилията му в продължение на цяла седмица, но за Лайтолър и неговите хора краткият отдих от непрестанното напрежение, в което живееха, беше добре дошъл.

Когато бе „на повикване“, „Фалкон“ влизаше в състава на четирите разрушителя, които се намираха в готовност да отплават под тревога, ако се получеше сигнал за вражеско нападение или за поява на немска подводница в Ламанша. На Лайтолър никога не му се случи да влезе в бой с неприятелски разрушители, понеже те не желаеха да влизат в открито сражение въпреки че бяха далеч по-съвършени от „Фалкон“ и нему подобните, които не биха имали никакви изгледи за успех.

Вражеските кораби нанасяха ударите си с поразяваща бързина, както стана една безлунна нощ през октомври на 1917 г., когато четири разрушителя изпълзяха от Зеебрюге, навлязоха в Ламанша и там потопиха три миноносеца, а четвърти подпалиха. Междувременно един „30-възлов“ на име „Флирт“ излезе да види какво става и запали прожектора си, предполагайки, че миноносците стрелят по подводница, ала тозчас го посрещна преграден огън и моментално го прати на дъното. Само шепа хора от потопените през тази нощ кораби се спасиха, като всичко стана за десет минути. Когато „Фалкон“ и останалите три разрушителя достигнаха мястото на действието, врагът отдавна беше побягнал към леговището си.

Въпреки че бурите никога не се посрещат с радост, Лайтолър предпочиташе всеки божи ден да се бори с вълнение от 10 бала вместо с гъста мъгла. Това беше най-големият кошмар на всички командири на разрушители от състава на Дувърския патрул, и то не само заради увеличения риск от сблъскване, но и поради опасността да се отклонят от безопасните мореходни линии и да навлязат в миниран участък, все едно дали е немски или английски. Една вечер в края на усилен работен ден, в който бяха ескортирали транспортни и санитарни кораби през Ламанша, „Фалкон“ попадна на мъгла. Плаваха от Фокстоун за Дюнкерк в компанията на друг разрушител — „Рейсхорс“, с когото по това време действуваха като двойка. Още преди да тръгне, Лайтолър знаеше, че го чака мъгла, но вместо да пренощува във Фокстоун и да потегли рано на другия ден за Дюнкерк, той реши да прекоси протока още вечерта, за да могат цялата нощ да спят в пристанището. Командирът на „Рейсхорс“, Уелч, взе решение да го последва. Ала едва напуснаха Фокстоун и ето че двата кораба навлязоха в мъгла, която беше гъста като всички мъгли, познати на Лайтолър над плитчините пред Нюфаундленд. Напред не се виждаше нищо, освен потискащ сивкав мрак, в който те продължиха, като „Рейсхорс“ вярно ги следваше отзад. Но вместо да се отправи директно за Дюнкерк, Лайтолър се насочи към Кале, за да избегне опасността от навлизане в минираните води около буя Хот Фонд пред входа на дюнкеркското пристанище. Щеше да намери зеления буй на Кале на около миля пред пристанището, след което трябваше да завие ляво на борд по посока изток-североизток и да налучка пътя си покрай брега до Дюнкерк, като прекара „Фалкон“ през процепа между бреговата линия и мините. При тази гъста мъгла нямаше на какво друго да разчита, освен на своите слепи изчисления кога точно при поддържаната скорост от 20 възла трябва да се появи зеленият буй на Кале. В типичния стил на пощенското параходство, той нямаше да се остави на някаква си мъгла да го спре. За нещастие тази вечер, като стигнаха мястото, където очакваха да се намира буят на Кале, морето там беше празно. Уверен, че не е възможно да е сгрешил чак толкова в навигацията си, Лайтолър все пак извърши замисления завой, сигурен, че сега се движи нагоре по френското крайбрежие на около миля от брега и скоро ще попадне на следващия ориентир — буя Грейвлайнс Пайл, поставен по средата между двете пристанища. Грейвлайнс се намираше в най-южния край на минирания участък при Хот Фонд и той очакваше всеки момент да се появи отляво на борд. Ала времето минаваше и по всичко изглеждаше, че са пропуснали и този буй. Сега Лайтолър се разтревожи — не толкова заради мините, колкото че може да заседне. Тъкмо се канеше да намали ход и да провери дълбочината, когато един от вахтените извика: „Ето го, сър!“ Наистина беше буй, но като го огледаха по-отблизо под светлината на прожектора, се установи, че не е черен на цвят, какъвто би трябвало да бъде Грейвлайнският, а е червен. В тия води съществуваше само един буй с червен цвят — Хот Фонд, който се намираше в средата на минирания участък! Когато Лайтолър отправи поглед към кърмата и видя как бодро „Рейсхорс“ го следва по петите, на гърлото му заседна буца и го обзе страх както за своя, така и за другия кораб. Лекомислено беше вкарал доверчивия му капитан в беля. Нямаше какво друго да се направи, освен да се продължи със същата скорост от 20 възла. Дали ще се блъснеш в мина с 5 или с 20 възла, резултатът в крайна сметка щеше да бъде един и същ. Все пак имаше една малка утеха. Ако „Фалкон“ не засегне мина, другият кораб също трябваше да се измъкне цял; Лайтолър сигнализира на „Рейсхорс“ да следва плътно курса му, смятайки, че засега е по-добре да не дава друга информация. Единственото положително нещо бе, че сега знаеха точното си местоположение и той обърна „Фалкон“, но крайно предпазливо, за да не предизвика ненужно раздвижване сред мините, и се насочи към плаващия фар Мидъл Дик, който щеше да ги изведе по най-краткия възможен път вън от триъгълния участък. Целият екипаж на „Фалкон“ знаеше отлично какво се е случило и всички стояха замръзнали по местата си, с настръхнали коси и разтреперани колена, очаквайки всеки миг да хвръкнат във въздуха. При удар в мина от кораб като „Фалкон“ нямаше да остане и помен.

После забелязаха смътен силует под светлината на прожектора, който се приближаваше към тях в полумрака. Беше плаващият фар. Не беше запален, но беше той — красивият Мидъл Дик. Вече бяха в безопасност. На „Рейсхорс“ все още дори и не подозираха, че току-що бяха преминали през минирани води, които напоследък бяха причинили гибелта на пет кораба.

След като пристигнаха в Дюнкерк, Лайтолър покани Уелч да вечерят заедно на „Фалкон“.

— Чудесен курс избра, Лайтс — похвалят го Уелч, като се залови с яденето.

— А? Забеляза ли буйовете?

— Не видях зеления на Кале, но, разбира се, видях Грейвлайнс.

— Това не беше Грейвлайнс, а Хот Фонд — отговори Лайтолър с престорено равнодушие, наблюдавайки реакцията.

— Какво!? — Вилицата на Уелч изтрополи в чинията му. Апетитът му мигом се изпари.

Колко пъти още Лайтолър щеше да се отдава на страстта си към високите скорости, без да пострада? По-долу следва един инцидент, при който желанието на Лайтолър да плава колкото е възможно по-бързо му създаде доста главоболия. Седемнайсетдневното дежурство на „Фалкон“ беше изтекло и той трябваше да закара кораба на обичайния преглед и почистване на котлите. Този път го пратиха не в Шиърнес, а в Портсмут. За първи път посещаваше тамошната военноморска база, но не виждаше защо е необходимо да се отнася с нея по-различно, отколкото с дувърското пристанище, и нахлу през входа й с нормалните си 16 възла, без да знае, че тук има строго ограничение на скоростта до осем възла. Сигурно и този път щеше да му се размине, ако не беше изключително високият прилив, поради което предизвиканите от „Фалкон“ вълни прехвърлиха пристанищния вълнолом и плиснаха на улицата оттатък, окъпвайки местните граждани, които минаваха по нея. Градската община се оплака на флотското командуване и макар да мина известно време, преди да бъде открит виновникът, в края на краищата Лайтолър беше уловен за яката и бе принуден да се извини на градските старейшини за безотговорното си и небрежно боравене с един от корабите на негово кралско величество, както и тържествено да обещае, че това няма да се повтори. Колкото до неговите началници, те съвсем не бяха толкова възмутени, колкото предполагаше той, но за жалост никога нямаше да има възможност да сподели смеха им, когато тази история се разказваше в техните кръгове.

Славата на Лайтолър като любител на високи скорост се ширеше в Дувърския патрул, но не до такава степен, че да го обвинят в безразсъдство. Наричаха го наистина непоправим „пощенец“, ала слаб моряк — никога. Казваха, че няма друг в Шеста флотилия, който да работи с „30-възловите“ по-добре от Лайтолър, независимо че понякога попрекаляваше със скоростта. Но нали от толкова време беше страстен поклонник на това изкуство, много преди да попадне под влиянието на Е. Дж. Смит, Джон Дж. Камерон и останалите капитани на трансатлантическите хрътки. Да, ако оставим параходните комини настрана, старият Джок Съдърланд наистина би бил страшно горд със своя някогашен ученик.