Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lights: the Odyssey of C. H. Lightoller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

30.

Зловещият черен облак от дим пред тях лягаше като тъмна сянка върху синьото лятно небе, докато тътенът от артилерийската стрелба и експлозиите, наред с непрестанното бръмчене на самолетите, се носеше все по-отчетливо над Ламанша. Заедно с шума се разнасяше неприятна, гадна миризма едновременно на взривно вещество и изгоряло масло, която се спускаше от този злокобен, отблъскващ облак.

Дизеловият двигател на „Съндаунър“ пърпореше ритмично и тласкаше яхтата все по-близо до бойните действия. Тъй като беше малко по-бърза от останалите съдове, тръгнали с нея от Рамсгейт, тя постепенно ги остави зад себе си и сега напредваше сама към Дюнкерк. Тричленният й екипаж — Лайтолър, най-големият му син Роджър и юношата Джералд — напрегнато наблюдаваше небето и морето.

После Лайтолър забеляза опасността. „Ляво на борд!“ — извика той на Роджър, който държеше кормилото. Реагирайки моментално на бащината команда, Роджър завъртя кормилото и „Съндаунър“ в обичайния си стил рязко се отклони. Във вълните на няколко крачки от корпуса заплашително щръкваха и се скриваха издайническите рога на плаваща мина. Измъкнаха се на косъм при своето първо съприкосновение с рисковете на войната. Единственото, което можеше да направи Лайтолър, беше да предупреди плаващите в обратна посока съдове с надежда, че ще бъде изпратен миночистач, който да се справи с нея, преди някоя нещастна лодка да е намерила своята гибел.

Няколко минути по-късно три неприятелски изтребителя, които летяха на голяма височина, търсейки обекти за нападение, забелязаха „Съндаунър“ и се впуснаха в атака. Лайтолър се приготви да маневрира, но точно тогава откъм кърмата го настигна един английски разрушител и откривайки огън с противовъздушните си оръдия, успя да прогони самолетите, преда да са имали възможност да обстрелят моторната яхта.

Този инцидент съвсем ясно показа на Лайтолър колко уязвима и незащитена е лодката му, на чийто борд единствените бойни средства бяха една пушка и една каска. Реши да смени бялата си фуражка с черна барета — нямаше смисъл да се превръща в по-голяма мишена, отколкото бе.

Наближаваха центъра на събитията. Като подходиха към френското крайбрежие и бреговете на Дюнкерк се очертаха по-ясно под завесата от черен дим, стелещ се над целия район, на хоризонта се появи една плътна огнена стена — земята там сякаш навред гореше. Явно се водеше страшна битка. Встрани от основния димен облак небето беше надупчено от взривяващи се противосамолетни снаряди и трасиращи куршуми, които пищяха из въздуха във всички посоки под постоянния вой на самолетите, налитащи като разлютени оси, а след тях се носеше грохотът на падащите бомби, превърнали цялото море в клокочещ вулкан от непрекъснати водни изригвалия.

Ето това беше Дюнкерк.

Малко встрани от курса си Лайтолър забеляза една подпалена моторница, чиито обитатели отчаяно махаха за помощ. „Съндаунър“ се приближи и прибра екипажа й от двама души плюс трима матроси, взети от Дюнкерк. Докато ги качваха на яхтата, капитанът на поразената лодка — двайсет и петфутова моторница на име „Уестърли“ — предупреди Лайтолър, че на борда си има 200 галона петрол, който щеше да се възпламени всеки момент. Повече думи не бяха необходими: веднага щом хората от „Уестърли“ бяха прибрани, „Съндаунър“ запърпори с пълна мощност, за да се отдалечи колкото може повече от горящата лодка. Бяха изминали стотина метра, когато се чу оглушителен взрив и „Уестърли“ експлодира в гигантска огнена топка. Това беше краят на нейния Дюнкерк, ала макар да бяха спасени от сигурна гибел, краят за петимата прибрани от Лайтолър мъже беше още твърде далеч, защото те се връщаха обратно в преизподнята, от която идваха, докато стократно биха предпочели да се движат в друга посока.

Скоро самолетите на Луфтвафе отново съсредоточиха вниманието си върху „Съндаунър“.

От ятото им, изпълнило небето (а там нямаше нито един самолет на Кралските военновъздушни сили) се отделиха с кошмарен вой два пикиращи бомбардировача „щука“, които се спуснаха към тях, а този път в близост нямаше приятелски разрушител, който да ги предпази от врага. Вдигнал глава към небето, Лайтолър не отделяше очи от водача на двойката и нареди на Роджър да бъде в готовност на кормилото. С отличителния за „щуките“ убийствен писък първият самолет продължаваше да слиза към морето. Лайтолър го следеше непрестанно и щом усети, че врагът се готви да нанесе своя удар, извика на сина си: „Ляво на борд!“. „Съндаунър“ моментално направи остър завой, а водата край корпуса й изригна в мощен фонтан, който заля палубата с потоци вода и почти я изхвърли над морската повърхност. Първата „щука“ не улучи, но атаката на втория изтребител тепърва предстоеше. Лайтолър все така зорко следеше неговото приближаване. На кормилото Роджър хладнокръвно очакваше командите на баща си. „Дясно на борд!“ — извика той, удряйки с юмрук по стената на рубката. Този път откъм левия борд морето отново подскочи в гигантски воден стълб под въздействието на взрива, при което „Съндаунър“ повторно беше окъпана, полягайки силно настрани от удара на въздушната вълна. „Щуките“ възмутени отлетяха. „Съндаунър“ спечели един рунд, ала Лайтолър отлично съзнаваше, че ще има още много схватки, преди да настъпи краят на днешния ден.

Пораженията, понесени през тази сутрин от спасителната флотилия Дюнкерк, бяха твърде тежки — особено потопяването на два транспортни кораба и четири разрушителя, плюс два тежко засегнати, поради което бе взето решение да се преустанови плаването денем. Евакуацията можеше да бъде напълно завършена през следващите две нощи. На 1 юни щяха да приключат последните благородни усилия да се изтеглят колкото е възможно повече войници, с каквито съдове бяха оцелели, след което се очакваше германците да сломят съпротивата на ариергарда, който упорито защитаваше бързо намаляващата площ около пристанището. До този момент повече от 200 хиляди войници вече бяха прибрани от крайбрежието, ала още толкова оставаха обсадени от противника. Един от синовете на Лайтолър — Тревър, лейтенант от свързочните войски, беше сред онези щастливци, които бяха успели да се измъкнат и вече бяха у дома в Англия. Баща му беше много благодарен за това, ала на европейския бряг имаше още хиляди други синове, които заслужаваха да бъдат спасени.

„Съндаунър“ почти беше стигнала до своето местоназначение, подхождайки към брега по маршрут „Х“ — курс, който преведе яхтата в широка дъга покрай буя Грейвлайнс, докато небосводът продължаваше да е все така осеян с неприятелски самолети. „Щуките“ непрекъснато пикираха с писък и безразборно хвърляха бомбите си върху кораби и хора. Обектите бяха от лесни по-лесни за уцелване: в Дюнкерк самолетите на Луфтвафе буквално ги чакаха „на гюме“.

„Съндаунър“ отново беше атакувана: немски изтребител я връхлетя откъм кърмата. Именно в този момент Лайтолър си спомни за Брайън и някои подробности, които беше обяснявал на баща си от своето обучение — как пилотът на бомбардировача се предпазва от нападенията на изтребителите, и по-точно за това, че атакуващият самолет трябва да вдигне мерника на картечницата си, за да може да се прицели. Нареди на Роджър да застане на кормилото и зачака загледай в изтребителя „Месершмит 109“, който бързо се снишаваше над тях. Трябваше да бъде търпелив. Не биваше да избързва със своя ход. Трябваше да чака… да чака… да чака… Жълтият нос на изтребителя забележимо се повдигна. „Дясно на борд!“ Послушна на руля както винаги, „Съндаунър“ направи своя пирует, докато картечниците на „Месершмит“-а започнаха да бълват смъртоносен огън, ала посяха с куршуми само празното море, където допреди миг беше плавала тяхната мишена. Пилотът обаче реши пак да опита, описа един кръг и се насочи към целта, но Лайтолър зорко го наблюдаваше. „Дясно на борд!“ Картечният огън отново опали морето, а „Съндаунър“ продължи пътя си, без дори една люспа боя да падне от корпуса й. Пилотът не си направи труд да опита пак. Наоколо имаше изобилие от достъпна плячка, която беше много по-лесна за уцелване от тази пъргава лодка. Докато самолетът се отдалечаваше, Лайтолър си помисли за своя загинал син и благодари на провидението. Брайън бе дал своето, за да им помогне да се отърват от поредната заплаха. А добрата стара „Съндаунър“ се държеше великолепно. Само каква лодка се оказа! Лайтолър обаче скоро разбра, че бойното кръщение на яхтата не е преминало толкова безболезнено, както му се стори отначало. Независимо че хвърлените от „щуките“ бомби не я бяха засегнали, от експлозиите в близост до корпуса й се бяха разкъсали два шева и „Съндаунър“ започна да поема вода. Включи помпите и с облекчение забеляза, че успяват да се справят с теча, ала критичният въпрос, какви беди още очакваха яхтата, си остана.

Първоначалният замисъл на Лайтолър бе да отиде право на плажа, откъдето синът му Тревър беше прибран преди два дни, и да натовари войници оттам, но хората от „Уестърли“ му казаха, че по плажовете няма повече войски и качването става от външните кейове.

Като наближиха пристанището, пред очите им се разкри целият ужас на събитията. Районът навред беше осеян с отломки. Навсякъде край рейда се виждаха горящи и потъващи кораби, а водата гъмжеше от останките на десетки унищожени съдове, покосени от бомбите и оръдията на врага; във водата имаше и части от мебели, натрошено дърво и какви ли не други отломки, плаващи в едно огромно нефтено петно. „Съндаунър“ намали скоростта и внимателно се запровира през целия този хаос, минавайки край мястото, където неотдавна беше потънал един голям френски транспортен кораб, но тук, освен обичайните останки от крушение, сред вълните се носеха много безжизнени човешки тела.

Докато „Съндаунър“ пълзеше предпазливо към Уест Мол, продължавайки да се промъква през безброй следи от разрушение, отзад го настигна голям транспортен кораб със сив корпус. Пикиращите бомбардировачи незабавно го налетяха. Изсипаха смъртоносния си товар и корабът изчезна в огън и дим. „Потъна!“ възкликна смаяно Лайтолър. Но най-неочаквано от гъстия облак дим се показа транспортният кораб, цял и сякаш невредим, и спокойно заплува към пристанището, за да продължи с изпълнението на своята мисия. Този инцидент вля нова увереност в Лайтолър и той последва транспортьора през входа на Дюнкерското пристанище.

А там гледката беше покъртителна: хиляди и хиляди войници стояха струпани по кейовете, търпеливо очаквайки своя ред да се качат и отплават, докато врагът непрекъснато връхлиташе върху тях от въздуха. Бомбеният и картечен огън се сипеше непрестанно, а войниците просто нямаше как да се предпазят и напълно беззащитни приемаха ударите. Но независимо от тежките загуби, малки и големи кораби постоянно прииждаха и прибираха войниците. Един друг яхтсмен, който също бе в Дюнкерк на 1 юни, по-късно ще опише сцената така: „Нямаше разлика между военноморски кораб, влекач, баржа, яхта или моторница. През целия този ден те бяха едно неотделимо цяло, което полагаше страшни усилия. Водите на Дюнкеркските канали, тесните протоци на пристанището и подходите към него представляваха нечовешки хаос от движение и гибел…“ (Дейвид Дивайн, „Дюнкерк“).

Тъй като при пристигането на „Съндаунър“ в пристанището имаше отлив, Лайтолър си даде сметка, че е невъзможно да товари хора от изскочилия високо над водата кей. Прекоси отсреща и се доближи до разрушителя „Уорчестър“, в чието лице разпозна кораба, който ги беше настигнал на идване и беше отбил първото нападение на „щуките“ върху тях. Разрушителят можеше да се използува за слизане от кея на „Съндаунър“. Почти се бяха изравнили с бойния кораб и Джералд се канеше да хвърли въже на борда му, когато се чу страхотен гръм и блесна ослепителна светкавица. „Господи, свърши се!“ — беше първата мисъл на морския скаут. После същото се повтори и той разбра, че все пак още е жив. Кърмовите оръдия на „Уорчестър“ бяха открили огън, за да отбият поредната въздушна така. Звучеше наистина успокоително, но беше непоносимо за ушите.

Лайтолър се качи на борда на разрушителя, където вече се качваха войници, и намери командира му, капитан Алисън, на когото предложи своите услуги.

„Колко можете да вземете?“ — попита настойчиво Алисън. По време на едно състезание Лайтолър беше качил 21 души на борда, но сега смяташе, че ще може да побере малко повече. „М-м, около стотина!“, отговори той, без да е напълно убеден в това, което казва. Капитанът погледна малката яхта край борда, сетне удивеният му поглед се върна върху собственика й: „Сигурен ли сте?“ Лайтолър не беше сигурен, но беше готов да опита; кимна в отговор. Алисън отиде да се посъветва с някакъв армейски офицер, после се върна: „Добре! Качвайте ги!“

Преди да потеглят от Чизуик, Лайтолър, Роджър и Джералд цяла нощ бяха работили, за да свалят на брега всичко подвижно от яхтата: койките, канапетата, салонната маса, готварската печка на Силвия, мивката и дори мачтите, само и само да освободят повече свободно пространство, което би могло да означава място за повече войници.

Качването в „Съндаунър“ започна. Нямаше тежко ранени войни, но неколцина на борда бяха със сериозни обгаряния на кожата. По нареждане на шкипера си Джералд веднага организира превързочна на покрива на рубката и се зае да нацепи на ивици няколко чаршафа — друга част от обзавеждането на „Съндаунър“, която Лайтолър предвидливо беше решил да не оставя на брега.

Докато войниците се качваха в яхтата, неприятелските въздушни атаки не секваха, но оръдията на „Уорчестър“ поддържаха непрекъснат преграден огън и като че ли възпираха самолетите на Луфтвафе. Британската авиация рядко се явяваше на бойната арена и най-вече се разчиташе на разрушителите като „Уорчестър“ за отбиване на постоянните въздушни атаки през последните дни, но техните боеприпаси бързо привършваха. А по време на кратките престои в Дувър за разтоварване на войските не оставаше свободно време за тази работа, защото корабите бързаха час по-скоро да се върнат в Дюнкерк и да евакуират още хора. Но Лайтолър беше спокоен, че поне засега „Уорчестър“ разполагаше с достатъчно снаряди, за да държи ескадрилите на Луфтвафе на почетно разстояние, докато „Съндаунър“ беше привързана за него, тъй че екипажът на яхтата можеше да се посвети на товаренето.

Според предварителната уговорка Роджър беше заел място под палубата и настаняваше войниците първо там, използувайки всеки свободен сантиметър, а баща му стоеше на палубата с един матрос, който ръководеше слизането на борда. Всички получаваха нареждане да оставят въоръжението си на палубата и щом идат долу, да лягат в цял ръст на пода, за да поддържат равновесието на лодката. Явно Роджър се справяше отлично с настаняването на войниците. Когато броят им достигна петдесет, баща му попита: „Как е?“ „О, има още много място!“ — долетя бодрият отговор.

Като стъпваха на борда на малката моторна яхта, мнозина войни се упрекваха, че не са оправдали надеждите на Англия. Знаейки какво беше преживял собственият му син, Лайтолър страстно ги убеждаваше в противното. Заради сърцатия дух, с който се бяха сражавали докрай, уверяваше ги той, всеки един от тях заслужава дълбоката благодарност на родината си.

Когато войниците на борда станаха седемдесет и пет, Лайтолър отново попита сина си какво е положението. „Вече е малко претъпкана“ — призна Роджър, добавяйки гордо, че е настанил двама души в банята и един в тоалетната. Като чу това, Лайтолър мигновено реагира: „Надявам се, че войниците в банята са си свалили ботушите!“ Джералд се учуди как е възможно човек точно в тоя момент да се обезпокои, че някой бил влязъл с ботуши в банята му. Ботушите на двамата войници надлежно бяха изхвърлени, а също и ботушите, както и каските, на всички останали. Тази мярка беше взета, с цел да се намали общото тегло. Същото се отнасяше и за цялото военно снаряжение на борда, включително и пушките, които бяха струпани на палубата. Някои войници изобщо не желаеха да се разделят с оръжието си. Армейската дисциплина ги беше научила, че пушката е най-добрият приятел на войника, а от друга страна всички знаеха, че в случай на загуба оръжието се заплаща. Шкиперът трябваше да положи доста усилия, за да ги убеди, че днешният ден е изключение. За кратко всички донесени на яхтата пушки послушно, макар и крайно неохотно, бяха хвърлени във водите на Дюнкеркското пристанище. Когато броят на войниците по палубата и в рубката наближи петдесет души, корпусът на „Съндаунър“ вече бе потънал забележимо и Лайтолър почувства как яхтата определено започва да се задъхва. Реши, че товарът й е достатъчен. Като се прибави тричленният екипаж и петимата корабокрушенци от „Уестърли“, на борда на яхтата сега имаше точно 130 души. Не беше за вярване, но сметката не лъжеше. Нищо и никаква осемнайсетметрова черупка беше успяла да побере 130 човека.

 

 

„Съндаунър“ се отдели от „Уорчестър“ и излезе от пристанището, за да поеме през Ламанша, без никой да е в състояние да гарантира, че този път ще успее да се справи. Яхтата беше абсолютно сама, лишена от защитаващите я противосамолетни оръдия на разрушителя, а присъствието на Кралските военновъздушни сили във въздуха беше твърде незначително в сравнение с ордите от вражески самолети, които преследваха бегълците. Няколко по-малки съда с размери като на „Съндаунър“ бяха принудени от неудържимите въздушни набези на противника да се върнат обратно. Макар и доста тромава с огромния си товар „Съндаунър“ междувременно напусна Дюнкерк, криволичейки между плаващите отломки. Лайтолър сега се съсредоточи повече върху маневрирането и командите към Роджър на кормилото, докато войниците по свое усмотрение определиха съгледвачи на кърмата, носа и двата борда, които да следят дали някой неприятелски самолет няма да прояви специален интерес към „Съндаунър“. Не се наложи да чакат дълго.

lights14.jpgЛайтолър като командир на ветроходен съд по време на Втората световна война

„Шкипер, един се насочва към нас!“ — чу се тревожен вик. Двумоторен „Юнкерс 88“ се снишаваше за бомбардиране и, определено имаше за цел „Съндаунър“. Когато самолетът се озова почти над главите им, Лайтолър даде вече добре отрепетираната команда на Роджър: „Ляво на борд!“ Бомбардировачът се спусна съвсем ниско и пусна своя подарък, но независимо от целия си товар „Съндаунър“ ловко реагира на кормилото и рязко изви, заравяйки перилата на единия си борд във водата, докато войниците по палубата седяха вкопчени по местата си — някои свити на кълбо, други проснати по корем, — в очакване на бомбата, която експлодира на няколко метра от тях в морето. Претъпканата с народ малка лодка беше прекалено апетитна цел, за да се изостави след първия опит. Бомбардировачът настъпи втори път, но и сега в решителния момент жертвата му внезапно смени курса и бомбата падна встрани. Летецът тъкмо се готвеше за трета атака, когато за радост на „Съндаунър“ в небето изникна един британски „Спитфайър“, приближи неприятеля откъм опашката и с мощен залп от осемте си бордови оръдия порази германския „Юнкерс“, който полетя надолу в пламъци. Ала първоначалното удоволствие от тази гледка, което изпитаха зрителите на „Съндаунър“, изведнъж се превърна в ужас. Удареният самолет се канеше да падне право върху тях, сякаш искаше със сетния си дъх да унищожи веднъж завинаги убягналата му цел. Но за огромно облекчение на всички горящият факел се заби вертикално в морето и експлодира в огнено кълбо на петдесетина метра от кърмата на яхтата. От палубата на „Съндаунър“ се разнесоха тържествуващи възгласи. Този бомбардировач се беше оказал прекалено настойчив. „Съндаунър“ продължи своя тежък ход с доста намалена скорост, нямаща нищо общо с обичайните му десет възла, и скоро отново беше забелязан от вражески изтребител, който се впусна в атака. Яхтата вече бе доказала, че макар и да гази дълбоко, продължава отлично да реагира на кормилото, но картечниците на германския „Месершмит“ щяха да я поставят на сериозно изпитание. Лайтолър следеше самолета и чакаше, припомняйки си отново думите на своя загинал син: „Когато повдигне носа си обикновено с десет-петнайсет градуса, това е моментът, в който открива огън.“ „Ляво на борд!“ „Съндаунър“ рязко изви както предишния път, а порой от картеч надупчи морето край десния му борд. Изтребителят премина с трясък над тях и се върна. Явно щеше да опита пак. Така и стори, но резултатът беше същият. Направи трети опит, но отново без успех. В края на краищата и този пилот като останалите отлетя разочарован от стрелбата си, докато „Съндаунър“ продължи напред без нито един пробив от куршум в скъпоценния си тиков корпус и — нещо по-съществено: без да е засегнат нито един от нейните пътници. Яхтата се представяше превъзходно. Час по час неприятелската авиация я атакуваше. Понякога летецът опитваше само веднъж, друг път — повече. Ту я бомбардираха, ту я обстрелваха с картеч. Застанал на носа, напълно открит и незащитен, Лайтолър вече бе свикнал с новата си роля, докато войниците се притискаха един в друг около него, а той зорко следеше неприятеля, готов да даде решителната команда, щом настъпи подходящият момент. „Ляво на борд!“ „Дясно на борд!“ Роджър реагираше мълниеносно на заповедите, докато баща му размахваше юмрук и яростно ругаеше германците, които се мъчеха да унищожат лодката му. Роджър рядко беше чувал баща си да употребява такъв език, но в случая Лайтолър беше изоставил всякакви задръжки и ругатните му като че ли помагаха по своеобразен начин. Роджър си даваше сметка, че ако имаха късмет да се измъкнат живи и здрави, ръцете му щяха да бъдат схванати от мускулна треска в продължение на дни. Макар „Съндаунър“ да реагираше отлично, кормилото й не беше от най-лесните за въртене.

Лайтолър копнееше да има поне една картечница. Беше сигурен, че в много случаи би могъл да накара противниците си да се позамислят. Ако не можеше да свали някой от тях, най-жалкото щеше на всяка цена да надупчи търбуха му. В него заговори предишният Лайтолър. Натрупаните години като че ли бяха без значение. Преживяваше същински ад, а същевременно, дори на своите зрели 66 години, се опияняваше от това. В следващите години щяха да нарекат това явление „Дюнкеркският дух“. Но това бе и „Лайтолъровият дух“ — онзи непоколебим дух, който му беше помогнал да превъзмогне толкова опасности и критични положения на младини и който все още живееше у него. Беше горд и със своя син. Попаднал за пръв път в бойна среда, той се държеше великолепно. Бойно кръщение бе плаването и за младия Джералд, който също дори не трепна.

С течение на времето, което бавно и мъчително се нижеше изминаването на всяка изнурителна миля, положението под палубата ставаше страшно. В пренаселеното пространство, където нямаше отворен нито един люк или светлик, въздухът беше непоносим и представляваше смес от миризма на пот, изгорели газове и повръщане от морска болест, която беше хванала войниците не толкова от морето, което в действителност беше съвсем тихо, а от непрестанните резки завои на „Съндаунър“, които надвиха несвикналите стомаси на изтерзаните мъже. Помещенията под палубата не бяха място за страдащи от клаустрофобия, а неизвестността относно положението горе изнервяше още повече обстановката. Но никой не издаде стон, нито промърмори недоволно. Всички полагаха върховно стараеше да понесат мъжки пътуването, подчинявайки се на нареждането да останат легнали и в никакъв случай да не се движат. Съмнения за тяхната безопасност се появиха само веднъж, когато млад войник разтревожено сподели: „Знаете ли, че старият шкипер на тая лодка е бил на «Титаник». Ако имаме същия късмет…“ Един по-възрастен и мъдър войник му отговори: „Щом е преживял това, момчето ми, значи и сега ще се оправи, да знаеш.“

„Съндаунър“ напредваше през Ламанша, държейки курс право към къщи, ловко отбягвайки атаките на самолетите. Бомбите и картечът на врага не бяха единствената заплаха за яхтата. Вълните, образувани от минаващите наблизо големи кораби, непрекъснато я блъскаха и понякога заплашваха да я залеят, понеже газеше много дълбоко във водата и не беше необходимо кой знае колко, за да се наруши равновесието й и досегашните усилия да отидат на вятъра. Помпата вече работеше с пълна мощ, справяйки се с получените течове. Всеки път, щом се натъкнеха на големите вълни от някой транспортен кораб, Лайтолър веднага сменяше курса и насочваше носа на яхтата срещу талазите, докато долу жертвите на морската болест се увеличаваха. След прибирането у дома щеше да се наложи основно и малко неприятно почистване. Лайтолър не беше предвидил проблема с образуващите се от големите съдове вълни. Беше благославял късмета си, че такъв хубав ден като днешния рядко се случва в Ламанша, и поради тази причина така самоуверено беше качил толкова много хора на борда. Наистина той би могъл лесно да се справи с корабните вълни, ако имаше възможност навреме да спре яхтата и да я обърне срещу тях, но имаше случаи, когато стръмните чупещи се вълни, вдигнати от някой бързоходен кораб, го удряха косо и подмятаха „Съндаунър“ като сламка. Но все пак в миналото се беше справял и с такава ситуация: Лайтолър накара войниците на палубата да се изправят с лице към носа и да следват указанията, които той беше давал и преди: „Наклони се наляво!… Наклони се надясно!… Наклони се наляво!“ От покрива на рубката Джералд следеше сигналите на шкипера и ги предаваше на хората отзад, за да е сигурно, че всички се движат като един човек. Единствената беля беше, че това в никакъв случай не бе най-подходящото място за безпомощно клатушкане във вълните точно когато вражеските самолети дебнат да съзрат някоя по-лесно уязвима цел. Но щастливата им звезда не ги напусна и те имаха късмет да не привлекат вниманието на неприятеля в такъв неудобен момент.

След като преминаха средата на пътя, нападенията на Луфтвафе започнаха да намаляват. За да преполови предписания маршрут „Х“, който беше значително по-дълъг от обичайното разстояние между Дюнкерк и британските пристанища, на „Съндаунър“ й бяха потребни около три часа. Никой от пътуващите с нея войници нямаше да забрави бягството си от Дюнкерк с тази малка лодка, макар че малцина щяха да запомнят как се казва, нито пък името на шкипера й. Към края на плаването Лайтолър загуби броя на извършените над тях въздушни нападения. Шансовете на протеклата, претоварена яхта да се измъкне невредима от атаките на немските самолети и благополучно да се добере до Рамсгейт в нито един етап не бяха особено сигурни, но ако шкиперът на „Съндаунър“ беше се замислил за шансовете, спокойно би могъл да си остане у дома. По залез-слънце наближиха келтското крайбрежие.

Когато пристигнаха пред входа на Рамсгейтското пристанище, корабният часовник, който спокойно беше отмервал времето през този напрегнат ден, показваше 10:00 ч. — точно дванайсет часа, след като „Съндаунър“ беше потеглила към своята Дюнкеркска епопея. Колко дълъг беше се оказал изминалият ден, ала очевидно това не можеше да трогне човека с мегафона във военната моторница, който нареди на „Съндаунър“ да почака отвън, докато получи разрешение да влезе. В края на деня пристанището беше толкова оживено, колкото и сутринта: подобно на колония от мравки всевъзможни плавателни съдове забързано сновяха нагоре-надолу, съсредоточени върху задачата си, независимо колко от техните редици бяха покосени при изпълнението й.

lights15.jpgЛайтолър с най-големия си син Роджър малко след Дюнкеркската евакуация

След като му наредиха да чака пред Рамсгейтското пристанище, Лайтолър между другото съобщи на военнослужещите, че на борда му има сто и трийсет души. Повече думи не бяха необходими: веднага бе дадено разрешение за влизане.

„Съндаунър“ тъкмо минаваше през пристанищния вход, когато внезапно се накрени под ужасяващ ъгъл. За първи път, откакто съществуваше, над яхтата надвисна реална опасност да се преобърне, и то в какъв момент! Узнавайки, че са пристигнали в пристанище, войниците долу бяха започнали вкупом да се изправят. Лайтолър незабавно извика на хората под палубата: „Лягайте! Лягайте! Върнете се по местата си, иначе всички ще отидете в морето!“ Войниците се подчиниха и мъчително бавно, докато мъжете по палубата с мъка се удържаха да не полетят във водата, „Съндаунър“ възвърна равновесието си.

Лайтолър строго предупреди никой да не мърда, преди да му се каже.

„Съндаунър“ влезе в пристанището и спря до един траулер на кея, след което започна слизането. Лайтолър разбра, че пристанищните власти не са му повярвали, че води 130 човека, и са сметнали, че пътниците му са само тези на палубата; той с нетърпение очакваше да види изненадата на старшината, който от кея се залови да брои слизащите войници. Щом петдесетте човека от палубата стъпиха на брега и старшината се канеше да се отдалечи, за да се заеме с друга работа, Лайтолър с мощен глас нареди: „А сега излизайте отдолу!“

Очите на военния щяха да изскочат от орбитите, като гледаше безкрайната процесия от войници, които излизаха от предния вход на каюткомпанията, както и от задния, а също и от двете врати на рубката: 80… 85… 95… 100… 110… 120… Броенето свърши на 126 и Лайтолър остана много учуден. Един войник липсваше. Бързо слезе долу и го намери: седнал на тоалетната чиния, заровил глава в скута си, младият редник спеше непробудно — явно беше спал през цялото време. „Хайде, синко. Събуди се! Вече си у дома!“ Войнишката глава се надигна, очите невярващо примигваха и все още сънен, но щастлив младежът скочи и закрачи неуверено по Рамсгейтския кей, чудейки се къде са отишли другарите му.

„Гледай ти! — възкликна старшината. — Къде ги побра?“ Лайтолър погледна към отдалечаващия се войник, когото току-що бе събудил в тоалетната: „Питай ме, да ти кажа!“

Лайтолър очакваше да му бъде наредено повторно да отиде до Дюнкерк и да извърши цялата операция отново и независимо от преживяното, той бе готов да тръгне. Изчака в Рамсгейт още два дни, но повече не го потърсиха. „Съндаунър“ беше дала своя дял, както бе сторила всяка лодка от малката армада, а сега големите кораби трябваше да довършат работата, макар че тя така и не можа да бъде истински свършена докрай. На 4 юни Дюнкерк падна и хилядите британски и френски войски, които не бяха евакуирани, се оказаха пленници до края на войната. Ако не друго, Лайтолър поне бе получил своето удовлетворение, че благодарение на неговите усилия сто двайсет и седем британски войници щяха да се сражават отново с врага. Броят им не изглежда толкова внушителен в сравнение с общо шейсет и четирите хиляди души, които бяха избавени в тази историческа събота, и е дори още по-незначителен пред онези 338 хиляди войници, които бяха спасени по време на целия кошмар на Дюнкеркската евакуация. Ала малко отделни епизоди, които станаха известни по-късно, можеха да засенчат стореното от капитан трети ранг Ч. Х. Лайтолър, който на шейсет и шестгодишна възраст превози сто и трийсет души със своята осемнайсетметрова моторна яхта „Съндаунър“ под непрестанния обстрел на врага.

Първи юни 1940 година беше велик ден за британските моряци. За Лайтолър също беше много особен ден — сякаш най-сетне двамата със стария му господар — морето — бяха постигнали пълно разбирателство.