Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (29)

28.

Няколко месеца след приключването на Първата световна война „Уайт стар лайн“ поднови дейността си по линията до Ню Йорк. В годините непосредствено преди войната Ливърпул беше отпаднал на второ място по значение като изходно пристанище след Саутхамптън, но сега първите пътнически параходи за Америка потеглиха оттам и Лайтолър, който беше напуснал Кралския флот с чин на пълноправен капитан, беше назначен за старши помощник-капитан на „Селтик“, най-стария кораб от тъй наречената „Голяма четворка“. „Селтик“ беше твърде бавен за маршрута от Саутхамптън, но беше идеален съд за пътници с по-скромни възможности, плаващи по не толкова престижната линия от Ливърпул. След като беше торпилиран в Ирландско море през март 1918 г., „Селтик“ беше дочакал края на войната, заседнал край остров Ман, откъдето впоследствие беше изтеглен до Белфаст, за да бъде ремонтиран и напълно преобзаведен. Повишението на Лайтолър от първи на старши помощник беше все пак някаква утеха за това, че трябваше да плава с кораб, който не можеше да се сравнява със скоростта и блясъка на познатите му чистокръвни трансатлантически хрътки. Но той знаеше, че саутхамптънското пристанище скоро щеше да започне отново да обслужва пътници и тогава щеше да се върне в центъра на събитията.

Независимо от лоялното придържане към методите на търговското корабоплаване по време на службата му в Кралския флот, на Лайтолър все пак не му беше толкова лесно да се пренастрои към старото си призвание. Най-трудното от всичко бе, че беше привикнал да е командир на собствения си, макар и малък кораб, а сега се оказа принуден отново да отговаря пред капитана.

Тъй като „Селтик“ беше претърпял основен ремонт, преди да се заеме наново с пътническа служба, първите няколко рейса Лайтолър посвети изключително на организирането на корабния порядък, тъй че всичко да върви гладко по обичайния за „Уайт стар“ начин. Това не на последно място се отнасяше и до екипажа, който също като него се нуждаеше от известно време за пренагласа и осъзнаване, че вече не са в Кралския флот и не е необходимо да застават мирно и да козируват при получаване на заповед. Но своевременно нещата влязоха в старите познати релси и Лайтолър отново стана истински пощенски офицер от Северния Атлантик.

За неговите работодатели обаче преходът не беше толкова прост. Основният проблем след войната беше недостигът на кораби. „Океаник“ вече не съществуваше, също и „Британик“, третият близнак на „Титаник“ и „Олимпик“, който беше взривен от мина в Егейско море през 1916 г. и изобщо не доживя да изпълнява работата, за която първоначално беше предназначен. Що се отнася до „Олимпик“, той още превозваше канадски и американски войски до родината им, след което щеше да отиде в корабостроителницата на Харланд и Уулф за основен ремонт и преобзавеждане.

Когато няколко месеца по-късно се откри линията от Саутхамптън, обслужването й временно се извършваше от два кораба: „Адриатик“ — друг параход от „Голямата четворка“, и „Лапландия“ — лайнер, взет назаем от американска компания. Междувременно Лайтолър беше оставен за голямо негово разочарование да работи в Ливърпул, но се надяваше да бъде прехвърлен на „Олимпик“, щом се върне на служба в Саутхамптън. По документи нямаше друг офицер в компанията с по-голям опит и квалификация от него за поста „старши помощник“ на кораба, който след завръщането си щеше да бъде гордостта на „Уайт стар лайн“. Лайтолър вече бе прехвърлил четирийсетте години и смяташе, че не е далеч моментът, когато ще му предложат и капитанския пост — хора, по-млади от него, в миналото бяха командвали лайнери на „Уайт стар“ и „Кунард“. Ако не бяха загинали с „Титаник“, Уайлд и Мърдок щяха да станат капитани по на четирийсет години, а Артър Рострън беше и по-млад, когато му повериха командата на „Карпатия“ — лайнер на „Кунард“, който беше спасил всички оцелели от „Титаник“ корабокрушенци. Скоро след това на Рострън му беше дадено да командува „Мавритания“, най-вече в знак на благодарност от страна на компанията заради стореното в гибелната за „Титаник“ нощ. По-късно той щеше да бъде произведен в комодор на „Кунард“, за да получи впоследствие най-ценната титла — благородническо звание.

Когато „Олимпик“ най-сетне се появи на трансатлантическата сцена, завръщането му беше бляскаво. След завършване на струващия 500 хиляди лири стерлинги ремонт в „Харланд и Уулф“, който включваше модификация на котлите, за да работят не с твърдо, а с течно гориво, параходът беше отворен за посещения на белфастката общественост срещу вход от два шилинга и половина, като приходът, събран от четирите хиляди посетители за двата изложбени дни, беше даден за благотворителни цели. После „Олимпик“ отплава за Саутхамптън с голяма група високопоставени особи на борда, гости на Харолд Сандерсън, който беше поел председателството на „Уайт стар лайн“ от подалия оставка Дж. Брюс Исмей. На дадената на борда вечеря Сандерсън държа реч, в която нарече „Олимпик“ „най-ценната рожба на «Уайт стар лайн»“.

Що се отнася до Лайтолър, на него никога не му предложиха място на този параход; кракът му дори не стъпи и на двата нови лайнера на „Уайт стар“, които по-късно се присъединиха към „Олимпик“ в Саутхамптън — 34-хиляди тонният „Хомерик“, най-големият двувинтов съд на вода, и 56-хиляди тонният „Маджестик II“, който за следващите две десетилетия щеше да остане най-големият кораб по моретата и най-бързият, плавал някога под флага на компанията.

Когато се подбираха офицерите за „Олимпик“, Лайтолър беше пренебрегнат. За известен период той беше озадачен от този факт, но постепенно осъзна истината. Старият призрак отново бе дошъл да го навести; всъщност той никога не беше го изоставял истински.

Оглавена от ново управително тяло, „Уайт стар лайн“ държеше да поднови дейността си абсолютно на чисто. В техните планове нямаше място за офицери, свързани с будещото кошмари име на „Титаник“. Никакво значение нямаше, че така лоялно бе защитил компанията по време на следствието. Работодателите му далеч не изпитваха благодарност към него, а по-скоро виждаха в Лайтолър нещо като черна овца, спомен от една катастрофа, която желаеха да забравят. Той твърде ясно осъзна, че вече не се ползува със същото уважение на компанията, както преди. Като офицер, който редовно беше повишаван и в един момент беше сочен за едно от бъдещите светила на „Уайт стар лайн“ с перспектива дори да стане комодор, сега Лайтолър трудно свикваше с мисълта, че кариерата му явно е стигнала до мъртва точка, т.е. офицерска служба на второразреден кораб. Голямата му амбиция да командува свой собствен кораб изглеждаше по-далеч от всякога. Усещаше, че по всяка вероятност никога няма да постигне тази мечтана цел. Та кой разумен човек би поверил командата на бързоходен трансатлантически лайнер на офицер от злополучния „Титаник“? Това едва ли щеше да бъде подходящо за рекламата на „Уайт стар лайн“ в период, когато се стремеше с толкова усилия да изгради новата си репутация.

Все пак работодателите му не му затвориха напълно вратата — щеше да бъде прекалено очебийно, пък и нямаха преки основания. Принудени бяха да го вземат обратно и дори да го повишат в старши помощник; пък и в чисто професионално отношение той беше много полезен, особено непосредствено след войната, когато опитните офицери бяха крайно недостатъчни.

Ала това не продължи за дълго и вече беше очевидно, че Лайтолър повече не може да напредне в моряшкото поприще, и то не само в редиците на „Уайт стар лайн“, а вероятно и във всяка друга параходна компания, в която би се опитал да постъпи, колкото и голяма упоритост да прояви.

„Титаник“ беше камък на шията дори и за оцелелите младши офицери. Нито Боксхол, нито Питман, нито Лоу станаха някога капитани. От тримата най-настойчив излезе Боксхол, който плава по море до пенсия, за да завърши кариерата си като старши помощник-капитан на малкия лайнер „Аусония“, собственост на „Кунард“.

Лайтолър продължи да се бори още известно време, ала самоувереността му започна да го изоставя. Работата — това, което винаги е било на първо място за него след жена му и семейството — престана да му доставя повече радост и се превърна в дразнещо бреме. Устремът и ентусиазмът, които винаги беше проявявал в службата си, се изпариха като дим. Старият му приятел и противник — морето, някак не беше вече същото. Перспективата да остане старши помощник на „Селтик“ до живот — а само как се клатушкаше в бурно време това старо корито! — го съсипваше, особено след преживените вълнения като независим капитан по време на войната, които придаваха още по-тягостен облик на сегашното му безнадеждно положение.

Здравето му (макар че поклонникът на християнската наука у него го подтикваше упорито да отрича това) също бе започнало да се влошава. Напрежението от изморителната работа, която с всеки изминат ден го отегчаваше все повече, изтощаваше и отслабваше организма му.

Имаше само един отговор. Трябваше да напусне „Уайт стар лайн“ и да се откаже напълно от морето. Силвия посрещна вестта с облекчение. Беше забелязала как за броени седмици съпругът й беше остарял с десет години. Под очите му се явиха черни сенки, бръчките по лицето му се врязаха по-силно, косата му видимо оредя, а самият той чувствително отслабна. Като че ли всичко, каквото беше преживял през тия напрегнати и често разтърсващи години по море, в крайна сметка беше започнало да налага своя отпечатък.

Семейството също изигра голяма роля при вземането на това решение. Макар да се справяше въпреки недъга си, на Силвия й бе все по-трудно да остава за дълго време сама и да се грижи за такова голямо семейство. Децата бързо растяха и двете по-големи момчета вече бяха юноши; тя чувствуваше, че ще бъде далеч по-добре, ако баща им е по-често около тях, за да ги държи под бащинското си око.

И така Лайтолър седна в каютата си на „Селтик“, за да напише най-мъчителния документ в живота си — молба за своята оставка. Докато през паметта му преминаваха изпълнените със събития трийсет години от моряшката му кариера, той си припомни дните, когато като млад юнга на „Примроуз Хил“ учеше за помощник-капитанското си свидетелство и често с преклонение се вглеждаше в корицата на учебника по мореходство от Тод и Уол, на която беше изобразен старият четиримачтов ветроход на „Уайт стар лайн“ на име „Селтик“. Наистина имаше голяма ирония в това, че трябваше да приключа кариерата си на борда на по-новия събрат на същия този кораб, който беше съзерцавал в далечното минало като връх на своите амбиции, които не се бяха осъществили точно така, както ги предвиждаше някога момчето.

Ала ако Лайтолър хранеше някакви слаби надежди някой да го възпре от решението му да напусне „Уайт стар лайн“, компанията, на която беше служил така вярно в продължение на повече от двайсет години, нямаше никакво намерение да го стори. Когато след последния си рейс от Ню Йорк до Ливърпул отиде да провери резултата в главната кантора, оставката му вече бе приета без нито дума на съжаление. В канцеларията човекът зад бюрото вдигна глава и рече с пренебрежителен жест на ръката: „А, вие ни напускате, така ли? Е, добре, довиждане.“ И толкова.

Когато Лайтолър за сетен път премина през внушителния портал на канцелариите на „Уайт стар лайн“, намиращи се на Джеймс Стрийт, на гърлото му заседна голяма буца и очите му се навлажниха. Чувствуваше се страшно нещастен. Не толкова заради това, че трябваше да скъса с морето, колкото заради начина, по който всичко свърши. Толкова години беше посветил на тази параходна компания, а служителят дори не каза едно „благодаря“. Сякаш едва ли можеха да проявят по-голямо пренебрежение, нещо повече: направо бяха доволни, че му виждат гърба! Беше унизително.

Без повече да се обръща назад, Лайтолър усили ход надолу по улицата и хвана трамвай, за да се прибере час по-скоро при Силвия и децата.

Първите години на брега не допринесоха особено за самочувствието на Лайтс. Отвори предприятие за внос на кожи от Канада, но скоро средствата му се изчерпаха и той фалира. Семейството продаде ливърпулската си къща и се премести в Лондон. Тук Лайтолър получи работа като британски политически кореспондент на бостънския вестник „Крисчън сайънс монитър“. Ангажиментът му внезапно беше прекъснат, след като извършеният редакционен „преврат“ отстрани главния редактор, който го беше наел.

Това бяха години на икономическа депресия и той беше един от многото, които чукаха по вратите да търсят каквато и да било работа в застрахователните кантори на Лойд, в агенциите за товарни превози, в списанията за корабоплаване. Всеки път получаваше отговор, че е прекалено възрастен (вече наближаваше петдесет години) или че няма необходимата квалификация. При неговото семейство с пет деца и неизплатена ипотека на голяма къща той беше заплашен от същинска немотия. Уменията му да се справя по море не му служеха кой знае колко на сушата. Почти беше готов да се откаже от борбата.

Силвия беше тази, която спаси положението. Тя превърна техния дом в Пимликоу в пансион и скоро започна да получава доста добър приход, само дето сега Лайтолър трябваше да играе ролята на старши помощник (и огняр) на своята съпруга капитан. В края на краищата бяха в състояние да осъществят една скромна мечта и да си купят една вила в Порт Виктория на река Медуей. Сега морето не беше повече господар, а арена за забавления с лодки.

Горе-долу по същото време семейството продаде пансиона си и вложи парите в търговски спекулации. Преместиха се да живеят в Пътни, а къщата в Порт Виктория засега решиха да запазят.