Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lights: the Odyssey of C. H. Lightoller, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2014)

Издание:

Патрик Стенсън. Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър

Английска. Първо издание

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Рецензент: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Мария Зафиркова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Коректор: Тошка Начева

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

12.

Лайтолър беше стигнал на кръстопът. Двоумеше се за бъдещето. След като прекара няколко седмици в ливърпулската си квартира, той вече почти напълно се съвзе от прекараната малария, както и от преживяванията с Бъли Уотърс и в боя на Гранд Басам. Ала неясно защо за пръв път идеята да се върне към морето не му се нравеше. Обмислял бе и някои други възможности — всички те обаче изискваха капитал и следователно не можеха да бъдат осъществени. Постоянната мечта на Лайтолър беше да намери своето гърне със злато, да стане богат и сам да си е господар. В едно бе сигурен — в морето никога нямаше да забогатее, тъй че защо да си губи повече времето с него? Ето какво разочарование беше обхванало Лайтолър, когато един ден разтвори вестника и прочете едро напечатаните заглавия:

НОВИТЕ ЗЛАТНИ НАХОДИЩА НА ЗЕМЯТА!
В НОВОТО ЕЛ ДОРАДО СЕ КРИЯТ БАСНОСЛОВНИ БОГАТСТВА
УДИВИТЕЛНИ ДОБИВИ В КЛОНДАЙК!

Ето това му трябва! Лайтолър потегли за Юкон. Не бе видял другите заглавия, които говореха за: „Ужасно висок смъртност! Две хиляди смъртни случая за три години! Неизбежно увеличаване на глада и смъртността! Предупреждение към емигрантите!“ Дори да беше прочел тия редове и да им бе обърнал внимание, това нямаше да промени нещата. Беше решил да замине. Продаде почти цялото си имущество: секстанта, далекогледа, бинокъла, дори и капитанските си униформи. Не се раздели само с една своя вещ — банджото. Взе го със себе си.

Качи се на параход за Монреал, този път като пътник в най-евтината възможна класа, след което му предстоеше дълго и бавно пътуване с влак в продължение на хиляди мили през Уинипег до Едмънтън. По пътя срещна един моряк на име Бил, който отиваше в същата посока и със същите амбиции, тъй че двамата се съюзиха. Пътуването беше отегчително и Лайтолър беше доволен, че носеше банджото си. Инструментът разнообрази скучните часове не само за него и Бил, който се случи нелош певец и танцьор, но и за другите пътници, тръгнали по златната следа, макар моряшките песни да бяха малко неподходящи за тази обстановка.

Едмънтън благоденствуваше от златната треска, като се възползуваше много изгодно от усилената реклама, направена от местната търговска дирекция, според която през града минавал „идеалният път“ за златоносните полета. „Задната врата към Юкон“ — гласяха обявите; „пътят е проходим през цялата зима“, а „Клондайк може да се достигне с коне за деветдесет дни“. В действителност от четирите основни маршрута до Юкон едмънтънският беше възможно най-неизгодният. Предлагаше или 2500 мили път по течението на река Маккензи почти до Полярния кръг, или един „по-къс“ вариант през Пийс Ривър с дължина 1700 мили. Тези два пътя бяха не само неизгодни, те бяха направо убийствени.

Преди Едмънтън да се самоналожи на златотърсаческите карти, той беше нищо и никакво село със седемстотин жители, една главна улица, хотел и банка. Когато Лайтолър пристигна в началото на 1898 година, улиците бяха задръстени от четири хиляди души и толкова товарни животни. Цялата околност на мили околовръст беше побеляла от палатки. Лайтолър никъде другаде в живота си нямаше да срещне такъв конгломерат от хора като хилядите пришълци, които се бяха поддали на рекламата и се бяха стекли в Едмънтън, за да хванат „идеалния път“ за златоносните полета. Тук имаше трапери, тексаски каубои, китайци, индийци, лекари, адвокати, голяма група моряци, един оперен певец, който изобщо не спираше да пее, както и някакъв английски лорд, дошъл с компания от петнайсет приятели, плюс армия от прислужници и повече от четири тона провизии, които включваха седемдесет и пет каси първокласно шампанско.

„Техническите“ приспособления, които видя, бяха толкова разнообразни, колкото и хората. Имаше един „всъдеход“ с колела от винени бъчви, чийто собственик го беше кръстил „Патицата“ и твърдеше, че за него блатата, снеговете, реките и планините не са препятствия. Цялата конструкция се разпадна след няколко мили. Имаше и една парна машина, наречена „Аз искам“, задвижвана от огромен зъбчат барабан, а отзад допълнена с ремаркета за превоз на съоръжения и провизии и, разбира се, за извозване на златото. Около шейната се струпа огромна тълпа, за да види как ще потегли към Клондайк сред облаци от дим и пара. Шейната обаче успя само здраво да заседне, изхвърляйки сняг и буци замръзнала пръст в лицата на зрителите. Толкова за „Аз искам“. Най-забавната гледка за Лайтолър беше един мъж, който се отправи към Клондайк на велосипед с буркани консервирано месо на гърба си.

Не толкова забавна беше температурата. Преди Лайтолър смяташе, че никога няма да му е по-студено от дните, прекарани с „Примроуз Хил“ в преддверието на Антарктида, ала се оказа, че греши. Установи, че температурата в Едмънтън понякога пада до 40 градуса под нулата и когато имаш само палатка за подслон, дори за „здравеняк“ като него не бе лесно да свикне. Ала от главата му не излизаше мисълта голямото количество блестящо злато в Клондайк, която го убеждаваше, че мъките му не са напразни. Докато се приготвяше за път, вече сдобил се с кон, припаси, пушка и задължителната тава за промиване на злато, двамата с партньора му решиха да не обременяват себе си и конете с прекалено много ненужни провизии. Разчитаха, че ще могат да ловуват по пътя и да си набавят месо. Междувременно основната им храна щеше да бъде боб и бекон.

И така, след като се съюзиха с още двама млади златотърсачи от Блек Хилс, те се отправиха в северозападна посока към Клондайк и късмета си. Лайтолър все се чудеше какво ли биха си помислили корабните му другари за него, ако можеха да го видят в този момент. Наистина всичко бе твърде, твърде далеч и от „Ниагара“, и от Западноафриканското крайбрежие, а и вероятността да се зарази отново от малария беше нищожна.

Все още бе зима и условията бяха жестоки, но Лайтолър оставаше неустрашим. Един стар златотърсач му беше казал, че пътуването няма да затрудни моряк като него, и той твърдо смяташе да го докаже. Неопитен новак не беше. Придвижваха се мъчително бавно, на час изминаваха малко повече от миля през смърчови гори, осеяни с безброй нападали дървета, които препречваха пътя. После дойде ред на блатата, където конете затъваха до корем и се налагаше парче по парче да разтоварват сто и трийсеткилограмовите им дисаги, преди да успеят да ги измъкнат. А когато конете не се препъваха в повалени стволове и не затъваха в тресавищата, златотърсачите бяха принудени да се сражават с виелици и снегове, дълбоки понякога по два метра.

Сетне се появиха реките — такива реки Лайтолър никога не беше виждал. Положението беше наред, докато бяха замръзнали, но когато зимата свърши, златотърсачите трябваше да прекосяват беснеещи водни потоци, набъбнали от топящия се сняг по планините. А това съвсем не беше единствената трудност, изпречила се насреща им. Бързите води влачеха огромни ледени блокове, които лесно можеха да сплескат човека и коня му, ако се случеха на пътя им.

Едва сега Лайтолър разбра какво е имал предвид старият златотърсач, уверявайки го, че след като е моряк, ще се справи. Неизменно той бе този, който пръв преминаваше реките и прехвърляше въжето на другия бряг, като предварително избираше подходящо място малко по-надолу на отсрещната страна с оглед на напора, оказван от водата върху въжето и коня му. После тръгваше по предначертания диагонален курс през леденостудената вода, която се плискаше около бедрата му.

Длъжен бе точно да преценява положението, защото ако пропуснеше определеното място от първия опит, се налагаше да се върне в изходната си точка на брега и да започне цялата операция отново. Минеше ли веднъж отсреща с въжето, салът почваше да снове напред-назад, докато целият багаж се прехвърли оттатък. Фериботната операция беше станала по-дълга, след като още трима души се бяха присъединили към групата им, за да станат близо седем.

Всички бяха много горди от прекосяването на река Пембина, но гордостта им се изпари в момента, в който пред тях се изпречи Атабаска. Когато Лайтолър я видя, сърцето му се сви. Изглеждаше най-малко две мили широка. Двамата им първоначални спътници от Западните щати, които дотогава непрекъснато бяха повтаряли: „Ние сме от Блек Хилс и сме много печени“, сега тутакси отказаха дори да опитат да преминат през изпречилата се пред тях бариера от устремена, гърмяща вода. Колкото до Лайтолър, духът му не остана задълго смутен. Трябваше да прекосят реката, нещо повече — щяха да започнат с прехвърлянето веднага. И дума не можеше да става да чакат до сутринта само защото вече се свечеряваше. По-добре беше на сутринта реката да е зад гърба им и дрехите им да са сухи, отколкото да се събудят и работата да им предстои. До мръкване успяла да изпълнят само половината от задачата: намериха брод и излязоха на един остров в средата на реката. Но докато се приготвяха за нощуване, осъзнаха, че ги заплашва нова опасност. Равнището на реката бързо се повишаваше и не след дълго целият остров щеше да бъде залят. Имаше доказателства, че водата редовно го покрива.

На разсъмване Лайтолър тръгна да търси брод, докато реката продължаваше да набъбва и островът забележимо се смаляваше. Следващата им цел все още не беше отсрещният бряг, а един друг остров, отдалечен на около стотина метра. Той изглеждаше далеч по-солиден от парчето суша, на което се намираха, и те се надяваха, че това ще бъде последната им спирка, преди да се прехвърлят на другия бряг. Лайтолър не можа да намери брод и се наложи да прекара коня си с плуване. Досега животното бе изпълнило всичко, поискано от него. Лайтолър беше уверен, че конят му би се качил и на покрива на къща, ако го накара, което го подтикна да го кръсти Руфъс. Беше го избрал измежду петдесетина други животни. На вид не правеше особено впечатление с рошавата си грива и малко вдървените си движения, но в него имаше нещо, което бе привлякло Лайтолър. Изразът му подсказваше, че този кон ще бъде верен на своя господар и няма лесно да се откаже от него. Но ако досега Руфъс оправдаваше очакванията, ловко справяйки се с всички срещнати реки, планини и блата, то буйните побелели води на Атабаска положително не му понравиха. Самият изглед на реката възбуждаше и безпокоеше животното, но нямаше как — трябваше да се опита. След като го върза с ласо, Лайтолър яхна Руфъс и с доста убеждаване и пришпорване склони коня да нагази в беснеещото течение. Сумтейки силно в знак на протест, конят влезе навътре и ледената вода взе да се пени около краката му. Стъпка по стъпка Руфъс слизаше все по-надълбоко и когато усети, че губи допир с дъното, конят се уплаши, опита се да завие и да се върне обратно на островчето. Лайтолър знаеше колко е опасно да принуждаваш уплашен кон да отиде там, където не иска, но в момента просто нямаше избор. С юмрук нанесе тежък удар в носа на коня, което се оказа достатъчно за целта. Изведнъж Руфъс наостри уши, изопна се и заплува в буйната вода сякаш цял живот не беше правил нищо друго. Преди ездачът да разбере, вече изкачваха брега на острова, докато Руфъс подскачаше и трепереше, обезумял от възбуда.

Сега обаче предстоеше операцията по прехвърлянето на останалите начело с Бил, който, като колега на Лайтолър се чувствуваше пределно уверен в съприкосновението си с водата, ала за разлика от Лайтолър не беше толкова опитен с конете и веднага изпадна в затруднение. Щом навлезе в дълбоката вода, конят му се подплаши и течението взе да ги носи към бързеите. Изглеждаха обречени и Лайтолър бързо схвана, че има само една възможност да спаси своя приятел. Навивайки ласото, той загалопира по течението към края на острова. Щом стигна там, подкара коня си навътре, докато имаше дъно под краката му. Тук зачака да се появи Бил, влачен от течението. Вярваше, че преценките му трябва да бъдат почти съвършени. Можеше да метне ласото само веднъж. Задължително бе да падне някъде наблизо, тъй че Бил да може да се добере до него, или, ако наистина му провърви, да му го прати така, че ездачът да успее да го сграбчи, без да изпуска коня си. Били конят му се появиха. Лайтолър изчака момента и хвърли въжето. По-сполучливо не би могло да бъде — ласото падна точно до Бил. Междувременно Лайтолър беше омотал своя край на въжето около китката си и след като извика на другаря си да не изпуска коня, започна да тегли. Борбата беше тежка: с едната ръка Бил държеше ласото, а с другата — повода на коня, докато Лайтолър опъваше с все сила въжето, внимавайки да не бъде повлечен и той във водата. Постепенно, като отстъпваше полека с коня си назад, Лайтолър успя да ги откъсне от центъра на течението и ги изтегли в безопасни, по-плитки води. Бил се отърва на косъм. Ако бяха заминали надолу към бързеите, нито той, нито конят му щяха да имат някаква надежда за спасение.

Що се отнася до останалите, те просто не можеха да се решат. В крайна сметка останаха да чакат до следващия ден в плен на потъващия остров, когато Лайтолър, който вече бе съумял да се прехвърли на отвъдния бряг, пристигна при тях с едно взето назаем индианско кану и ги прекара оттатък, теглейки и конете им отзад. Междувременно островчето беше почти изцяло залято и останалите там златотърсачи тъкмо се готвеха да потърсят убежище по дърветата. Колкото и да повтаряха „Ние сме печени“, те явно разчитаха твърде много на Лайтолър. Ала целият багаж и провизиите на групата все още се намираха на бързо потъващия остров. За да реши този проблем, Лайтолър трябваше да започне с кануто да пренася нещата, преди всичко да е изчезнало под водата.

Лайтолър отново беше в стихията си. Да се маневрира с такова кану в бърза вода се изисква много умение и опит, ала на него управлението му се отдаваше така естествено, както и на индианците, които ги използуват непрекъснато. Веднъж натоварил кануто, той го довличаше до някой подмол с тиха вода, след което избираше подобно място на отсрещния бряг надолу по течението и се отправяше към него. Рязко тласкаше кануто във водата, скачаше вътре, като ловко се приземяваше на колене, и се залавяше колкото може по-яко да гребе към брега. Кануто цепеше водата с такава скорост, че на вси страни хвърчаха пръски. Щом наближеше подмола, към който се стремеше, той не се поддаваше на изкушението да забави ход, а продължаваше да гребе с максимална мощ, тъй че когато носът на лодката влезеше в тихата вода, течението завърташе кърмата и прилепяше кануто по дължина към брега с едно-единствено елегантно движение. Колкото и голяма да бе насладата на Лайтолър от плаването с индианското кану, в края на деня той беше капнал от умора след целодневната совалка между двата бряга. В момента, когато пренасяше на отвъдния бряг последните торби с багаж, островът изчезна напълно под водата заедно с дърветата. Бяха успели да прекосят Атабаска, и то най-вече благодарение на ездаческото умение на един морски офицер!

От всички предмети чудно как банджото беше останало невредимо. Изглеждаше способно да издържи и най-суровото отношение, на което може да бъде подложен един музикален инструмент. Дори след продължително киснене във водата звукът му оставаше все така мелодичен. Банджото не само им осигуряваше някакво развлечение в края на деня около лагерния огън, но и помагаше да се разсейва натрупалото се напрежение от изнурителната целодневна борба с тежкия терен в природните стихии — това бяха моменти, когато Лайтолър трябваше да влага цялата си воля, за да запази самообладание и да не се впусне в разгорещен спор с всеки, който дръзнеше да го доближи.

Златотърсачите не бяха единствените любители на музика. Засвиреше ли Лайтолър, местните индианци изникваха от мрака и ги наобикаляха, внимателно заслушани в песента, докато изсечените им сякаш от гранит лица не издаваха никакво чувство. После, когато оставеше банджото, те се скупчваха около инструмента да го разглеждат, мъчейки се да разбера откъде идва звукът. Тези индианци бяха дружелюбни, но не всички бяха такива. Те продължаваха да са господари по тези места и не одобряваха нашествието на заразените от златна треска чужденци.

След като една група златотърсачи бяха унищожили някакви индиански капани за мечки, в които били попаднали конете им, индианците си отмъстили, като нападнали лагер на пришълците, опожарили фургоните и съоръжения им и отвлекли конете. Лайтолър от своя страна никога не бе имал проблеми с индианците и в крайна сметка той и спътниците му дори не си правеха труд нощем да оставят пазач.

Групата напредваше неотстъпно, понякога с дни вървяха през гори, където не проникваше дневна светлина, а после най-неочаквано излизаха на открито и пред тях се ширваха безкрайните простори на засипаната със сняг прерия. Пейзажът беше сив и монотонен, излъчваше безутешност и пустота. Докато се движеха през тия места, неизменно попадаха в снежни бури и бяха непрекъснато мокри до кости. Но най-страшен от всичко беше студът. Несгодите не затрудняваха Лайтолър. Здравето му и силата на неговия организъм бяха доказали неведнъж в миналото, че може да разчита на тях. Единствената му грижа беше да намери злато. Треската го бе пипнала неудържимо и ако питаха него, де да можеше денят да настъпва по-рано, за да потегли отново и да се приближи с още един ден до осъществяването на своята мечта. Всичко в тази страна изглеждаше много по-близо, отколкото бе в действителност. Насочиш се към дефиле в планината отпред, което ти се струва отдалечено на не повече от един ден път, а се окаже, че са ти потребни три, за да го стигнеш. Оглеждайки изправените в небето Скалисти планини, Лайтолър си казваше, че ако пожелае, подир час би могъл да се пързаля по склоновете им. Само до предпланините разстоянието беше петдесет мили. Лайтолър беше поразен от злокобната тишина, която царуваше тук. В прозрачния, разреден въздух звукът от счупване на клон някъде на мили от теб заехтяваше между хълмовете подобно на пушечен изстрел, даден на няколко метра от ухото ти. Когато валеше сняг, снежинките бяха толкова ситни и се сипеха така на гъсто, че понякога Лайтолър се опасяваше да не би да го задушат. Случваше се и да загубят пътеката — доколкото изобщо я имаше. Всъщност тъй нареченият „Път през река Пийс“ на практика не съществуваше, а беше просто част от рекламната кампания, разгърната от едмънтънската търговска дирекция за извличане на облаги от треската за злато. Наистина това обществено начинание беше крайно успешно, ала мнозина от тия, които бяха се подвели, заплатиха с живота си.

„Злато!“ — появи се, когато промиваха в един поток по пътя. Винаги щом срещнеха вода, те вадеха златотърсаческите тави с надежда, че нещо може да излезе. В случая така и стана. След като обичайният ритуал по промиването беше извършен и към утайката от черен пясък прибавиха живак, пред очите им заблестя злато, ярко и чисто. Остана да се направи последната проба — със солна киселина, която щеше да накара метала да лъсне още по-силно, ако беше злато. Така се случи, че човекът, в чиято раница се намираше солната киселина, бе тръгнал да удари с пушката си нещо за вечеря, но имаха малко оцет и решиха междувременно да опитат с него. И наистина люспите заблестяха още по-ярко. Злато, бяха намерили злато! Заловиха се да промиват наново и получиха още от благородния метал. Всички бяха извън себе си от вълнение и тутакси се заеха да планират разположението на лагера си, местата на шлюзните камери и всички други технически приспособления, задължителни за една съвършена златна мина. И така най-сетне бяха богати.

Малко по-късно техният спътник се върна с обичайната лоша вест, че не е застрелял нищо, но в замяна на това го посрещнаха с радостната новина, че са открили злато. Между другото той извади солната киселина и предложи да изпита находката, просто за да потвърди това, което вече се знаеше. Всички се събраха да гледат как златото им ще заблести още по-ярко. Ала за техен ужас, щом сипаха киселината, лъскавото злато почерня и изчезна. Оказа се железен пирит, тъй нареченото „злато на глупака“, и духът на групата беше сломен. Лайтолър обаче не се обезсърчи за дълго. Какво пък, нищо чудно големият залеж да ги чака зад отсрещния хълм. Но и цялото злато на света не би могло да разреши новата трудност, изправила се пред тях. Бяха започнали да изпитват остър недостиг на храна. Независимо от наложените строги дажби напоследък, припасите им от бекон и боб бяха почти привършени. Първоначалната им идея да задоволяват нуждите си от храна чрез лов се оказа напълно несъстоятелна. За цялото си досегашно пътуване бяха успели да застрелят всичко на всичко един мускусен бик, един пъдпъдък и един таралеж. Лайтолър хвана таралежа, който трябваше да варят по три пъти на ден в продължение на седмица, преди да успеят да сдъвчат месото му с разклатените си от недояждане зъби. Ала не само те изпитваха затруднения. Толкова жестока беше отминалата зима, че дори и индианците гладуваха и почнаха да подпалват гори на огромна площ в търсене на дивеч. Щом индианците в своята естествена среда срещаха такива трудности при изхранването си, изгледите за чужденеца да оцелее бяха буквално никакви и някои от групата на Лайтолър започнаха да го осъзнават, но сега-засега за него изглеждаше немислимо да се върне. В края на краищата беше принуден да го стори.

Решението дойде, когато един ден двамата с Бил бяха напуснали лагера да търсят злато и при завръщането си откриха, че останалите ги няма. Бяха решили да се върнат. Това не разтревожи толкова Лайтолър, колкото жалкия дял от храната, която бяха им оставили. След като двамата успокоиха гнева си и седнаха да преценят положението, се съгласиха, че ако трябва да продължат, за целта им е необходима доста повече храна от наличната. Имаха само един изход. Налагаше се да убият единия от конете, да опушат месото и да се надяват, че ще им стигне, докато се доберат до следващата си цел — пристана на река Пийс. Взетото решение беше драстично, но нямаше друг избор. Можеха да хвърлят чоп, за да определят кой кон да бъде пожертвуван. Всичко беше толкова безсърдечно. Но как да постъпят другояче? Да застреляш животното, което ти е било верен приятел във всевъзможните премеждия по пътя, изглеждаше жестоко и безчовечно. За Лайтолър само мисълта да убие скъпия си стар другар Руфъс беше достатъчно нелепа и просто не беше в състояние да допусне, че после ще седне да яде от месото му.

Изгледа продължително коня и почна да го товари за връщане. Гнетеше го чувството за ужасен провал и горчивото разочарование, но знаеше, че няма друг избор. Също си даде сметка, че дори ако се бяха заставили да застрелят единия от конете, изгледите им бяха нищожни да преодолеят стотиците непосилни мили, отделящи ги от северозападните територии, където се намираше истинското злато. Цялата експедиция и начинът, по който беше подходил към нея, бяха обречени на провал още от самото начало.

От този момент нататък търсенето на злато беше изместено от нова цел — оцеляване. Преценявайки, че им е останала храна за около три дни, те поеха по обратния път, като се стремяха здраво да набият в главите си максимата: „Не губи кураж в планините“ — принципът на всички опитни авантюристи, странствували по тия сурови, безпощадни места. Сред пустошта на прерията, скалистите урви и безкрайните хълмисти планини Лайтолър осъзна колко е лесно просто да легнеш и да умреш. Ала отново моряшкото му възпитание изпъкна на преден план, за да се пребори с това опасно чувство на безнадеждност и безсилие, което така силно се налага из тия затънтени пущинаци дори и в компанията на друг човек.

Настигнаха бившите си спътници при Атабаска. Като ги видяха как отчаяно седят на брега и мрачно наблюдават враждебната река, Лайтолър и другарят му схванаха техния замисъл: оставяйки твърде малко храна, те са очаквали, че Лайтолър ще се замисли дали да продължи, но все пак провизиите бяха достатъчни, за да могат двамата с Бил да стигнат Атабаска и да им помогнат в преминаването й. Като осъзна това, Лайтолър изпита желание да ги остави да изпукат всичките, но сетне съобразителността взе връх над гнева и той се зае да организира прехвърлянето. След като прекара двама от тях на отвъдната страна, докато останалите плюс цялата храна тепърва трябваше да минат, той реши, че е настъпил моментът да изиграе своя коз. Лайтолър им заяви, че поради егоистичната им постъпка с храната той повече не смята да им бъде превозвач и оттук нататък могат да вземат кануто и да се оправят сами. Изпитваше угризения, че предприема такава жестока мярка, ала в случая смяташе, че е оправдано, и наистина целта беше постигната. Двамата с Бил получиха полагащия им се дял от провизиите, в замяна на което Лайтолър довърши превоза на хората, конете и багажа през коварното течение. После ги прекара и през река Пембина. Ако момчетата от Блек Хилс вече бяха забравили как самодоволно твърдяха, че са „печени“, Лайтолър със садистична наслада се възползуваше от всеки удобен случай, за да им го напомни. Оставаше им приблизително още една седмица път, когато храната окончателно приключи и те започнаха да се изхранват с кората на дърветата. Смолата от кея полепваше по дългите им бради и Лайтолър се чудеше дала след завръщането си няма да може да продаде своята във вид на входна изтривалка. Несъмнено щеше да се наложи да намери отнякъде пари, защото, когато двамата с Бил най-после се дотътриха до Едмънтън полумъртви от глад, общо разполагаха само с три цента. Ала си даваха сметка какъв късмет бяха извадили, че все пак се връщат живи.

Макар че цялото начинание завърши с разочарование, Лайтолър трябваше да бъде благодарен на обстоятелствата, които навреме го заставиха да потегли обратно. От двехилядната армия златотърсачи, тръгнала по така наречения „Едмънтънски маршрут“ в края на зимата на 1897–98 г., загинаха около петстотин души. Един от тях бе написал, преди да се самоубие от отчаяние: „Адът не може да бъде по-страшен от този път. Ще рискувам.“

Мнозина като Лайтолър бяха разчитали, че ще имат възможност да се изхранват с дивеч, ала надеждите им бяха напразни поради тежката зима и липсата на животни. Имаше и такива, които някак бяха успели да преодолеят стотиците мили през планини и реки до Доусън — столицата на Златната треска, но бяха пристигнали там чак в края на 1899 г. — от осемнайсет до двайсет и четири месеца след тръгването си, — когато всичко бе вече свършило. Никой от тръгнали от Едмънтън за Клондайк не откри злато. Лайтолър не беше сам в неуспеха си. От приблизително 100 хилядите златотърсачи, поели по златните пътеки към Клондайк, около една трета сполучиха да се доберат дотам, а само неколкостотин намериха злато в достатъчно големи количества, за да кажат, че са забогатели. Историята пък показва, че от тях само шепа са съумели да запазят богатството си.

Колкото до младия моряк и неговия кон, който той нямаше сърце да убие, те бързо прежалиха загубеното и се отправиха към прерията, където поеха по нова диря — този път с друг вид спътници. Морякът беше станал каубой.

Не би могло да има по-добро лечебно средство за угнетения му дух от това да препуска из канадската прерия, мъчейки се да накара няколко хиляди глави едър рогат добитък да се движат в права линия. Не само че мечтите му бяха разбити, той изпитваше срам повече от неуспеха си и това по особен начин още по-малко му позволяваше да се примири с положението. Мизерните няколко долара, които получи от продажбата на палатката, пушката и другите си златотърсачески вещи, само подсилиха провала му, но береше душа от глад и нямаше друг избор. Поне парите му стигнаха да се наяде прилично два-три пъти и да изкара няколко дни, додето се яви възможността да се захване с дамгосване на говеда. Злато в тази страна можеше да не е намерил, но, виж, добитък срещна колкото щеш. С напредването на пролетта из прерията настъпи оживление и се търсеха хора за дамгосването. Този вид работа не беше по вкуса на Бил, тъй че двамата се разделиха и след седмица Лайтолър и Руфъс — и, разбира се, банджото, което все още бе цяло и свиреше сладко както винаги — заживяха по абсолютно нов начин, който имаше своите определени преимущества пред безконечното бъхтене по стръмнини и долини, в снежни бури и ледени води. Не бе нужно повече да мисли за виелиците и студа, когато в края на всеки работен ден доволно се просваше сред прерията, за да заспи на часа под звездите. За него този живот беше щастлив, безгрижен и охолен откъм храна, макар понякога труден и опасен, особено когато биковете не се държаха прилично и им хрумнеше да хукнат. Тогава майсторлъкът бе да ги върне, без да го стъпчат или промушат с дългите си смъртоносни рога. Но той беше отличен ездач и макар че нямаше опит с добитък, се справяше съвсем добре.

Седмиците минаваха и Лайтолър имаше предостатъчно време, за да прецени цялото си положение. В крайна сметка реши, че както нещата биха могли да бъдат по-зле, така можеха да бъдат и значително по-добре. Каубойският живот беше без грешка, но не бе трудно да разбере, че за него в прерията няма бъдеще — а положително и за джоба му. Работата по дамгосването беше му осигурила средства в момент, когато страшно се нуждаеше от тях, ала сега трябваше да внимава с навика да се скита безделно, да се лута без посока и битието му да загуби всякакъв смисъл — все му се натрапваше чувството, че в сегашния му живот нещо определено липсва.

Дълбоко в съзнанието си не забравяше договора, който беше сключил със себе си, преди да потегли за Канада и златоносните Северозападни територии: ако не сполучи, щеше да се върне у дома. Не можеше да отрече, че не бе сполучил, и затуй трябваше да спази обещанието си. Окончателното решение взе една нощ, когато седеше загледан втренчено в лудуващите пламъци на огъня. Трябваше да си върви у дома, и то веднага — у дома?… къде е у дома? Дълбоко в себе си той знаеше твърде добре къде е това „у дома“.

Но първо се налагаше да преодолее най-трудната част от осъществяването на намерението си. Много би искал да вземе стария Руфъс със себе си, но нямаше как. Освен това му беше нужна всяка стотинка, която можеше да намери, за да напусне Канада и да се върне в Англия. Парите, получени за Руфъс, далеч не покриваха необходимата сума и всъщност представляваха крещяща обида спрямо коня, който би го пренесъл и през океана, стига да имаше и най-малка възможност. Ала защо да обвинява и търговеца за това, че не бе в състояние да види в Руфъс нещо повече от занемарено, тромаво животно, което беше вече на години, и стойността му, измерена в конско месо, откровено казано, не беше голяма. Отново въпросът бе сведен до „да“ или „не“ и със сълзи на очи и свито сърце Лайтолър каза сбогом на най-добрия приятел, който някога бе имал. Никога нямаше да го забрави.

Качи се на влак и започна своето пътуване от две хиляди мили до Монреал и парахода, който щеше да го върне в Англия. Ала за него нямаше удобно място в купе. Пътуваше скрит под вагоните, както бе открил, че правят „чергарите“. В тази част на света се беше натъкнал на ново значение на тази дума, което сега важеше и за него. Не беше непременно скитник в английския смисъл, а по-скоро пътник, който не разполага със средства да заплати пътуването си. Да се возиш върху ресорите на влака беше опасно начинание и изискваше безкрайна находчивост в схватките със спирачите на Канадската тихоокеанска железница. Скоро Лайтолър опозна любимия им трик, чрез който се разправяха с гратисчиите. Ако имаше подозрения, че на ресорите се е качил скитник, спирачът връзваше масивен клин на дълго въже и го провесваше под вагона, тъй че при движението желязото се удряше в траверсите и отскачаше с голяма сила нагоре, нанасяйки многократни удари на онзи, който е дръзнал да се скрие отдолу. Най-опасно бе клинът да не те събори, при което тутакси попадаш под колелата; иначе въпросът бе просто да издържиш, като се мъчиш да избегнеш тежките удари, надявайки се, че садистично настроеният спирач скоро ще се отегчи от игричката си. Ето така Лайтолър пропътува първите хиляда мили с помощта на десетина неприятни прехвърляния от влак на влак, додето най-накрая стилна Уинипег — средата на пътя до Монреал, до който му оставаха още хиляда мили. Установи, че е пристигнал в Уинипег във възможно най-подходящия момент — градът се готвеше за голям международен фестивал и изложение. Отлична възможност да се изкара някоя пара. На следващия ден Лайтолър вече имаше работа: помагаше в строежа и боядисването на щандовете за голямото събитие. За работодателите му по-добра препоръка от стажа му в британския ветроходен флот не можеше да има. Лайтолър остана да работи в Уинипег три седмици, след което реши, че е спечелил достатъчно, за да продължи. Още в началото на пътуването си към дома беше дал дума да не похарчи нито стотинка за пиене, додето не събере достатъчно средства, които да му осигурят завръщането в Англия. Отново се качи на железницата, но този път като пътник с билет.

Когато влакът спря в Монреал, за Лайтолър бедите приключиха и той се почувствува като у дома си. Сега попадна в познато обкръжение, намираше се пак сред кейове и кораби. Нататък щеше да бъде лесно. Прекосяването на хиляди мили морска шир бе далеч по-малък проблем, отколкото преодоляването на неколкостотин мили суша. Намери кораб за Ливърпул и отплава с него. Но не като пътник или офицер, нито дори като прост моряк, а като говедар. Все пак щом свикна с отвратителната воня от изпражненията и предизвиканото от морска болест повръщане на говедата, както и тяхното постоянно мучене и паниката, която ги обземаше при силно клатушкане на кораба, реши, че службата не е чак толкова лоша. Важното бе, че се връща в Ливърпул, където скоро щеше да поднови изоставената си кариера. Вече май му бе все едно, че се завръща фалирал, сполетян от неуспех. Не изпитваше съжаление. Даваше си сметка, че цялата авантюра със златната треска беше чиста лудост и още от самото начало е била обречена на провал. Хубавото бе, че имаше смелостта да си го признае. Наистина набра полезен опит и получи няколко добри урока както за себе си, така и за хората изобщо. Пред затрогващата гледка на подплашените говеда в клетките на кораба, неволно му се натрапваше сравнението между тях и човешките стада, които бе срещнал по златната пътека. Добре, че поне бе намерил начин да се върне. Когато напускаше Едмънтън, там останаха в капан хиляди хора, които нямаха никаква идея как да се доберат до дома, ако изобщо имаха дом, където да се върнат.

И така малко повече от дванайсет месеца след отплаването от Ливърпул в търсене на сигурна слава и пари един доста неприятно миришещ млад мъж, облечен в еленови кожи, стиснал в ръка единственото нещо, което притежаваше на този свят — банджото, слезе на пристанището и тихо се отправи в тъмнината към моряшкото общежитие, за да се изкъпе и наспи, след което го очакваше дълъг и сериозен размисъл.