Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (7)

6.

38°43 южна ширина и 77°31 източна дължина — това са координатите на остров Сейнт Пол, нищожно парче суша с площ само четири и половина квадратни мили сред безграничните простори на океана. С абсолютна точност „Холт Хил“ бе следвал своя курс на изток до острова и се бе блъснал в него.

Слънцето се вдигна и момчето с благодарност посрещна топлите му ласки. Междувременно членовете на екипажа, които бяха преспали пръснати по скалите, се събраха и започнаха да се изкачват към върха на скалистия бряг — едно доста опасно начинание не само поради голямата стръмнина, но и поради лесно откъртващите се камъни. Често се случваше някой да посегне към наглед съвсем сигурна опора, която миг по-късно се раздвижваше под ръката му. Също тъй лесно можеше да се отрони камък и под крака. В края на краищата заплахата да бъдеш ударен от сриващи се отгоре камъни стана далеч по-голяма от риска да се подхлъзнеш.

Накрая излязоха на равно и за момчето бе истинска наслада да се просне на меката суха трева и да чувствува как топлината на слънцето прониква в тялото му. Макар да имаше здраво телосложение, мъчителната борба с морето, последвана от мразовитата нощувка в мокри дрехи под скалата, явно бе му се отразила.

Когато тръгнаха на разузнаване из острова, корабокрушенците осъзнаха, че изгледите островът да е обитаван от хора са незначителни. Имаше обаче много зайци, подскачаха около дупките си. Сегиз-тогиз моряците се натъкваха неочаквано на някое заешко семейство, при което скокливите животинки се впускаха в криволичещ бяг, за да се спасят от чудноватите двуноги нашественици. На Сейнт Пол имаше и кози. Навремени групата съзираше как чифт рога щръкваха над някое възвишение в далечината, ала изчезваха веднага щом хората приближиха. Една пушка щеше да им свърши добра работа. Дори да не можеха да се прокраднат достатъчно близо, за да ударят коза, биха могли скоро да имат изобилие от заешко месо.

Лайтолър недоумяваше как се изхранват дивите животни в тази част на острова, защото растителността беше изключително бедна и се състоеше само от ниска прегоряла трева, толкова ниска, че едва можеше да я отскубнеш, камо ли да осигури храна за живите твари наоколо.

Моряците продължаваха да вървят, като непрекъснато се изкачваха все по-високо. Стремяха се да достигнат някое по-открито място, откъдето да могат да огледат новото си владение и да преценят що за остров е това и какво може да им предложи като средство за оцеляване, ако изобщо имаше нещо да предложи.

Сега вече бяха корабокрушенци и никой не беше в състояние да каже колко дълго ще останат тук. Слънцето, което беше добре дошло сутринта, взе да става все по-неприятно, тъй като жегата затрудняваше изкачването им. Тялото на момчето бе изсъхнало от морската вода, ала на нейно място се появи потта, която се лееше от него, докато отегчението му от този безкраен поход непрекъснато се увеличаваше. Беше уморен, жаден и гладен, както обикновено. Вече загуби интерес дори и към странните големи пукнатини в земята, изпускащи необикновена смес от дим и пара със силна сярна миризма. На много мили под земята създалият Сейнт Пол вулкан продължаваше да диша. Лайтолър се чудеше дали не може да се събуди от дрямката си и отново да изригне. Дано само това да не стане твърде скоро.

Както се влачеше нататък, втренчен безцелно в крачещите ходила на човека пред него, изведнъж Лайтолър се отърси от вцепенението си. Движението на колоната бе спряло. Когато вдигна глава, отпърво помисли, че се намират на ръба на гигантски кратер, и едва после различи простиращата се на стотици метри под него внушителна лагуна — точно такива беше виждал на картинките, изобразяващи необитаеми острови. Всъщност първата му мисъл не бе далеч от истината, понеже там, където някога бе станало колосално вулканично изригване, сега имаше залив, заобиколен отвсякъде със скали, като от двата му края в морето се вдаваха две каменисти коси във форма на дъга, чиито върхове почти се срещаха, разделени от тесен проток. Така се получаваше чудесно естествено пристанище с изключително тихи води. Островът, който отначало изглеждаше толкова безутешен, започна да дава известни надежди. Лайтолър бе чел доста за необитаеми острови, но дори и в най-нереалните си мечти никога не бе допускал, че някой ден сам ще претърпи корабокрушение на такъв остров. Всички стояха неподвижно и в пълна тишина съзерцаваха гледката пред себе си. Сетне някой се обади, че със сигурност съзирал нещо като колиба. Никой друг не можеше да я види, но единственият начин да се провери бе да се слезе в лагуната и да се огледа подробно местността.

Преди това обаче трябваше да се справят с отвесните скали, обграждащи лагуната. В крайна сметка намериха едно място, където имаше прорез в отвесната стена, но спускането там беше опасно стръмно. Навред по скалите растеше много дълга и здрава трева, достатъчно яка, за да издържи човек, без да се изскубне. Поеха надолу с непрекъснати пропадания, подхлъзвания, увисване и други изпълнения, напомнящи за маймуните от зоопарка. Докато се спускаха, установиха, че скалите са надупчени от пещери, и неведнъж Лайтолър се озоваваше увиснал над някоя зейнала паст, чудейки се какви загадки и изненади се крият в непрогледната тъма. Мислеше си за пиратски съкровища и колкото повече размишляваше за това, толкова повече се засилваше убеждението му, че пещерите са препълнени със скъпоценности и друга плячка, която — спомняше си от книгите — по традиция никога не се падаше на пиратите, защото животът на всички свършваше преждевременно. Все пак нямаше как да започне издирванията си веднага. Когато най-сетне се добраха до каменистия плаж, откриха, че морякът, който бе забелязал колибата, не страда от халюцинации. В действителност дори имаше още няколко постройки и очевидно не бяха обитавани от години.

Сега вече знаеха със сигурност, че остров Сейнт Пол е безлюден. Ала за тяхно огромно облекчение поне успяха да намерят вода, не в река или вир, а извираща жизнерадостно от бликащите извори около скалите в близост до самия бряг. Дотогава Лайтолър бе толкова зает с други неща, че направо бе забравил колко е жаден. Пи вода едва по-късно, след като разгледа колибите. Едната беше подобна на плевня и бе толкова просторна, че целият екипаж би могъл да се побере в единия край и пак три четвърти от нея да остане празна. Явно това бе някакъв хангар за лодки, който заедно с другите, пръснати наоколо дървени къщурки бе реликва от времето, когато на Сейнт Пол са живеели рибари. Като се заеха да огледат старите изгнили лодки на брега, ръждясалите котви и още най-различни принадлежности, търкалящи се из камънака, те откриха следи от множество посещения в миналото. Някои предмети сигурно датираха отпреди сто и повече години. После забелязаха останките от последното човешко присъствие на острова: развалините на кораб, стърчащи от водата при входа на лагуната. Тогава някой си припомни злощастната история на парахода „Мегара“, който плавал от Източна Африка за Австралия с триста и петдесет души пътници и екипаж на борда. Корабът бил стар и негоден за презокеански рейсове. При първото по-сериозно вълнение в корпуса му се получила голяма пробойна. Механиците установили, че обшивката му била толкова ръждясала и изтъняла, че всеки опит да се извърши ремонт в открито море щял да завърши с катастрофа за целия параход. Като задействували всички налични помпи и включили в изчерпването на нахлуващата вода целия екипаж наред с офицерите, те се насочили към най-близкия спасителен бряг — Сейнт Пол, където „Мегара“ пристигнал след много тревожни дни и умишлено бил качен на скалите от капитана — друг избор нямало.

Въпреки че хората от „Мегара“ били много повече от екипажа на „Холт Хил“, тяхното положение било далеч по-добро. Те разполагали със значителни провизии, прибрани от заседналия параход, а също и със спасителните лодки, които използували за риболов.

— И след колко време ги спасили?

— След четири месеца.

Това никак не бе окуражаващо, като се има предвид, че единственото нещо със спасителна стойност, което притежаваше целият екипаж на „Холт Хил“, бяха няколко клечки кибрит, останали по щастлива случайност в джоба на готвача Брейтуейт. Щяха да ги използуват за запалването на огън, който трябваше да поддържат постоянно, докато са на острова.

Но слава богу, че поне имаше вода, рече си момчето и тутакси се сети за жаждата си. Върна се обратно около лагуната и се насочи към изворите в скалите; отпи от първия, изпречил се на пътя му.

За негово огромно удивление водата беше солена. Отиде на следващия извор. И от него бликаше морска вода, както и от следващия, и от по-следващия. Не можеше да проумее защо е така. Един моряк от екипажа вече бе пробвал водата и бе казал, че я бива за пиене, а сега от всички извори струеше солена вода.

Положението им стана наистина критично. Някой си спомни, че е видял нещо като вир или кладенец, когато бяха горе на върха на острова. Щеше да се наложи да изкачат отново скалите с всичко, в което можеше да се налее вода, и да се помъчат да намерят мястото.

Скоро обаче щеше да се мръкне и трябваше да изчакат до сутринта. На разсъмване група доброволци тръгна на поход за вода. Включи се и Лайтолър. Реши, че е много по-добре да вземе дейно участие в разрешаването на водния въпрос, вместо да бездействува и да мисли само за усилващата се жажда, отброявайки часовете в очакване водоносните да се върнат — ако изобщо намерят вода. Водачът на „водоносния отряд“ бе снажен моряк, който винаги бе правил впечатление на Лайтолър както с безпогрешните си мореплавателски способности, така и със звучното си име — Бартъл Макинтайър. Откриха процеп в скалната стена, не така стръмен и по-удобен от маршрута, по който бяха слезли. Нарамили ботуши, мушами и всичко останало, способно да задържи вода, те започнаха своето изкачване. Изкачване, което момчето никога нямаше да забрави. Бартъл беше безмилостен водач, чиито мореплавателски качества очевидно се равняваха на неговата сила и издръжливост. По време на изкачването той не даде почти никакви почивки и когато стигнаха върха, Лайтолър мислеше, че не е в състояние да продължи. Вече два дни не беше пил глътка вода и тежкото катерене в горещината беше засилил неимоверно жаждата му. Изпитваше неудържимо желание да пие, а бе почнал и да се обезводнява.

Оттук нататък щяха да напредват по-лесно и той събра сили, за да се вдигне и продължи с останалите. Ала фигурите пред него ставаха все по-неясни и размазани и като че се отдалечаваха в пространството. Опита се да извика, но нищо не излезе. Езикът му бе загрубял като шкурка, а устните му бяха силно напукани. След известно време осъзна, че някакъв човек приближава. Взе от него непромокаемите панталони с вързани крачоли, които носеше през рамо, за да ги напълни с вода. Сетне остана сам, но трябваше да продължи. Повървя още малко и после ненадейно спря. Беше убеден, че през пелената, замъгляваща зрението му, вижда мираж. Пред него синееше примамливо вирче с гладка, бистра вода. Помъчи се да намери в обърканото си съзнание някакви познания за миражите, защото това положително беше мираж. Сетне си каза, че вижда налягали около вирчето мъже, които пият от него. „И това ли го има в миражите?“ — недоумяваше той. Но във всеки случай Бартъл Макинтайър не беше никакъв мираж, тъй като съвсем ясно го виждаше как пие вода. Приближи до брега на вира, все още не вярвайки на очите си, коленичи и пипна водата, за да провери дали е истинска. Беше истинска. Сети се, че носи в джоба си еднолитрова бутилка. Напълни я и допря гърлото до напуканите си, подути устни, след което изпи водата на един дъх. Усещането беше божествено. Още два пъти наля бутилката и я пресуши до дъно, без да го е грижа за опасностите, свързани с обилното поглъщане на течност след продължителен период без вода. Но организмът му явно бе необикновено здрав и би могъл да издържи на всякакво безцеремонно отношение. Последвалата пълна отмала, която го принуди да се просне по гръб и да заспи, беше единствената физическа последица от това.

Никой не беше виждал капитана, откак оставиха мястото на корабокрушението. Той последен напусна кораба и слезе на брега след всички, но после отказа да последва моряците си, когато тръгнаха да проучат острова. Независимо от настойчивите, почти физически увещания Джок Съдърланд бе непреклонен. В крайна сметка нямаха друг избор, освен да го оставят там, загледан скръбно в тъжните останки на своя кораб и обхванат от тежки угризения за това, което бе извършил. Беше убил своя ветроход и най-добър приятел поради трагично безразсъдство. Как бе могъл да е такъв безотговорен глупак? Никога нямаше да си го прости. Колкото и да прехвърляше нещата в главата си, горчивото разкаяние не го напускаше. За кратко „най-дръзкият капитан на Ливърпул“ се бе превърнал в развалина. Джок Съдърланд никога повече нямаше да си позволи да поеме командуването на друг кораб.

Водоносната група се отклони на връщане към лагуната и мина през мястото, където за последен път бяха видели капитана. Корабокрушението му се бе отразило толкова тежко и мъчително, че не бе изключено да посегне на живота си. Скалите на Сейнт Пол бяха идеално място за човек, стигнал до заключението, че повече не си заслужава да живее. Екипажът на „Холт Хил“ бе преживял моменти на остри противоречия с Джок, които понякога бяха пред прага на открит бунт, но моряците винаги се бяха въздържали от крайния сблъсък, може би защото уважаваха своя капитан повече, отколкото сами си даваха сметка. В края на краищата съмненията им относно преценките на Джок се оправдаха. Ала непоправимото бе вече факт и сега изпитваха единствено съжаление към „стареца“.

Намериха го паднал на тревата при скалите. Липсата на вода бе замъглила съзнанието му. Беше припаднал и животът лека-полека бе започнал да го напуска. Повдигнаха го и прекъснаха неразбираемия му брътвеж с гърлото на бутилката, което опряха до устните му — дадоха му да пие и той прие. След като се свести, Джок склони да се откаже от бдението си и къде носен на ръце, къде вървейки сам, напусна мрачните скали, надвиснали над тленните останки на неговия кораб.

При завръщането си в лагуната очакваха да ги нападне полуобезумяла от жажда сган, която отчаяно ще се стреми да се докопа до питейната вода. Ето защо предварително решиха юнгите да носят животворната течност, а останалите ги обкръжиха като кордон от телохранители. Ала за всеобща изненада ги посрещнаха почти с пълно безразличие. Когато подметнаха, че навярно някой би желал да пийне глътка, отговорът бе вдигане на рамене. Не, благодаря, вече са пили от изворите. Но нали водата им бе солена? И тогава истината стигна до съзнанието на водоносния отряд: морската вода беше изчезнала от изворите и сега от тях бликаше отново сладка. Какви глупаци само бяха! Несъмнено изворите се изпълваха със солена вода, щом приливът ги залееше, но настъпеше ли отливът, отново ставаха годни за пиене. Спасителната мисия за намиране на вода се оказа напълно безсмислена. Е, ако не друго, поне бяха открили Джок.