Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lights: the Odyssey of C. H. Lightoller, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2014)

Издание:

Патрик Стенсън. Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър

Английска. Първо издание

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Рецензент: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Мария Зафиркова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Коректор: Тошка Начева

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

3.

През осемдесетте години на миналия век Сан Франциско се славеше с най-големите беззакония сред морските пристанища в света. Сега, когато „Примроуз Хил“ се плъзна през потъналите в мъгла Златни врати и навлезе в залива на Сан Франциско, непредпазливите му моряци се изправяха срещу многобройни изкушения, клопки и злощастия. Почти шест месеца бяха изминали, откакто се бяха сбогували с устието на река Мърси, и след като толкова продължително време не бяха стъпвали на суша, можеха да станат лесна плячка на безпощадните лешояди, които само чакаха още с пристигането им да се спуснат върху тях. Дори не бяха вързали кораба на кея, и те връхлетяха: посредниците, които вербуват моряци. Те се изсипаха на борда на „Примроуз Хил“, а капитанът и помощниците му не бяха в състояние да сторят нищо, за да ги спрат. Прескачаха перилата и се смесваха с моряците, сетне се прокрадваха и се скриваха на бака, изчаквайки най-изгодния момент, за да направят своето предложение. Първо черпеха жертвите си с питие от донесените бутилки (често подсилено с наркотик), после, щом изпаднеха в полузамаяно състояние, започваха да ги увещават да напуснат кораба си подмамвайки ги с изкусителни обещания за чудесно прекарване на брега. По-простоватият и доверчив моряк би могъл да се подлъже, ала удоволствието му щеше да бъде краткотрайно: все по-трудно се набираха екипажи за ветроходни съдове и в края на краищата шкиперите се принуждаваха да плащат на вербувачите за моряци, които им бяха необходими за попълване на състава.

Щом морякът се излъжеше да напусне кораба си, вербувачите го отвеждаха в бърлогата на техния господар, в така наречения „пансион“ където го очакваше нощ на удоволствията с пиене и жени, колкото би могъл да пожелае. На другия ден обаче почти сигурно щеше да се събуди проснат на палубата на някои кораб на път за Азия, след като е бил упоен до безсъзнание и продаден за петдесет долара на шкипер, комуто не достигат хора. Тази сума ще бъде приспадната от заплатата на нещастния моряк при завършване на рейса.

Що се отнася до полицията в Сан Франциско, нея я интересуваше да получава своя пай от шефа на вербувачите и неговия „пансион“, независимо дали името му бе Шанхай Кели, Черния Боб или Червения Джейк — който се случеше да държи монопола на пристанището в момента, — и оттам нататък го оставяше да върти бизнеса си на мира.

Шкиперът на „Примроуз Хил“ трябваше да приеме нещата философски. Едва ли би могъл да откаже на всички брегова отпуска. Единствено можеше да се надява, че няма да загуби голяма част от екипажа си. Всъщност той се държеше съвсем човешки с тях. След като корабът бе привързан и повечето вербувачи, скочили на борда, бяха насила изтласкани обратно на кея от помощник-капитаните, шкиперът раздаде на всички моряци пари от собствения си джоб като предплата от цялостното им възнаграждение. Каза им да слязат на брега и да се позабавляват, но не пропусна да им даде строг съвет: „Само, за бога, се пазете от тия проклети вербувачи!“

На младия Лайтолър и останалите момчета от средната палуба бе връчен по един долар за джобни пари, след което бяха оставени сами да се оправят. Никой нехаеше, че едно малко момче, което слиза на сушата в спретнатата си униформа, е най-застрашено от опасностите, дебнещи на всеки тъмен ъгъл в това злокобно пристанище. Скитащият сам юноша бе най-лесната възможна плячка. Даже и да нямаше пари, само дрехите му заслужаваха да се откраднат, а заради тях можеха и да го убият. Немалко истории се разправяха за юнги, изчезнали безследно от корабите си, без никой повече да ги види, освен ако дни по-късно голото им и обезобразено тяло не бъде открито във водите на река Сакраменто.

Сан Франциско бе опасен град, но също така безспорно привлекателен, както установи младият Лайтолър, и много живописен със своята богата гама от народности: китайци, испанци, италианци, негри, всички живеещи в обособени по националност квартали. Момчето от ланкашърското градче Чорли за пръв път виждаше представители на раси и религии, за които преди бе чело само в книгите.

Никъде обитателите не бяха така многобройни като в Китайския квартал — юнгите бяха предупредени да стоят настрана най-вече от тази част на града, ала това само подтикна жадните за приключения момчета от „Примроуз Хил“ да отидат именно там. За Лайтолър светът на „Джон китаеца“ се оказа крайно интересен: очароваха го дюкяните с китайски храни и провизии, където всичко бе изписано с йероглифи, продавачите на антикварни предмети, многобройните кафенета и ресторантчета с характерната миризма на кантонски ястия и безбройните перални, от които денонощно се разнасяше пара. Този свят имаше и друга страна: бърлогите за пушене на опиум, комарджийските убежища, еротичните салони и публичните домове, през чийто ярко оцветени входове се точеше постоянна върволица от мъже, предимно моряци. Това беше сърцето на „Дяволския периметър“, то предоставяше най-обилна плячка за крадците, убийците и изнудвачите, които вършеха престъпното си дело безнаказано както нощем, така и денем.

С течение на дните интересът към непознатото постепенно започна да спада и Лайтолър отново усети натрапчивото присъствие на глада. На пристанището положението с храната не бе по-добро, отколкото в морето, но сега усещането бе далеч по-мъчително, тъй като имаше възможност да вижда и надушва храната в магазините и ресторантите — лакомства, от които да ти потекат лигите, ала недостъпни за неговите средства. Все пак намери утеха в един типичен за Сан Франциско деликатес, който беше вкусен, евтин и за известно време разреши проблема му. Това бяха горещи вафлени кори, потопени в масло и сироп от кленова захар. В повечето ресторанти покрай брега можеше да си купи няколко за десет цента плюс голяма чаша кафе. Но с един долар седмично нямаше как да купува безкрай дори от тези евтини вафли.

Изглежда, му бе съдено да е вечно гладен, мислеше си той, скитайки по улиците без пукната пара в джоба, и си представяше какви прекрасни неща би могъл да стори за своя изнемощял стомах, само да имаше един-единствен долар. Вече бе станало късно и нощта наближаваше, когато се озова изправен пред витрината на някакъв ресторант и загледа с копнеж вътре. В следващия момент усети как някаква фигура се приближава зад гърба му. Инстинктивно се обърна и се натъкна на един страшно висок човек в прости дрехи, който го гледаше от безкрайно високо — безспорно по-грамаден човек никога не беше виждал. Досега беше имал късмет в скитанията си из града, но изглежда, сега щеше да заплати прескъпо за небрежното си отношение към опасностите на брега. Като че ли щастливата му звезда го бе изоставила. Каква ли кошмарна участ го очакваше? — мислеше той, докато извиваше врат, за да погледне едрото брадясало лице на този колос, на когото би било безсмислено да се съпротивлява…

— Искаш ли да хапнеш, синко?

Отначало Лайтолър не можеше да повярва на ушите си. Някакъв абсолютно непознат човек му предлага храна! Момчето не се двоуми дълго. Беше прекалено гладен, за да се замисли за рисковете, които поема. На такова изкушение трудно би могло да се устои. Той съумя само да кимне и двамата влязоха в ресторанта — малкото момче и неговият огромен благодетел.

Оказа се, че гигантът е миньор, дошъл по работа в града, и тъй като беше човек със сърце, съразмерно на неговия ръст, се бе съжалил над трогателното момченце, което безнадеждно копнееше за едно хубаво ядене. А само какво ядене беше: грамадна паница с шунка и яйца, последвана от ябълков пай и много чаши гъст шоколад. За момчето това беше най-сладкото ядене в живота му. Що се отнася до човека, чиято щедрост бе причина за всичко това, той получи също такова удоволствие и наслада, докато гледаше как чинията се опразва, колкото и момчето, което лакомо лапаше храната. Едрият миньор бе обзет от съчувствие към Лайтолър и неговите спътници от средната палуба, след като чу за трудностите, които трябвала понася юнгата на борда на ветроходен кораб. Когато чинията се изпразни съвсем, той взе да моли Лайтолър да хапне още малко. „Поне едно парче ябълков пай?“, ала момчето щеше да се пръсне и не можеше да сложи повече залък в устата си.

Лайтолър се сбогува с благодетеля си и се върна на кораба, но това не беше последната му среща с великодушния гигант. На другия ден той се появи на кея с пълни джобове ябълки, донесени специално за Лайтолър и другите юнги. Човекът не бе мигнал цяла нощ от мисли за клетите изгладнели деца от „Примроуз Хил“!

Накрая дойде часът за отплаване. Натоварен със зърно, „Примроуз Хил“ потегли за дома, премина през Златните врати, изпроводен от рева на морските лъвове и на прочутите сирени за ориентация в мъгла, след което се отправи обратно към нос Хорн. Когато стигнаха до него, вече бе настъпила пролет и заобикалянето му сега бе съвсем различно преживяване от ужаса на отиване. За Лайтолър обратният път изглеждаше като развлечение.

„Примроуз Хил“ бе изминал около 30 хиляди мили и бе отсъствувал от ливърпулското пристанище почти цяла година.

На борда му имаше един млад юнга, извършил първия си презокеански рейс, който нямаше търпение да се прибере у дома в Чорли и да разкаже на всички за преживелиците си, както и да вдигне краката си на масата — право на всеки моряк, заобиколил нос Хорн.