Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lights: the Odyssey of C. H. Lightoller, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Епилог

Военната служба на Лайтолър не приключи с Дюнкерк. Независимо че наскоро след това той се присъедини към местния отряд на гражданската отбрана, Кралският флот все още имаше нужда от него: възложиха му да командува различни малки съдове, от ветроходи до помощни траулери и снабдителни военни катери, които осъществяваха фериботна връзка между отделните пристанища по британското крайбрежие и се обслужваха предимно от хора, освободени от военна служба поради възраст или недобро здравословно състояние. Лайтолър остана на служба в така наречената „Помощна флотилия“ до самия край на войната и през 1946 г. беше най-сетне демобилизиран на седемдесет и две годишна възраст. Както споменахме, началото на Втората световна война започна с трагедия за семейство Лайтолър, което загуби най-малкия син Брайън, ала по зла ирония на съдбата в последния месец преди спирането на огъня загина и най-големият им син Роджър, който се бе държал така великолепно по време на Дюнкеркската евакуация. По-късно той се бе присъединил към Кралския флот, където му бе поверена командата на група бойни катери, и бе убит при Гранвил на френския бряг при нападение на немски командоси. Войната наистина струваше скъпо на Лайтолърови.

В скръбта си обаче Лайтолър имаше и една мъничка утеха. Скоро след възобновяването на мира той си възвърна „Съндаунър“, която беше прекарала последната фаза на войната на служба във флота. Може би не беше изненадващо, че яхтата излезе невредима от всички изпитания, ако не се смята пластът грозна сива боя, който скоро беше свален. След завръщането си в ръцете на своя стопанин „Съндаунър“ отново потегли на пътешествия до европейския континент, въпреки че сега не се отдалечаваше така много от английските брегове, както в предвоенните години.

Възстановяването на мира донесе също ново и по-активно участие на Лайтолър в мореходния живот. Той закри птицефермата си в Кокфостърс, каза „сбогом“ на „чифлика“ и се премести със семейството в Туикънхам, където се залови с дейност, за която от години беше мечтал: откри лодкостроителница, която рече „Ричмънд Слипуейс“. Отначало работеше в съдружие, в крайна сметка стана едноличен собственик, като ръководеше предприятието с помощта на своя единствен жив син — Тревър. Специализира се в производството на моторници и един от най-големите клиенти на фирмата беше Речната полиция на Лондон.

 

 

В една типична за Лондон мъглива вечер Силвия Лайтолър телефонира на капитан Алфред Гилеспи, стария приятел и пръв помощник на капитана на разрушителя „Гари“, за да му каже, че съпругът й иска да го види. Въпреки неприятното време Гилеспи и жена му се облякоха и потеглиха в студената нощ от дома си в Риджънтс Парк през Лондон до Туикънхам. Когато пристигнаха в къщата на улица „Дъкс Уок“ № 1, те намериха един болен старец, който вече няколко месеца се бореше с бронхита и болките в сърцето, а сега седеше край огнището, облечен в дебел халат и с преметнато през коленете одеяло, кротко съзерцавайки играта на пламъците. Лайтолър не се чувствуваше добре, ала очите му бяха сини и неспокойни както винаги. Беше пожелал просто да поговори със стария си другар, да си разкажат някоя и друга морска история от миналите времена. За „Титаник“ не се спомена. Гилеспи постоя повече от час и след като забеляза, че старецът се е изморил, двамата с жена му станаха и се отправиха обратно към къщи.

lights16.jpgСилвия Лайтолър на 80 години по време на 25-годишнината от Дюнкеркската евакуация

Рано на другата сутрин Силвия отново се обади на Гилеспи, за да съобщи, че през нощта съпругът й е починал. Датата бе 8 декември 1952 г. Три дни по-късно след скромно опело според канона на Англиканската църква, тялото на Чарлс Хърбърт Лайтолър беше кремирано в крематориума „Дорт лейка“ и прахът от тленните му останки беше пръснат в Градината на възпоминанието.

Лайтолър не приключи живота си с викингско погребение на своята яхта, както веднъж беше подхвърлил, и днес, десетилетия по-късно, „Съндаунър“ е все същият здрав, хубав и стабилен съд, какъвто беше и в деня, когато за пръв път стъпи на вода в онзи слънчев Великден на 1930 г. Последните сведения за яхтата са, че е собственост на Джон Сапсфорд, инженер в пенсия от Норуич. Преди да попадне в ръцете на мистър Сапсфорд, „Съндаунър“ беше преживяла още приключения, но никое от тях не можеше да се сравнява с онова плаване, за което напомняше блестящата месингова плочка, поставена гордо отпред на рубката, с простия надпис:

ДЮНКЕРК 1940

Край