Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (74)

Денят

Караше към селището под дебела завеса от листа. Боботенето на хеликоптера ставаше все по-силно. След минута той изтрещя над главата й, невидим заради короните на дърветата. Свали прозореца и се ослуша. Стори й се, че отива някъде вдясно, на юг.

Радиото изпращя.

— Сара?

— Да, Джак.

— Слушай, нямаме връзка с хеликоптера.

— Добре. — Разбра какво трябва да направи. — Къде ще кацне?

— На юг. На около два километра. Тръгни по пътя по хребета. Ще видиш площадката.

Бе стигнала до разклона и сви вдясно.

— Добре.

— Кажи им да ни изчакат, после ела тук и ни вземи.

— Всичко наред ли е при вас?

— Всичко е наред.

Продължи нататък по пътя и чу, че звукът на хеликоптера се променя. Вероятно се приземяваше. Роторът продължаваше да се върти с тихо свистене, което означаваше, че пилотът няма намерение да спира двигателя. Пътят сви вляво. Почти престана да чува хеликоптера. Ускори, доколкото бе възможно, на завоя джипът леко поднесе. Пътят все още беше мокър от дъжда. Зад колата не се вдигаше облак прахоляк. Никой нямаше да забележи, че е там.

— Джак? Колко време ще чакат?

— Не знам — отговори Торн по радиото. — Виждаш ли ги?

— Още не.

 

 

Левин се загледа през прозореца, към светлото небе, към дърветата. Червените ивици вече ги нямаше. Сега беше равномерно синьо. Започваше денят.

Денят…

И тогава умът му сглоби отделните части от загадката. Потрепери при мисълта, която го осени. Отиде до прозореца от срещуположната страна и се вгледа в тенискорта, към мястото, където бяха видели карнотаврите предната вечер. Сега ги нямаше.

Точно това го тревожеше.

— Това е лошо — каза той.

— Едва осем е — каза Торн, след като си погледна часовника.

— За колко време ще стигне Сара? — попита Левин.

— Не знам. Три-четири минути.

— А за колко ще се върне след това?

— Още пет.

— Надявам се да оцелеем толкова — каза той и се намръщи.

— Защо? — попита Торн.

— След няколко минути навън ще огрее слънце — обясни Левин.

— Е, и?

Радиото изпращя.

— Джак? — обади се Сара. — Виждам го. Виждам хеликоптера.

 

 

Сара взе още един завой и зърна площадката за кацане вляво. Машината беше там, роторът се въртеше почти безшумно. Забеляза още един разклон по пътя — тесен, водещ надолу през джунглата и излизащ на площадката. Сви по него, но имаше много завои и се наложи да намали скоростта. Отново се оказа в джунглата, заобиколена от дървета. След малко наклонът свърши, Сара мина през някакъв малък поток и продължи нататък.

Отпред дърветата се разредиха и Сара видя слънчева светлина. И хеликоптера. Роторът започваше да се върти по-бързо — щеше да излети! Видя пилотът зад стъклото. Беше с тъмни очила. Той погледна часовника си, кимна на помощника си, и машината започна да се издига.

Сара натисна клаксона и подкара бясно напред, но знаеше, че няма да я чуят. Джипът се тресеше и подскачаше по неравния път.

— Сара! Какво има? Какво става? — извика Торн в слушалките й.

Тя продължи напред, надвесена през прозореца, и викаше:

— Чакайте! Стойте!

Но машината вече се бе издигнала високо и скоро щеше да се скрие от погледа й. Когато най-накрая излезе от джунглата, вече бе преминал високите скали, които обграждаха острова.

Изчезна.

 

 

— Да запазим спокойствие — мърмореше Левин, като се разхождаше напред-назад в магазина. — Кажи й да се връща веднага. И да запазим спокойствие.

Сякаш говореше на себе си. Отиде от едната стена до другата, удари дъските с юмрук. Поклати глава тъжно.

— Само й кажи да побърза. Смяташ ли, че ще успее да се върне за пет минути?

— Да — отвърна Торн. — Защо? Какво има, Ричард?

Левин посочи през прозореца.

— Защото вече е ден. Докато навън е светло, сме в капан.

— Бяхме в капан и цяла нощ — отбеляза Торн. — Справихме се много добре.

— Но сега е друго.

— Защо?

— Защото през нощта това е територия на карнотаврите. Останалите животни я избягват. Наоколо нямаше други, нали? Щом обаче стане светло, карнотаврите вече не могат да се крият… защото е открито, защото има слънце… така че са принудени да идат другаде. Тогава територията престава да е тяхна.

— И какво означава това?

Левин погледна към Кели, която още седеше зад компютъра. Поколеба се, после рече:

— Повярвай ми. Трябва да се махаме оттук незабавно.

— И къде ще идем?

Кели слушаше разговора между Торн и доктор Левин и въртеше между пръстите си листчето, което бе взела от панталоните на Арби. Беше неспокойна. Неспокойна заради начина, по който говореше доктор Левин. Щеше й се Сара да бе при тях. Тогава нямаше да се чувства така.

Кели не желаеше да мисли за ситуацията, в която се намираха. До пристигането на хеликоптера бе успяла да се владее и да поддържа духа си, но ето че спасението им бе дошло и си бе отишло, а тя забеляла, че двамата мъже в разговора си не споменаха кога ще дойде пак. Може би знаеха нещо? Например, че няма да дойде повече.

Доктор Левин настояваше да напуснат магазина. Торн попита доктор Левин къде желае да отидат.

— Искам да се махна от този остров — заяви Левин, — но не виждам как. Предполагам, че трябва да се върнем в караваната. Сега там е най-безопасно.

Пак в караваната, помисли си Кели. Откъдето със Сара взеха Малкълм. Кели не искаше да се връща там.

Искаше да се прибере у дома.

Тя приглади влажното листче с паролата върху масата пред себе си. Доктор Левин дойде при нея и каза:

— Престани да си играеш. Виж дали можеш да откриеш Сара.

— Искам да се прибера у дома — отвърна Кели.

Левин въздъхна.

— Знам, Кели. Всички искаме да се приберем у дома.

И пак се отдалечи — нервно, напрегнато.

Кели бутна листчето настрана, после реши да го сложи под клавиатурата, в случай че потрябва пак. Взе го и забеляза, че на обратната му страна е написано нещо.

Вгледа се внимателно.

Успя да го разчете:

ЗОНА Б. ЛЕГЕНДА

Източно крило	Западно крило	Място за товарене
Лаборатория	Производствен процес	Вход
Очертания	Главен център	Геотурбина
Магазин	Селище	Геосърцевина
Бензиностанция	Басейн/тенис	Игрище за голф
Резиденция на директора	Алея за кросове	Тръби за бензин
Охрана 1	Охрана 2	Термални тръби
Речен кей	Барака за лодки	Слънчева батерия
Път през блатото	Речен път	Път по хребета
Панорамен планински път	Скалист път	Заграждения

Веднага си спомни какво беше това — разпечатка от компютъра на Левин. Когато Арби възстанови изтритите файлове. Струваше й се, че оттогава са минали милион години, а всъщност бяха… колко? Само два дни.

Спомни си колко горд се бе почувствал Арби, когато успя да възстанови данните. Спомни си как се опитваха да разгадаят какво означава всичко. Сега, разбира се, беше ясно. Това бяха реално съществуващи места — лабораторията, селището за служителите, магазинът, бензиностанцията…

Вгледа се в листа.

Не може да бъде, каза си.

— Доктор Торн — извика Кели. — Тук има нещо, което…

 

 

Торн видя какво му сочи Кели.

— Мислиш ли? — попита той.

— Ето, написано е… „Барака за лодки“.

— Можеш ли да я намериш, Кели?

— На видеото ли? Ще опитам.

— Опитай.

Торн погледна към Левин, който беше в другия край на магазина и продължаваше да удря стената. Взе радиостанцията.

— Сара? Аз съм, Джак.

— Джак? — обади се тя. — Наложи се да спра за малко.

— Защо? — попита той.

 

 

Сара Хардинг бе принудена да спре на пътя по хребета. На петдесетина метра напред видя тиранозавъра, който крачеше в нейната посока. Доджсън беше в устата му. Поради някаква причина той все още беше жив. Тялото му се движеше. Стори й се, че чува крясъците му.

С изненада откри, че не изпитва никакво съчувствие към този човек. Изчака безучастно, докато животното се махна от пътя, и продължи надолу по склона, през джунглата.

Включи двигателя и продължи предпазливо напред.

 

 

Кели започна да превключва изображенията на компютърната конзола, докато накрая откри каквото търсеше — дървен кей, защитен с навес, пред малка, отворена отпред постройка. Бараката за лодки. На кея беше привързана голяма моторница, която се поклащаше във водата. Бараката беше в доста добър вид — не беше обрасла с бурени и лиани. В единия край видя три варела.

— Какво ще кажеш? — попита тя Торн.

— Мисля, че си струва да опитаме — кимна той. — А къде е това място? Можеш ли да намериш карта?

— Може би — отвърна Кели и се върна на първия с менюто от неясни картинки.

Арби се събуди, прозина се и дойде, за да види какво правят.

— Хубава графика — отбеляза той. — Влязла си в мрежата, а?

— Да — кимна Кели. — Успях. Само че не мога да разбера какво е това.

Левин продължаваше да крачи нервно и да поглежда през прозореца.

— Всичко е много хубаво — каза той, но става все по-светло и ще дойдат всяка минута. Не разбирате ли? Трябва да намерим начин да се измъкнем оттук. Тази постройка е с тънки дървени стени. Това е много добре за тропическия климат, но по същество е най-обикновена барака.

— Ще издържи — каза Торн.

— Да, около три минути. Погледни това. — Левин отиде до вратата и почука дървото с пръст. — Тази врата е само…

Изведнъж дървото се разцепи около ключалката и вратата се отвори. Левин залитна назад и падна на пода. На прага стоеше раптор. Съскаше.