Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (35)

Пуерто Кортес

— Няма полет?! — възкликна Сара Хардинг. — Как така няма полет?

Беше единайсет сутринта. Хардинг бе летяла през последните петнайсет часа. Повечето от тях бе прекарала в американския военен транспортен самолет от Найроби до Далас, на който бе успяла да се качи. Беше капнала от умора. Чувстваше кожата си ужасно мръсна — имаше нужда от душ и нови дрехи. Вместо това се бе оказало, че трябва да спори с този ужасно твърдоглав чиновник в някакво невзрачно костариканско градче. Дъждът навън бе спрял, но небето все още бе сиво и облаците бяха надвиснали ниско над пустото летище.

— Съжалявам — каза Родригес. — Не може да се уреди никакъв полет.

— А хеликоптерът, с който са заминали онези хора по-рано?

— Има хеликоптер наистина.

— Къде е?

— Не е тук.

— Виждам това. Питам къде е?

Родригес разпери ръце.

— Замина за Сан Кристобал.

— Кога ще се върне?

— Не знам. Струва ми се утре, но може и вдругиден.

— Сеньор Родригес — каза тя твърдо, — трябва да се добера до острова днес.

— Разбирам желанието ви — отговори Родригес, — ала не мога да направя нищо.

— Какво ми предлагате?

Родригес сви рамене.

— Не мога да ви предложа нищо.

— Няма ли лодка?

— Не знам да има лодка.

— Това е пристанище — настоя Сара Хардинг и посочи през прозореца. — Там вън виждам всякакви лодки.

— Така е. Но не смятам, че някой ще се съгласи да отиде до острова. Времето е лошо.

— Ами ако ида да попитам?

— Разбира се — въздъхна Родригес. — Разбира се, че можете да попитате.

И така малко след единайсет часа в тази дъждовна сутрин тя се оказа на паянтовия дървен кей с раница на гърба. На кея бяха привързани четири лодки, които силно миришеха на риба, но около тях нямаше жива душа. В далечния край на кея обаче имаше едно значително по-голямо корабче и около него се суетяха хора. Отстрани привързваха червен джип „Ранглър“ и го готвеха за товарене заедно с няколко цилиндрични метални контейнера и дървени сандъци. Когато мина край колата, не можа да не й се възхити — беше специално оборудвана и разширена до размерите на „Ланд Роувър Дифендър“ — мечтата на всички нейни колеги. Мина й през ум, че преустройването е струвало ужасно много пари и че не всеки изследовател би могъл да си позволи подобно нещо.

Двама американци с широкополи шапки стояха на кея и подвикваха на работниците, когато джипът се издигна нагоре и с помощта на един допотопен кран бе качен на борда. Чу как единият от тях извика: „Внимателно! По-внимателно!“, когато колата се стовари тежко върху дървената палуба.

— По дяволите! Внимавайте!

Няколко души започнаха да пренасят сандъците. Стоманените контейнери бяха качени с крана.

Сара Хардинг отиде при най-близкия от мъжете и заговори учтиво:

— Извинете, питам се дали не бихте могли да ми помогнете?

Мъжът я изгледа. Беше среден на ръст, с червеникава коса и безизразно лице. В новия си костюм за сафари изглеждаше нелепо. Човекът й се стори напрегнат и недружелюбен.

— В момента съм зает — отговори той и се обърна. — Мануел! Внимавай! Това е чувствителна апаратура.

— Съжалявам, че ви безпокоя — настоя тя. — Името ми е Сара Хардинг и се опитвам да…

— Не ме интересува, дори да сте Сара Бернар и… Мануел! По дяволите! — Размаха ръце. — Ей, ти там! Да, ти! Дръж този сандък изправен!

— Опитвам се да стигна до Исла Сорна — продължи Сара. При това цялото поведение на мъжа се промени коренно. Обърна се към нея бавно и попита:

— До Исла Сорна? Да не би случайно да имате нещо общо с доктор Левин?

— Да, имам.

— Е, проклет да съм! — възкликна той и изведнъж на лицето му се разля топла усмивка. — Нямах представа! — Протегна й ръка. — Аз съм Лу Доджсън от корпорация „Биосин“. Това е сътрудникът ми Хауърд Кинг.

— Здравейте — кимна й другият мъж. Хауърд Кинг беше по-млад и по-висок от Доджсън и изглеждаше хубав по калифорнийски. Сара веднага разпозна типа — класически второстепенен мъжки екземпляр, винаги готов да се подчини. В поведението му имаше и нещо странно: отдръпна се от нея, сякаш се смущаваше от присъствието й, за разлика от Доджсън, който преливаше от сърдечност.

— А там горе — добави Доджсън и посочи палубата — е третият ни човек, Джордж Бейзълтън.

Сара видя едър мъж, който оглеждаше сандъците, качвани на борда. Ризата му беше мокра от пот.

— Всички ли сте приятели на Ричард? — попита тя.

— Отиваме при него — кимна Доджсън, — за да му помогнем. — Поколеба се, намръщен. — Но той не спомена нищо за вас…

Сара изведнъж си даде сметка как изглежда в очите на този човек — ниска трийсетгодишна жена, с изпомачкана риза, къси панталони и тежки ботуши. След продължителното пътуване дрехите й бяха мръсни, а косата — несресана.

— Познавам Ричард от Иън Малкълм — каза тя. — С Иън сме стари приятели.

— Разбирам — кимна Доджсън. Продължаваше да я гледа, сякаш поради някаква причина се съмняваше в думите й. Почувства се длъжна да обясни:

— Бях в Африка. Реших да дойда тук в последната минута. Обади ми се Джак Торн.

— А, да, Джак. — Мъжът кимна и, изглежда, се успокои, като че ли чутото обясняваше всичко.

— Добре ли е Ричард? — попита Сара.

— Надявам се. Защото сме тръгнали при него с цялото това оборудване.

— Веднага ли тръгвате към Сорна?

— Ако времето се задържи — отговори Доджсън и погледна към небето. — Ще сме готови след пет-десет минути. Ако искате — добави той весело, — можете да дойдете с нас. Ще се радваме на компанията ви. Къде е багажът ви?

— Нося само това — отвърна Сара и посочи малката си раница.

— Пътуваме леко, а? Е, мис Хардинг, добре дошла на борда.

Сега се държеше съвсем приветливо и открито. Контрастът с начина, по който я посрещна, бе удивителен. Кинг обаче продължаваше да се държи дистанцирано и определено смутено. Беше с гръб към нея, преструваше се на много зает, не преставаше да крещи на работниците да внимават със сандъците, на които с шаблон бе изписано „Биосин Корпорейшън“. Сара имаше чувството, че отбягва погледа й. Все още не беше видяла добре третия. Всичко това я накара да се поколебае.

— Сигурен ли сте, че няма да ви затрудня?

— Разбира се! За нас е удоволствие! — увери я Доджсън. — Освен това няма друг начин да се доберете до острова. Няма самолети, хеликоптерът не е тук.

— Знам, проверих…

— Е, тогава всичко е наред. Ако искате да стигнете до острова, елате с нас.

Сара погледна джипа на борда и отбеляза:

— Струва ми се, че Джак също е там с оборудването си.

Когато чу това, вторият мъж, Кинг, вдигна глава разтревожено, но Доджсън кимна спокойно и каза:

— Да. Ако не се лъжа, тръгнал е снощи.

— Така каза и на мен.

— В такъв случай би трябвало вече да е пристигнал. Надявам се. На палубата се чуха викове на испански. Капитанът, облечен в мръсен гащеризон, се наведе през борда и извика:

— Сеньор Доджсън, готови сме.

— Добре — отвърна Доджсън. — Отлично. Е, да тръгваме, мис Хардинг.