Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (42)

Проблеми на еволюцията

Торн извади рехидратираната храна от микровълновата фурна и остави пакетите на масата. Разтвориха ги и започнаха да се хранят.

— Какво е това? — попита Малкълм и бодна с вилицата.

— Пилешки гърдички с подправки — отговори Торн.

Малкълм хапна едно парченце и поклати глава.

— Не са ли чудни модерните технологии? — каза той. — Могат на всичко да придадат вкус на картон.

Погледна двете деца, седнали срещу него, които се хранеха енергично. Кели вдигна очи и посочи с вилицата си към книгите, привързани с ремък на рафта край масата.

— Не разбирам едно — каза тя.

— Само едно ли? — попита Малкълм.

— Цялата тази работа за еволюцията… Дарвин е написал книгата си отдавна, нали?

— Дарвин е написал своя труд „Произходът на видовете“ през 1859 година.

— И сега вече всички вярват, че е бил прав, нали?

— Струва ми се, по-точно е да се каже, че учените по света са съгласни с факта, че еволюцията е характерна за живота на Земята — отвърна Малкълм. — И че сме произлезли от животни.

— Добре — кимна Кели — тогава какъв е проблемът?

Малкълм се усмихна.

— Проблемът е не в несъгласието с теорията за еволюцията, а в това, че никой не разбира как действа тя. В теорията съществуват големи неясноти и това се признава от все повече учени.

Малкълм бутна чинията си настрана.

— Трябва да се споменат предшествениците на теорията — каза той — отпреди двеста години. Най-напред барон Жорж Кювие, най-известният анатом на своето време, живял в интелектуалния център на света Париж. Към хиляда и осемстотната година хората започнали да откриват стари кости и Кювие си дал сметка, че те са от животни, които вече не съществуват на Земята. Това било озадачаващо, защото дотогава се смятало, че всички сътворени животни все още са живи. Твърдението не било нелогично, като вземем предвид убеждението на тогавашните учени, че Земята е само на няколко хиляди години и че Бог не би допуснал никое от творенията му да изчезне. Кювие дълго разсъждавал над откритите кости, но в крайна сметка, независимо от Бога, стигнал до извода, че много животни са измрели в резултат, както смятал той, на световни катаклизми от рода на потопа на Ной.

— Добре…

— Кювие, ще не ще, повярвал в измирането — продължи Малкълм, — но не бил в състояние да приеме еволюцията. Според него тя не съществувала. Някои животни измирали, други оцелявали, но никое не се развивало. Според него животните не се променяли. След това се появил Дарвин, според когото животните се развивали и откритите кости били на животни, предци на съществуващите. Следствията от теорията му обезпокоили мнозина. Те не искали да мислят, че животните се развиват и че в родословното дърво на човека има маймуни. Струвало им се обидно и недостойно. Дебатите били ожесточени, но Дарвин събрал огромно количество данни и защитил твърденията си категорично. Постепенно идеята за еволюцията била приета от учените и от целия свят. Остава обаче въпросът как действа еволюцията. Дарвин не дава задоволителен отговор.

— Естественият подбор — обади се Арби.

— Да, това е неговото обяснение. Околната среда упражнява натиск, който се оказва благоприятен за някои животни и те се размножават по-интензивно. Както обаче мнозина си дават сметка, естественият подбор не е добро обяснение. Това е само една дефиниция — ако дадено животно е успяло, значи е резултат на естествения подбор. Но в какво точно се изразява това благоприятно въздействие? И какъв в действителност е механизмът на естествения подбор? Дарвин не отговаря на тези въпроси. И в продължение на петдесет години това не прави никой друг.

— Гените — каза Кели.

— Добре — кимна Малкълм. — Връщаме се в двайсети век. Трудовете на Мендел с растенията са преоткрити. Фишер и Райт изследват популациите. Съвсем скоро научаваме, че гените управляват наследствеността, каквото и да представляват самите те. Не забравяй, че през първата половина на века, чак до края на Втората световна война, никой не е имал понятие какво е ген. Едва след откритието на Уотсън и Крик през 1953 година научаваме, че гените всъщност са нуклеотиди, подредени в двойна спирала. Хубаво. Известни са били и мутациите. И така, в края на двайсети век разполагаме с теория за естествения подбор, според която мутациите в гените се появяват спонтанно. Околната среда благоприятства мутациите, които са от полза, и в резултат на тази селекция възниква процесът на еволюцията. Просто и ясно. Бог няма пръст в тази работа. Не е намесен никакъв висш организационен принцип. В края на краищата еволюцията се оказва резултат от мутации, които водят или до оцеляване, или до измиране, нали?

— Да — кимна Арби.

— Но тук възникват някои въпроси — продължи Малкълм. — Най-напред въпросът за времето. Една най-проста бактерия, най-ранната форма на живот, има две хиляди ензима. Учените са изчислили колко време трябва да мине, за да могат тези ензими да се подредят на случаен принцип от първичния „бульон“. Оценките варират от четирийсет до сто милиарда години. Земята обаче е само на четири милиарда години. Излиза, че случайността би отнела твърде много време, още повече знаем, че бактериите са се появили само четиристотин милиона години след появата на Земята. Животът е възникнал много бързо… затова някои учени смятат, че животът на нашата планета е от извънземен произход. Аз обаче мисля, че това е отбягване на истинския проблем.

— Добре, но…

— На второ място е въпросът за координацията. Ако приемем сегашната теория, трябва също така да приемем, че цялата чудна сложност на живота е плод единствено на случайни събития — генетични промени, свързани помежду си. Когато обаче се вгледаме в животните внимателно, стигаме до извода, че много елементи би трябвало да са се развили едновременно. Да вземем прилепите, които се ориентират с помощта на отразен ултразвук. За да могат да го правят, трябва да са развили целия този специализиран апарат… органите, които произвеждат ултразвука и които чуват ехото, мозъкът, който интерпретира звуците, тялото, което позволява на прилепа да прави резки завои, докато лети, за да лови насекоми и да се провира и през най-малки пролуки… Ако всичките тези неща не се развият едновременно, от тях няма полза. Да си мислим, че всичко това е резултат на случайност, е все едно да допуснем, че е възможно ураган да връхлети склад за метални отпадъци и да сглоби функциониращ „Боинг 747“. Трудно е да се допусне подобно нещо.

— Да — кимна Торн. — Съгласен съм.

— Следващият проблем. Еволюцията невинаги действа като сляпа сила. Някои ниши в околната среда не се запълват. Някои растения не биват изяждани. Някои животни не се развиват кой знае колко. Акулите например не са се променили цели сто и шейсет милиона години. Опосумите са същите от времето, когато са измрели динозаврите, преди шейсет и пет милиона години. Средата на тези животни се е променяла драстично, но самите те са останали почти същите. Не съвсем същите, но почти. С други думи, те не са реагирали на промените.

— Може би се приспособяват добре такива, каквито са — каза Арби.

— Може би. А може би има нещо друго, което не разбираме.

— Какво например?

— Други правила, които влияят върху резултата.

— Да не би да твърдиш, че някой управлява еволюцията? — попита Торн.

— Не — поклати глава Малкълм. — Това значи да допуснем, че има създател, което явно не е така. Твърдя обаче, че естественият подбор, въздействащ върху гените, не е всичко. Прекалено просто е. Налице са и други сили. Молекулата на хемоглобина представлява протеин, сгънат като сандвич около централния железен атом, който свързва кислорода. Когато приема или освобождава кислорода, хемоглобинът се разширява и свива — като малък бял дроб. Сега знаем последователността на аминокиселините, които съставят молекулата на хемоглобина, но не знаем как да ги сгънем… Оказва се обаче, че не е необходимо да го знаем, защото ако направиш молекулата, тя се сгъва сама… Самоорганизира се. Излиза, че живата материя притежава качеството да се самоорганизира. Протеините се огъват. Ензимите си взаимодействат. Клетките се подреждат в органи, а органите съставят завършени индивиди. Индивидите оформят популации. Популациите се самоорганизират така, че да се получи балансирана биосфера. Теорията за комплексността ни подсказва как би могло да стане това самоорганизиране и какво означава то. На свой ред това влече сериозни промени във възгледите ни за еволюцията.

— Въпреки всичко обаче — каза Арби — еволюцията е резултат от въздействието на околната среда върху гените.

— Това не е достатъчно, Арби — поклати глава Малкълм. — Мисля, че има и още нещо… иначе няма как да обясним дори появата на човека.

— Преди три милиона години — продължи Малкълм — един вид африкански маймуни слиза от дърветата. При тези маймуни нямало нищо особено. Мозъкът им бил малък и те не били особено умни, нямали нокти и остри зъби, за да се отбраняват, не били особено силни или бързи и не биха могли да се справят с един леопард например. Но били ниски и постепенно започнали да ходят изправени на задните си крака, за да виждат над високата африканска трева. Така започнало всичко. Най-обикновени маймуни, надничащи над тревата. С времето започнали да стоят на задните си крака по-дълго и така ръцете им останали свободни, за да ги използват за друго. Започнали да използват оръдия, както сегашните човекоподобни маймуни. Шимпанзетата например си служат с пръчки, за да ловят термити. С времето нашите предшественици преминали към по-сложни оръдия. Това стимулирало мозъците им да растат на размери и да стават все по-сложни. Получило се нещо като спирала — по-сложните оръдия водели до усложняване на мозъка, което на свой ред предизвиквало създаването на още по-сложни оръдия. И от гледна точка на еволюцията мозъкът на човека буквално се взривил. Размерите му се удвоили за около милион години, а това е създало проблеми.

— Какви?

— Ами… раждането например. Големият мозък не може да мине през родовия канал, а това означава, че и майката, и плодът би трябвало да умрат. Лошо. Какъв е отговорът на еволюцията? Децата на хората се раждат на много ранен етап от развитието си, когато мозъците им са достатъчно малки, за да могат да преминат през таза, и се развиват извън тялото на майката. През първата година от живота мозъкът на детето нараства повече от два пъти. Това решение на проблема с раждането е добро, но то влече след себе си други проблеми. Детето остава безпомощно дълго време след раждането. Малките на много животни прохождат буквално минути след раждането, други след няколко дни или седмици. Децата на хората обаче прохождат след цяла година и не са в състояние да се хранят сами дори още по-дълго. За развития мозък трябвало да се заплати по някакъв начин и се наложило предшествениците ни да развият нови, стабилни социални организации, които да позволяват отглеждане на децата, отнемащо много години. Тези напълно безпомощни деца с големи мозъци променили обществото. Но това не е най-важната последица.

— Така ли?

— Да. Раждането на децата, преди да са достигнали определено ниво на зрелост, означава, че при появата си те са с недооформен мозък и нямат кой знае колко развито инстинктивно, вродено поведение. Новороденото има инстинкт да суче и стиска с ръце, но, общо взето, това е всичко. Сложното човешко поведение изобщо не е инстинктивно и в такъв случай се налага човешките общества да развиват образователни системи, които да обучават умовете на децата. Да ги научат как да се държат. Всяко общество изразходва огромни средства и енергия за обучението на поколенията. И при най-примитивните племена в джунглите децата попадат сред множество възрастни, които са отговорни за възпитанието им. Не само родителите, но също така чичовци и лели, баби, дядовци и старейшини. Някои учат детето да ловува, да събира храна или да тъче, други го учат какво е война и какво е секс. Отговорностите обаче са ясно разпределени и ако някое дете например няма леля, която да го научи на нещо, веднага се намира заместник. Защото отглеждането на децата в определен смисъл е причината да съществува самото общество. Това е най-важното нещо, което се случва, и е кулминация на всички оръдия, на езика и на социалната структура, които са се развили. В края на краищата няколко милиона години по-късно имаме хлапета, които използват компютри.

Е, ако всичко това е вярно, каква е ролята на естествения подбор? Дали въздейства върху тялото и заради него се е увеличил мозъкът? Дали влияе на развитието и поради това децата напускат утробата на майка си по-рано? Или пък върху социалното поведение и е довел до появата на взаимопомощта и грижите за децата? Или влияе навсякъде едновременно — на тялото, на развитието и на социалното поведение?

— Навсякъде едновременно — каза Арби.

— И аз мисля така — кимна Малкълм, — но не е изключено някои части от тези процеси да настъпват и автоматично, като резултат на самоорганизиране. Например малките на всички животни имат някои прилики помежду си — големи очи, големи глави и малки лица, некоординирани движения. Това се отнася за човешките деца, за кученцата, за пиленцата. И кара възрастните индивиди от всички видове да се отнасят внимателно към тях. В определен смисъл би могло да се каже, че външният вид на малките самоорганизира поведението на възрастните. В нашия случай това е добре.

— А какво общо има всичко това с изчезването на динозаврите? — попита Торн.

— Принципите на самоорганизацията могат да действат за добро или лошо. Самоорганизацията може да координира промените, но също така и да доведе дадена популация до упадък. Надявам се на този остров да наблюдаваме самоорганизирането и адаптацията в поведението на истински динозаври… и така да разберем защо са изчезнали. Всъщност вече съм доста сигурен, че знам защо е станало това.

Радиото изпращя.

— Браво — чу се гласът на Левин. — Аз самият не бих могъл да го формулирам по-добре. Все пак няма да е зле да погледнете какво става тук. Иън, паразаврите правят нещо много интересно.

— Какво?

— Ела и виж!

— Деца — каза Малкълм, — останете тук и следете мониторите. — Натисна бутона на радиостанцията и добави: — Ричард, тръгваме.