Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (25)

Караваната

Шумът отвън утихна и в караваната настъпи тишина. Арматурното табло светеше, картата на острова все още се виждаше на монитора. Мигащото хиксче показваше местоположението. Малък прозорец на монитора, обозначен с „Активни системи“, показваше заряда на акумулаторите, ефективността на консумацията на енергия и изразходваната енергия през последните дванайсет часа. Цифрите бяха яркозелени на цвят.

В жилищната част, където се намираха леглата и малката кухня, се чуваше лекото бълбукане на устройството за пречистване на водата. След това в шкафа горе нещо прошумоля. След малко прошумоля още веднъж и настъпи тишина.

Подир миг през пролуката край ключалката се появи кредитна карта. Тя се повдигна нагоре и притисна езичето на бравата. Вратата на шкафа се отвори и на пода с мек звук падна един цилиндричен вързоп. Вързопът се размърда, Арби Бентън простена и разкърши малкото си тяло.

— Ако не се изпишкам, ще изпищя! — прошепна той и се затича към малката тоалетна с нестабилна походка.

Въздъхна облекчено. Идеята да дойдат беше на Кели, но тя пък бе оставила на него да измисли всички подробности. И той бе измислил всичко перфектно, както си мислеше… е, поне повечето неща. Съвсем правилно бе предвидил, че в товарния самолет ще е адски студено и че ще трябва да се увият добре — беше натъпкал в шкафовете всички одеяла и чаршафи, които успя да открие в караваната. Бе предвидил, че ще прекарат там най-малко дванайсет часа, така че бе прибрал вътре някакви бисквити и бутилки с вода. Всъщност бе предвидил всичко освен факта, че в последната минута Еди Кар ще мине да огледа вътрешността на караваната и ще заключи всички шкафове отвън. Така че през следващите дванайсет часа да нямат никаква възможност да отидат дори до тоалетната. Цели дванайсет часа!

Въздъхна още веднъж, тялото му се отпусна. Струйката урина продължаваше да тече в тоалетната. Нищо чудно! Това си беше агония! И все още щеше да е заключен там горе, мина му през ум, ако не беше измислил начин да…

Зад гърба си чу приглушени викове. Пусна водата в тоалетната, върна се и клекна край шкафа под леглото. Отключи го веднага — отвътре изпълзя още един вързоп и се появи Кели.

— Ей, Кели — каза той с гордост. — Успяхме!

— Трябва да отида на едно място — каза тя, втурна се към тоалетната и затръшна вратата след себе си.

— Успяхме! — възкликна Арби. — Ние сме тук!

— Почакай малко, Арби. Става ли?

Арби погледна през прозореца на караваната за първи път. Намираха се на обрасло с трева голо място, отвъд което се виждаха папратите и високите дървета на джунглата. Още по-нататък се извисяваха черните скали на извития ръб на вулканичния кратер.

Значи това бе Исла Сорна.

И още как!

Кели излезе от тоалетната.

— Ау-у-у! Имах чувството, че ще умра! — провикна се тя и го тупна по рамото. — Между другото как успя да отвориш шкафа?

— С кредитна карта — отвърна Арби.

Кели се намръщи.

— Имаш кредитна карта?

— Нашите ми я дадоха за непредвидени ситуации — поясни той.

— Като тази сега.

Опита се да се пошегува, но знаеше, че Кели е много чувствителна на тема пари. Винаги коментираше дрехите му и други подобни — например, че все има пари, за да се прибере от училище с такси, или за сладолед и кола в бакалницата на Ларсън. Веднъж й бе казал, че според него парите не са чак толкова важни, а тя бе отвърнала учудено:

— Че нима има причина да мислиш иначе?

Оттогава се опитваше да избягва темата.

Арби невинаги беше наясно как да се държи с хората. И без това всички се отнасяха към него странно. Разбира се, защото беше по-дребен. И защото беше чернокож. И другите деца го наричаха „мозък“. Даваше си сметка, че непрекъснато полага усилия да бъде приет от другите, да стане част от тях. Само че не успяваше. Не беше бял, не беше едър, не го биваше в спортуването и не беше тъп. Повечето от часовете в училище бяха толкова отегчителни, че Арби едва успяваше да стои буден. Учителите понякога го дразнеха, но какво би могъл да направи? Училището беше като видеозапис, пуснат на убийствено бавна скорост. Би могъл да поглежда екрана по веднъж на час и пак да не пропусне нищо. Освен това как би могъл да проявява интерес към баналните телевизионни предавания, по които всички деца бяха полудели напоследък? Невъзможно. Тези неща просто не го интересуваха.

Независимо от всичко обаче отдавна бе разбрал, че не бива да го казва. Беше по-добре да си държи устата затворена — защото никой не го разбираше, освен Кели. През повечето време му се струваше, че тя знае за какво й говори.

И доктор Левин. В училището поне имаше програма за напреднали, която Арби намираше за умерено интересна. Не много, разбира се, но бе далеч по-добре от останалите часове. Когато доктор Левин обяви, че ще поеме тази програма, момчето за първи път се въодушеви от ходенето на училище. Всъщност…

— Значи това е Исла Сорна, а? — каза Кели и погледна към джунглата през прозореца.

— Да — кимна Арби. — Така смятам.

— Когато спряха колата първия път… — продължи Кели. — Чу ли ги за какво си говореха?

— Не. С толкова много завивки…

— И аз не чух… Но ми се сториха доста развълнувани от нещо.

— Да, така е — съгласи се Арби.

— Стори ми се, че говорят за динозаври — каза Кели. — Ти чу ли нещо такова?

Арби се засмя и поклати глава.

— Не, Кели.

— Защото си помислих, че говорят за това.

— Стига, Кели.

— Стори ми се, че Торн каза „трицератопс“.

— Кели — отвърна Арби, — динозаврите са изчезнали преди шейсет и пет милиона години.

— Знам…

Арби посочи към прозореца и попита:

— Да виждаш някакви динозаври там?

Кели не отговори. Вместо това отиде до другата страна на караваната и погледна през срещуположния прозорец. Видя как Торн, Малкълм и Еди влизат в голямата сграда.

— Ще се ядосат много, когато ни открият — отбеляза Арби. — Според теб как трябва да им се покажем?

— Ще ги изненадаме.

— Ще побеснеят.

— Е, и? Какво могат да направят?

— Може би ще ни изпратят обратно.

— Как? Няма начин.

— Да… така е. — Арби сви рамене с безразличие, но мисълта го безпокоеше повече, отколкото би искал да признае. Идеята беше на Кели. Самият той не обичаше да нарушава правилата или да се забърква в неприятности. И при най-малкия укор от страна на някой учител започваше да се черви и да се поти. През последните дванайсет часа не бе престанал да мисли за реакцията на Торн и останалите.

— Слушай — каза Кели. — Работата е в това, че сме дошли да помогнем на приятеля си доктор Левин. Това е всичко. Вече помогнахме на доктор Торн.

— Да…

— И ще имаме възможност да им помогнем пак.

— Може би…

— Нашето съдействие им е нужно.

— Може би — повтори Арби, но не се чувстваше убеден.

— Питам се какво ли имат за ядене тук — каза Кели и отвори хладилника. — Гладен ли си?

— Умирам от глад — отвърна той и почувства, че наистина е така.

— Е, какво искаш?

— Какво има?

Арби седна на тапицираното канапе и се изтегна, докато гледаше как Кели тършува из хладилника.

— Ела и виж сам — отговори тя ядосано. — Не съм тъпата ти прислужничка.

— Добре, добре, успокой се.

— Смяташ, че всички трябва да ти слугуват.

— Не е вярно — каза той и бързо стана от канапето.

— Такъв глезльо си!

— Ей, какво толкова е станало?! Успокой се! Ядосана ли си заради нещо?

— Не, не съм — отговори Кели и извади от хладилника опакован сандвич. Арби, застанал до нея, надзърна вътре и грабна първия, който му попадна.

— Не искаш този — спря го тя.

— Искам го.

— Това е салата от риба тон.

Арби не понасяше салата от риба тон. Остави бързо сандвича и започна да оглежда останалите.

— Онова вляво е пуйка — каза Кели. — В кифличката.

— Благодаря — отвърна Арби и взе сандвича.

— Няма проблем — кимна Кели и захапа своя сандвич лакомо.

— Слушай, поне признай, че аз измислих как да дойдем тук — каза той и внимателно разгъна сандвича, като остави опаковката внимателно настрана.

— Да, така е. Признавам. Това е твоя заслуга.

Арби започна да се храни. Струваше му се, че през живота си не е ял нищо по-вкусно. Беше по-добро дори от сандвичите с пуйка, които правеше майка му.

Мисълта за майка му го накара да се сепне. Беше гинеколожка, удивително красива. Имаше много работа и рядко оставаше у дома, но когато я виждаше, му се струваше толкова спокойна! И самият Арби се чувстваше спокоен с нея. Помежду им се бяха установили специални отношения, независимо че напоследък тя сякаш се безпокоеше от това дето знае толкова много. Една вечер влезе в кабинета й, докато работеше върху някаква статия за нивото на прогестерона и стимулирането на овулацията. Погледна над рамото й към колоните от цифри и й предложи в анализа на данните да използва нелинейно уравнение. Тя го изгледа учудено, някак замислено и дистанцирано от него и той си помисли, че…

— Ще взема по още един — каза Кели и отново отиде до хладилника. Върна се, стиснала по още един сандвич в двете си ръце.

— Мислиш ли, че има достатъчно? — попита Арби.

— На кого му пука? Умирам от глад — отговори тя и скъса опаковката на единия.

— Може би не трябва да ядем…

— Арби, след като се тревожиш толкова, защо не си остана вкъщи?

Реши, че Кели има право. С изненада откри, че и той някак си бе излапал сандвича, така че взе и другия.

Кели започна да яде и се загледа през прозореца.

— Чудя се каква ли е тази постройка, в която влязоха. Изглежда запустяла — каза тя.

— Да. От години.

— Защо им е било да строят толкова голяма сграда на този безлюден остров край Коста Рика?

— Може би е нещо секретно.

— Или опасно.

— Да. Или опасно — съгласи се Арби. Представата за опасността беше едновременно интригуваща и тревожна. Почувства се далеч от дома.

— Питам се какво ли са правили там… — каза Кели. Стана от канапето, все още със сандвича в ръка и отиде до прозореца. — Наистина е голяма постройка… Хм… странно.

— Кое?

— Погледни… всичко е обрасло с храсталаци и трева. Тук, около нас, също. Тревата е доста висока.

— Е?

— А ето там — Кели посочи недалеч от караваната — има разчистена пътека.

Арби се приближи до прозореца и погледна. Наистина само на няколко метра от тях тревата беше стъпкана и пожълтяла. На много места се показваше гола пръст. Беше широка, съвсем ясно очертана пътека, прекосяваща поляната отляво надясно.

— Ако никой не е идвал тук от години — попита Кели, — кой е прокарал тази пътека?

— Сигурно животни — отвърна Арби. Не беше в състояние да измисли нищо друго. — Може би е дивечова пътека.

— А какви животни?

— Не знам. Каквито има тук. Елени или нещо подобно.

— Не виждам никакви елени.

— Може би кози. Диви кози, като в Хавай.

— Пътеката е твърде широка, за да е от елени или кози.

— Може да са цяло стадо.

— Пак е широка. — Кели сви рамене и се върна при хладилника. — Питам се дали има нещо за десерт…

Споменаването на десерта му припомни нещо. Отиде до шкафа над леглото, качи се и започна да тършува вътре.

— Какво правиш?

— Проверявам си нещата.

— Защо?

— Мисля, че си забравих четката за зъби.

— Е, и?

— Няма да мога да си мия зъбите.

— Арби… има ли някакво значение?

— Но аз винаги си мия зъбите.

— Бъди храбър… — каза Кели. — Живей по-нормално.

Арби въздъхна.

— Може би доктор Торн е донесъл някоя и друга в повече.

Върна се и седна на канапето до Кели. Тя скръсти ръце на гърдите си и поклати глава.

— Няма ли десерт?

— Нищо. Няма дори кисело мляко. Възрастни! Никога не планират нещата както трябва.

— Да, така си е.

Арби изпусна една прозявка. Беше топло. Доспа му се. През дванайсетте часа, прекарани в шкафа, почти не бе мигнал. Изведнъж се почувства уморен.

Вдигна очи към Кели и видя, че и тя се прозява.

— Искаш ли да излезем вън? — попита тя. — Ще се разсъним.

— По-добре да чакаме вътре — поклати глава Арби.

— Ако остана тук, ще заспя.

Той сви рамене. Дрямката го оборваше бързо. Отиде в другото отделение и се изтегна на леглото до прозореца. Кели го последва.

— Аз няма да заспя — каза тя.

— Добре, Кели. — Клепачите му бяха станали тежки. Разбра, че няма да успее да ги задържи отворени.

— Но… — добави тя — може би няма да е зле, ако полегна за минутка.

Видя я как ляга на леглото от другата страна, после затвори очи и веднага заспа. Засънува, че е още в самолета — усещаше леките вибрации, чуваше рева на моторите. Спеше съвсем леко и в един момент се събуди, убеден, че караваната наистина вибрира и че наистина през прозореца долита някакъв рев. Заспа отново почти веднага и този път засънува динозаври, динозаврите на Кели — имаше две животни, толкова огромни, че през прозореца на караваната се виждаха само масивните им люспести крака. В съня му второто животно спря, наведе се и голямата му глава надникна любопитно през прозореца. Арби си даде сметка, че това е тиранозавър рекс — огромните челюсти помръдваха, белите зъби блестяха на слънцето… В съня си наблюдаваше всичко това съвсем спокойно, продължаваше да спи.