Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (41)

Любовен зов

Ричард Левин стоеше на наблюдателницата и гледаше стадата с бинокъла. Малкълм и другите се бяха върнали при караваните и го бяха оставили сам. Всъщност радваше се, че е сам. Беше доволен, че може да наблюдава тези удивителни животни, и си даваше сметка, че Малкълм не споделя безграничния му ентусиазъм. Той вечно мислеше за разни други неща. Освен това проявяваше явно нетърпение при наблюденията — предпочиташе да анализира данните, а не да ги събира.

Разбира се, това беше типичната разлика в личната ориентация на учените — както при физиците. Експериментаторите и теоретиците живееха сякаш в отделни светове, разменяха си научни материали, но иначе нямаха нищо общо помежду си. Сякаш се занимаваха с различни дисциплини.

Различията в подходите на Малкълм и Левин се бяха проявили рано, още в Санта Фе. И двамата се интересуваха от масовите измирания, но Малкълм разглеждаше проблема широко, от чисто математическа гледна точка. Обективността му, неизчерпаемите му формули бяха пленили Левин и двамата започнаха често да се срещат за обяд и да обменят идеи. Левин говореше за палеонтология, а Малкълм — за нелинейна математика. Стигнаха до някои временни заключения, които и двамата смятаха за вълнуващи, но също така и до несъгласия. Неведнъж учтиво ги молеха да напуснат ресторанта, след което двамата продължаваха да си крещят навън, в горещината, за ужас на разхождащите се туристи.

Най-накрая несъгласията им стигаха до лични нападки. Малкълм смяташе Левин за педантичен и припрян, прекалено вглъбен в дребните подробности. Левин не беше в състояние да види цялата картина. Никога не преценяваше последствията от своите действия. На свой ред Левин не се колебаеше да обяви Малкълм за властен и високомерен, за безразличен към подробностите.

— Бог е в подробностите — напомни му веднъж Левин.

— Може би твоят бог — не му остана длъжен Малкълм. — Не и моят. Моят е в процеса.

Типичен отговор за математик, помисли си Левин, докато наблюдаваше животните. Самият той беше твърдо убеден, че подробностите са всичко, поне в биологията, и че най-често неуспехите на колегите му се дължат на недостатъчното им внимание към тях.

Левин живееше заради подробностите и никога нямаше да се откаже. Например животното, което ги бе нападнало с Диего. Често мислеше за случилото се, възстановяваше събитията отново и отново, защото имаше нещо смущаващо, някакво впечатление, което не беше в състояние да си обясни.

Животното ги бе нападнало светкавично и той успя да забележи, че е теропод — силни задни крака, твърда опашка, голям череп… Но за краткия миг, в който бе зърнал съществото, Левин долови някаква странност в очните орбити, която го караше да си мисли за Carnatosaurus sastrei. От формацията Горо Фриго в Аржентина. В добавка, кожата беше необичайна — някакво петнистозелено, светло, но имаше и нещо друго…

Все едно. Смущаващата мисъл се въртеше някъде в дълбините на ума му, но не беше в състояние да достигне до нея. Просто не беше.

Левин насочи вниманието си към стадото на паразаврите, което пасеше край реката до апатозаврите. Чуваше отчетливото им ниско тръбене. Звукът беше кратък, боботещ. Понякога се обаждаха по няколко животни едновременно или почти едновременно, сякаш съобщаваха на останалите от стадото къде се намират. От време на време, много рядко, се разнасяше още един звук — по-протяжен и напрегнат. Издаваха го двете най-големи животни от стадото — вдигаха нагоре глави и тръбяха дълго и силно. Какво означаваше това?

Левин реши да направи един експеримент. Сви длани пред устата си и изимитира рева на паразаврите. Не го направи много добре, но водачът на стадото веднага вдигна глава и се заоглежда тревожно. След малко отговори.

Левин изрева още веднъж.

Паразавърът отговори.

Зарадван от отговора, Левин го записа в бележника си, но когато отново вдигна глава, с изненада видя, че паразаврите се отдалечават от апатозаврите. Събраха се на едно място, застанаха един след друг и тръгнаха право към наблюдателницата.

Левин започна да се поти.

Какво бе направил? Зачуди се дали не бе изимитирал любовния зов на тези животни. Само това липсваше — да повика зажаднял за ласки динозавър! Кой би могъл да каже как се държат тези животни през размножителния си период? Наблюдаваше с нарастващо безпокойство как напредват. Може би трябваше да се обади на Малкълм, за да поиска съвет. Но когато се замисли, си даде сметка, че е нарушил естествените условия на средата, че е внесъл в нея нов, променлив коректив. Беше направил точно това, което бе обявил, че не смята да прави. Разбира се, постъпката му беше необмислена, но едва ли щеше да повлияе съществено на нещата. Така или иначе Малкълм със сигурност щеше да се ядоса.

Левин свали бинокъла и се вторачи към животните. Ревът им стана оглушителен. Земята започна да се тресе, наблюдателницата се залюля застрашително.

Боже, помисли си, идват право към мен. Наведе се и нервно затърси радиостанцията в раницата си.