Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (30)

Гнездото

Над главата му, огрени от сутрешното слънце, се извисиха два огромни тиранозавъра — по пет-шест метра всеки. Червеникавата им кожа беше груба на вид. Едрите им глави изглеждаха зловещи — масивни челюсти, големи, остри зъби. Някак си обаче животните не внушаваха заплаха. Движеха се бавно, дори деликатно и периодично се навеждаха над кръгъл, висок почти метър насип от пръст. В челюстите си стискаха кървави парчета месо, които оставяха долу, като при това силното пищене секваше почти веднага.

Нямаше никакво съмнение, че това е гнездото. Малкълм беше прав — единият тиранозавър беше забележимо по-голям от другия.

След като малките изяждаха месото, започваха да пищят отново. Напомняха птички. Възрастните продължаваха да ги хранят. Парче месо падна върху насипаната пръст и Торн видя как едно малко тиранозавърче изпълзя навън, за да го грабне. Беше колкото пуйка, с едра глава и големи очи. Тялото му беше покрито с червеникав пух, който му придаваше неугледен вид. Около шията имаше пръстен от бял пух. Малкото не преставаше да пищи, докато се опитваше да се добере до месото със слабите си крайници. Когато най-накрая го достигна, моментално впи в него малки остри зъби.

Започна да се храни лакомо, но изведнъж се плъзна надолу от външната страна на гнездото и се разпищя тревожно. Майката веднага наведе глава и го избута обратно в гнездото. Деликатността на движенията и вниманието към малкото впечатлиха Торн. В това време мъжкият продължаваше да къса малки парченца месо. И двете възрастни животни не преставаха да ръмжат гърлено, сякаш за да успокоят малките. Докато наблюдаваше, Торн промени положението на тялото си и настъпи сух клон. Чу се рязко изпращяване.

Двата тиранозавъра моментални изправиха глави. Торн замръзна и стаи дъх.

Тиранозаврите огледаха околността. Телата им бяха напрегнати, очите съсредоточени. Главите им се обръщаха рязко, на малки тласъци. След миг животните сякаш се успокоиха отново. Започнаха да издигат и спускат главите си. Да трият муцуните си една в друга. Приличаше на някакъв ритуален танц. Едва след това продължиха да хранят малките. Когато животните се успокоиха, Торн се измъкна назад и се върна при мотоциклета.

— Доктор Торн — прошепна Арби по радиото, — не ви виждам.

Торн не отговори, а само чукна микрофона с пръст, за да покаже, че е чул.

— Мисля, че знам къде е доктор Левин — продължи Арби. — Малко вдясно от вас.

Торн чукна по микрофона още веднъж и се обърна.

Малко по-нататък, сред папратите, видя ръждясал велосипед. Беше облегнат на едно дърво и имаше инвентарен номер: „Собственост на «ИнДжен»“.

 

 

Не е лошо, помисли си Арби, докато следеше екрана на монитора. Беше го разделил само на четири части — добър компромис между възможността да наблюдава много места едновременно и големината на всяко от изображенията.

Едната от камерите беше разположена над закътаната поляна на двата тиранозавъра. Все още беше сутрин и слънцето осветяваше калната, изпотъпкана трева наоколо. В средата видя кръгло гнездо от пръст, със стръмни стени. Вътре имаше четири бели яйца на петна, големи колкото футболна топка. Имаше счупени черупки и две малки тиранозавърчета, които ужасно приличаха на голи, пищящи птичета. Бяха на дъното на гнездото и с отворени усти очакваха да ги нахранят.

Кели ги погледна и каза:

— Виж колко са мили. Ще ми се да съм там.

Арби не й отговори. Никак не беше убеден, че би искал да е близо до тези животни. Възрастните бяха приели срещата с единия от тях съвсем спокойно, но лично на него мисълта за динозаврите му се струваше дълбоко обезпокоителна, макар и да не бе в състояние да каже точно защо. Винаги бе обичал да организира, да създава ред в живота си — дори това, че бе подредил изображенията на екрана му действаше успокояващо. На този остров обаче всичко беше непознато и неочаквано. Човек нямаше представа какво би могло да се случи. Това го тревожеше.

От друга страна пък, Кели беше възбудена. Непрекъснато коментираше тиранозаврите — големината им, острите им зъби. Струваше му се въодушевена, сякаш не изпитваше никакъв страх.

Арби се ядоса.

— Както и да е — каза Кели след малко. — Откъде знаеш къде е доктор Левин?

Арби посочи гнездото на монитора.

— Гледай.

— Виждам — отвърна Кели.

— Не. Гледай внимателно.

След малко картината помръдна — камерата се премести наляво, после надясно.

— Видя ли какво стана?

— Е, и? Може би вятърът е помръднал камерата.

Арби поклати глава.

— Не, Кели. Качил се е на дървото. Той движи камерата.

— О… — Замълча и се вгледа пак. — Може би си прав — каза след малко.

Арби се усмихна. От Кели не би могъл да очаква повече.

— Да, така мисля.

— А какво прави доктор Левин на дървото?

— Може би насочва камерата по-добре.

Заслушаха се в тежкото дишане на Торн по радиото. Кели продължи да разглежда изгледите на екрана. Въздъхна.

— Нямам търпение да отида там.

— Аз също — каза Арби, но всъщност не беше така. Погледна през прозореца на караваната и видя, че джипът се носи към тях с Еди и Малкълм. Тайно се радваше, че се връщат.

 

 

Торн застана под дървото и погледна нагоре. Не виждаше Левин през клоните, но знаеше, че трябва да е някъде там горе, защото вдигаше, както му се стори, ужасно много шум. Погледна притеснено назад към тиранозаврите, от които го скриваха гъстите листа. Все още чуваше ръмженето им — равномерно, непрекъснато. Зачака. Какво, по дяволите, правеше Левин на дървото? Чу шумолене сред клоните горе, после пак всичко утихна. Сумтене. Пак шум. Левин изруга гласно:

— По дяволите!

Тогава се чу пукане на клони, шумолене и болезнен вик. След секунда Левин падна по гръб на земята край Торн. Обърна се и се улови за рамото.

— По дяволите! — изруга още веднъж.

Левин беше с кални кафяви панталони, скъсани на няколко места. Лицето му, небръснато от три дни, беше изпоцапано и изглеждаше изтощено. Когато Торн тръгна към него, той се усмихна широко.

— Ти си последният човек, когото очаквах да видя! Но улучи момента безпогрешно.

Торн му протегна ръка и Левин посегна, да я улови, когато на поляната зад тях тиранозаврите нададоха оглушителен рев.

 

 

— О, не! — изпъшка Кели. На монитора се виждаше, че тиранозаврите са обезпокоени, че се движат бързо в кръг, надигат глави и реват.

— Доктор Торн! — извика Арби. — Какво става?

Чуха гласа на Левин по радиото — беше тънък и дрезгав, така че не разбраха какво говори. Еди и Малкълм влязоха в караваната. Малкълм хвърли поглед към екрана и възкликна:

— Кажи им да се махат оттам! Веднага!

Двата тиранозавъра бяха застанали с гръб един към друг от двете страни на гнездото и бяха заели защитна поза. Тежките им опашки се люлееха над главите на малките. Напрежението бе осезателно.

Тогава възрастните изреваха и се втурнаха към джунглата.

— Доктор Торн! Доктор Левин! Махайте се оттам!

 

 

Торн възседна мотоциклета и стисна гумените ръкохватки на кормилото. Левин скочи зад него и се улови за кръста му. Чуха смразяващ кръвта рев, видяха през рамо как единият от тиранозаврите връхлита през гъсталака и се втурва към тях. Животното тичаше с пълна скорост, с приведена глава, с леко отворени челюсти — несъмнено нападателна поза.

Торн завъртя ключа. Електрическият мотор заработи, задното колело забоксува в калта, без да помръдне.

— Давай! — извика Левин. — Хайде!

Тиранозавърът се спусна към тях с рев. Беше толкова силен, че ги заболяха ушите. Торн почувства, че земята под краката му се тресе. След миг огромното животно щеше да ги достигне — с наведена глава, с отворена паст…

Торн оттласна мотоциклета напред, с крака. Задното колело изведнъж зацепи, изхвърли назад струя кал и се понесоха напред. Ускоряваха бързо. Мотоциклетът се накланяше и поднасяше коварно по неравната пътека.

Левин се разкрещя, но Торн не му обърна внимание. Сърцето му биеше до пръсване. Мотоциклетът подскочи в някаква неравност и едва не загубиха равновесие, но го възстановиха и пак се понесоха напред. Торн не смееше да погледне назад. Усещаше миризмата на разлагаща се плът, чуваше дишането на преследващото ги животно…

— Джак, по-спокойно! — викаше Левин.

Торн не му обърна внимание. Мотоциклетът се заизкачва по склона. Клоните ги удряха, лицата и гърдите им се покриха с пръски кал. Колелата на машината хлътнаха в стар коловоз, после отново успя да излезе в средата на пътеката. Пак се разнесе страхотният рев и Торн си помисли, че е някак по-слаб, но…

— Джак! Какво се опитваш да направиш? Да ни убиеш ли искаш? Джак, сами сме!

Стигнаха до равен участък и Торн рискува да погледне назад през рамо. Левин беше прав. Бяха сами. Тиранозавърът не се виждаше, макар и ревът му все още да се чуваше някъде в далечината.

Намали скоростта.

— Спокойно! — каза Левин и поклати глава. Лицето му бе станало пепеляво на цвят, изглеждаше уплашен. — Караш кошмарно, знаеш ли? Трябва да вземаш уроци! За малко да ни убиеш!

— Животното ни нападаше — отвърна Торн ядосано. Добре познаваше слабостта на Левин към упреците, но точно сега…

— Това е абсурдно! — възкликна Левин. — Въобще не ни нападаше!

— Но изглеждаше сякаш ни напада — възрази Торн.

— Не, не, не. Не ни нападаше. Тиранозавърът защитаваше гнездото си. Разликата е голяма.

— Не видях никаква разлика — каза Торн, спря мотоциклета и се втренчи гневно в Левин.

— Истината е, че ако искаше да ни нападне, сега нямаше да сме живи. Спря да ни гони почти веднага.

— Така ли?

— Несъмнено — натърти Левин с типичния си педантизъм. — Рексът искаше само да ни прогони далеч от гнездото, да ни уплаши и да защити своята територия. Никога не би оставил малките си незащитени, освен ако не вземем нещо от гнездото или не го разрушим. Сигурен съм, че сега двата тиранозавъра са там и бдят над яйцата.

— В такъв случай трябва да сме благодарни, че са толкова добри родители — изсумтя Торн и подкара мотоциклета.

— Разбира се, че е така — продължи Левин. — Всеки глупак би го забелязал. Не видя ли колко слаби бяха? Пренебрегват собственото си хранене заради потомството. Сигурно е така от седмици. Тиранозаврите са сложно устроени животни, със сложни ловни навици и сложно родителско поведение. Не бих се учудил, ако се грижат за малките си с месеци. Може би ги учат да ловуват например. Може би започват, като зашеметяват малки животни и оставят малките да ги довършат. Би било интересно въпросът да се проучи обстойно. Защо стоим тук?

В слушалките на Торн долетя гласът на Малкълм:

— И през ум няма да му мине да ти благодари, задето му спаси живота.

Торн изсумтя.

— Явно е така.

— С кого говориш? — попита Левин. — Това Малкълм ли е? И той ли е тук?

— Да — отвърна Торн.

— И е съгласен с мен, нали?

— Не съвсем — поклати глава Торн.

— Слушай, Джак… съжалявам, че се разстрои толкова, но нямаше причина за това. Истината е, че най-голямата опасност беше безумното ти каране.

— Добре, чудесно. — Сърцето на Торн продължаваше да бие като полудяло. Той пое дълбоко въздух, сви наляво и продължи нататък по широкия път към лагера им.

— Радвам се, че те виждам, Джак — каза Левин зад гърба му. — Наистина.

Торн не отговори. Продължи по пътя надолу, през храсталаците. Спуснаха се към долината и скоро съзряха караваните.

— Добре — отбеляза Левин. — Докарал си всичко. Работи ли оборудването? Всичко ли е както трябва?

— Засега няма проблеми — отвърна Торн.

— Чудесно. Това е просто чудесно.

— Може би не чак толкова.

Арби и Кели им махаха весело през прозореца на караваната.

— Шегуваш се — каза Левин.