Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джурасик парк (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Майкъл Крайтън. Джурасик Парк. Изгубеният свят

Американска. Първо издание

Коректор: Марийка Тодорова

Художествено оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Линче Шопова

ISBN: 954-585-472-3

 

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 51

ИК „Бард“, София, 2003

История

  1. — Добавяне

Доджсън

Луис Доджсън седеше свит в един тъмен ъгъл на кафене „Чесперито“ в Пуерто Кортес и пиеше бира. Срещу него се бе настанил Джордж Бейзълтън, професорът по биология от Станфорд, и въодушевено нагъваше порция хуевос ранчерос. Яйчените жълтъци се стичаха върху зелената салса и на Доджсън му се гадеше само от вида им. Обърна се на другата страна, но продължаваше да чува шумното мляскане на Бейзълтън.

В заведението нямаше никой, ако не се броят няколкото кокошки, които се разхождаха между масите. От време на време на вратата се появяваха хлапета, които ги замеряха с камъни и се разбягваха с кикотене. От ръждясалите високоговорители над бара се чуваше хрипкав запис на Елвис Пресли. Доджсън затананика мелодията и се опита да се овладее. Киснеше в тази дупка вече близо час.

Бейзълтън приключи с яйцата и бутна чинията си настрана. Извади малкия бележник, който винаги носеше със себе си, и заговори:

— Лу, мислех как да се заемем с това…

— С кое? — прекъсна го Доджсън с раздразнение. — Няма с какво да се заемем, ако не успеем да се доберем до острова.

Докато говореше, потропваше по масата с една малка снимка на Ричард Левин. Обърна я. Вгледа се в образа наопаки. После странично.

Въздъхна и си погледна часовника.

— Лу — каза Бейзълтън търпеливо. — Добирането до острова не е съществената част. Важното е как ще представим откритието си пред света.

Доджсън се сепна.

Нашето откритие… — повтори той. — Това ми допада, Джордж. Много добре. Нашето откритие.

— Това е самата истина, нали? — попита Бейзълтън с добродушна усмивка. — „ИнДжен“ е банкрутирала, технологията й е загубена за човечеството. Много трагична загуба, както неведнъж съм изтъквал по телевизията. При дадените обстоятелства всеки, който се добере до нея отново, също е откривател. Не знам как иначе би могло да се нарече. Както казва Анри Поанкаре…

— Добре — прекъсна го Доджсън, — правим откритието… А после какво? Ще организираме пресконференция ли?

— В никакъв случай! — възкликна Бейзълтън и доби ужасен вид. — Една пресконференция би била неуместна. Ще ни подложат на всевъзможна критика. Не! Откритие от този мащаб следва да бъде представено както подобава. Трябва да бъде докладвано, Лу.

— Докладвано?

— В специализираната литература. В „Природа“ например. Да, точно така.

Доджсън примижа.

— Искаш да обявим всичко това в академично списание?

— Има ли по-добър начин от този да го легитимираме? Съвършено нормално е да обявим откритието си в научната преса. Разбира се, ще започнат дебати, но в какво ще се състоят те? В академични заяждания, в нападки между професорите, които ще пълнят страниците три дни, докато не отстъпят пред последните новости в областта на подплънките за бюстове. През тези три дни ние ще сме регистрирали претенциите си.

— Ще напишеш ли статията?

— Да — отвърна Бейзълтън. — След това, струва ми се, ще напиша статия в „Американски учен“ или в „Естествена история“. Нещо от общ интерес — какво означава това откритие за бъдещето, какво ни казва за миналото и така нататък…

Доджсън кимна. Разбираше, че Бейзълтън е прав и още веднъж си припомни колко много се нуждае от него и колко добре е постъпил, като го включи в екипа. Доджсън не мислеше за реакцията на обществеността. Бейзълтън не мислеше за нищо друго.

— Е, звучи добре — кимна Доджсън. — Но всичко това са само празни приказки, ако не успеем да се доберем до острова.

Пак погледна часовника си.

Чу вратата зад гърба му да се отваря. Влезе помощникът на Доджсън Хауърд Кинг, който теглеше едър пуерториканец с мустаци. Мъжът беше намръщен и имаше загоряло от слънцето лице.

Доджсън се обърна към тях.

— Това ли е човекът?

— Да, Лу.

— Как се казва?

— Гандока.

— Сеньор Гандока — Доджсън му показа снимката на Левин, — познавате ли този човек?

Гандока почти не погледна снимката. Кимна.

Si. Сеньор Левин.

— Точно така. Това е скапаният Левин. Кога е бил тук?

— Преди няколко дни. Тръгна с Диегито, братовчед ми. Още не са се върнали.

— А къде отидоха? — попита Доджсън.

— Исла Сорна.

— Добре. — Доджсън пресуши бирата си и бутна бутилката настрана. — Имате ли лодка? — Обърна се към Кинг. — Има ли лодка?

— Той е рибар — отговори Кинг. — Има лодка.

Гандока кимна.

— Рибарска лодка. Si.

— Добре. Аз също искам да ида до Исла Сорна.

Si, сеньор, но времето днес…

— Не ме интересува времето — прекъсна го Доджсън. — Времето ще се оправи. Искам да ида веднага.

— Може би по-късно…

— Веднага!

Гандока разпери ръце.

— Много съжалявам, сеньор, но…

— Покажи му парите, Хауърд — каза Доджсън.

Кинг отвори едно куфарче. Беше пълно с банкноти от по пет хиляди колона. Гандока ги погледна, взе една банкнота, опипа я, после я върна обратно и пристъпи неуверено.

— Искам да тръгна веднага! — повтори Доджсън.

Si, сеньор — кимна Гандока. — Ще тръгнем, когато се приготвите.

— Така повече ми харесва — кимна Доджсън. — За колко време ще стигнем до острова?

— Около два часа, сеньор.

— Добре. Много добре.