Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (24)

Зона Б

Останаха в колите, загледани към равнината. Динозаврите се движеха бавно в храсталаците. Чуваха приглушените крясъци на хадрозаврите. Отделните стада минаваха покрай реката, необезпокоявани от нищо.

— Значи — обади се Еди, — искате да кажете, че това място е заобиколено от еволюцията? Че времето тук не помръдва?

— Ни най-малко — възрази Малкълм. — Това, което виждаш, има напълно рационално обяснение. И ние ще…

Изведнъж от арматурното табло се разнесе остро писукане и на екрана, върху картата, изникна синя координатна мрежа, с мигащ триъгълен символ, под който пишеше „ЛЕВИН“.

— Това е той! — извика Еди. — Открихме го!

— Улавяш ли го? — попита Торн. — Сигналът е доста слаб.

— Добър е. Достатъчно е силен, за да го идентифицираме. Левин е, няма съмнение. Като че идва от долината, ето там.

Подкара джипа нататък по пътя.

— Да тръгваме — каза Еди. — Искам да се махна от това място.

Торн даде контакт и чу свистенето на вакуумната помпа, тихото жужене на автоматичната трансмисия. Включи на скорост и последва Еди.

Непроходимата джунгла отново ги обгърна от всички страни, гъста и гореща. Листата над главите им скриваха почти цялата слънчева светлина. След малко сигналът на Левин стана нередовен. Торн хвърли поглед към екрана и видя, че мигащият триъгълник изчезва, после се появява пак.

— Губим ли го, Еди? — попита Торн.

— И да го загубим, не е фатално — отговори Еди. — Установили сме местоположението му и можем да отидем там веднага. Всъщност трябва да е някъде нататък по този път, покрай онази караулка или каквото е там… право напред.

Торн погледна нататък и видя бетонна постройка и наклонена желязна бариера. Наистина приличаше на караулка. Беше запусната и обрасла с трева. Продължиха нататък и скоро излязоха на асфалтиран път. Личеше си, че преди време растителността от двете страни е била изсечена доста навътре, на по двайсетина метра. Скоро стигнаха до втора бариера. Продължиха още стотина метра. Пътят извиваше плавно покрай хребета. Растителността тук беше по-рядка. През пролуките между папратовите храсти Торн видя дървени постройки, боядисани в един и същ зелен цвят. Приличаха на бараки за инструменти. Имаше чувството, че навлизат в някакъв голям комплекс.

Тогава неочаквано, след като излязоха от кривия участък, видяха целия комплекс. Беше на около половин миля под тях.

— Какво, по дяволите, е това?! — възкликна Еди.

Торн се вторачи нататък изумен. В средата на разчистеното място видя плоския покрив на огромна постройка. Беше разгърната на няколко акра, върху площ колкото две футболни игрища и далечният й край се губеше от погледа. Зад внушителния покрив се виждаше друга голяма постройка, чийто външен вид напомняше електроцентрала. Ако беше такава наистина, би могла да захрани малък град.

Встрани се виждаха рампи за товарене и места за маневриране на камиони. Още по-нататък, почти скрити сред листата, се виждаха други постройки, които приличаха на къщи за живеене. От това разстояние обаче бе трудно да се прецени.

Всичко това напомняше на Торн някакво индустриално предприятие или производствен комплекс. Намръщи се и се опита да отгатне.

— Знаеш ли какво е това? — попита той Малкълм.

— Да — кимна Малкълм замислено. — Подозирах съществуването му от известно време.

— Е?

— Това е нещо като фабрика. Производствен цех.

— Голямо е — отбеляза Торн.

— Да — отвърна Малкълм. — Така и би трябвало да се очаква.

— Още улавям сигнала на Левин — обади се Еди по радиото. — Знаете ли какво? Изглежда идва от онази постройка.

Минаха под увисналата козирка на главния вход. Сградата беше модерна, от стъкло и бетон, но джунглата отдавна я бе обгърнала от всички страни. От покрива висяха лиани. Виждаха се счупени стъкла, от пукнатините в бетона бяха поникнали папрати.

— Еди? — извика Торн. — Какво става със сигнала?

— Улавям го. Вътре е. Какво ще правим?

— Ще установим базовия си лагер на равното място, ей там — каза Торн и посочи на около половин миля вляво, където някога вероятно бе имало обширна морава. Там все още не бяха израсли високи дървета и щеше да има достатъчно светлина за слънчевите панели. — След това ще огледаме наоколо.

Еди паркира форда и се обърна назад, към пътя, по който бяха дошли. Торн направи маневра, спря караваните отстрани и изключи двигателя. Слезе и почувства горещия, неподвижен сутрешен въздух. Малкълм застана до него. Тук, в средната част на острова, беше съвсем тихо. Чуваше се само жуженето на насекомите.

При тях дойде Еди, плесна се по бузата и възкликна:

— Страхотно място, а? Няма недостиг на комари. Не искаш ли да намерим кучия син веднага? — Откачи приемника от колана си и засенчи дисплея, за да го види по-добре. — Още е там. — Посочи сградата и попита: — Е, какво ще кажеш?

Тримата се качиха на джипа и поеха назад, към огромната, запустяла постройка. Караваните останаха зад тях.