Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (37)

Хардинг

Сара Хардинг се загледа в сивото навъсено небе. Лодката се люлееше поради силното крайбрежно вълнение. Хората от екипажа се мъчеха да привържат джипа още по-здраво, защото можеше всеки момент да се откъсне. Изправена на носа, Сара се бореше с морската болест. Някъде далеч на хоризонта, право напред за първи път изникна ниският тъмен силует на Исла Сорна.

Обърна се назад и видя Доджсън и Кинг да водят оживен разговор край парапета в средата на кораба. Стори й се, че Кинг е притеснен, жестикулираше развълнувано. Доджсън слушаше и клатеше глава. След миг сложи ръка на рамото на Кинг — сякаш се опитваше да го успокои. И двамата не обръщаха внимание на суетящите се около джипа мъже. Това й се стори странно, защото си спомни колко придирчиви бяха при товаренето на оборудването.

Разбира се, беше познала третия — Бейзълтън, и бе изненадана, че го среща тук, на малкото рибарско корабче. Бейзълтън бе стиснал ръката й небрежно и сетне изчезна в каютите веднага щом корабчето се отлепи от кея. Повече не се бе появил, но може би и той страдаше от морска болест?

След миг Доджсън се отдалечи от Кинг и отиде при мъжете около джипа. Когато остана сам, Кинг се зае да провери ремъците и въжетата, с които бяха привързани сандъците с надпис „Биосин“.

Сара Хардинг не беше чувала за корпорацията „Биосин“. Зачуди се какво общо имат с нея Ричард и Иън. Пред нея Иън винаги бе проявявал презрение, дори ненавист към биотехнологичните компании. Освен това тези хора тук нямаха вид на техни приятели. Бяха някак сковани, дори… зловещи.

Но, помисли си, Иън имаше и странни приятели. Те непрекъснато се появяваха у дома му най-неочаквано — японският калиграф, трупата индонезийски танцьори, жонгльорът от Лас Вегас с лъщящия костюм, чудатият френски астролог, който бе убеден, че земята е куха… И математиците. Те вече наистина бяха смахнати. Или поне така й се струваше. Имаха безумни погледи, вечно бълнуваха доказателства. Пишеха десетки, стотици страници доказателства. Сара Хардинг предпочиташе да пипа пръстта, да гледа животните, да долавя звуците и миризмите. За нея това беше истинско. Всичко останало бяха само теории — може би правилни, а може би не.

Вълните започнаха да заливат носа и тя мина назад, за да не я намокрят. Доспа й се — почти не беше мигнала през последните двайсет и четири часа.

Доджсън приключи с джипа и се приближи.

— Всичко нормално ли е? — попита го тя.

— О, да — отвърна той и се усмихна весело.

— Приятелят ви Кинг ми се стори разтревожен.

— Не обича лодките — отговори Доджсън и кимна към вълните. — Въпреки всичко се движим добре. След около час ще сме там.

— Кажете ми, що за корпорация е „Биосин“? Не съм чувала нищо за нея.

— Малка фирма за потребителски биологични продукти, както ги наричаме — отговори Доджсън. — Специализираме организми за развлекателната и спортната индустрия. Създадохме например нови видове пъстърва и друга риба за улов… Селекционираме нови породи кучета… по-малки, подходящи за отглеждане в апартамент. Такива неща.

Нещата, които Иън мрази, каза си Сара.

— А откъде се познавате с Иън?

— О… познаваме се отдавна — отговори Доджсън. Стори й се, че не иска да отговори точно.

— Откога?

— От дните в парка.

— Дните в парка? — повтори тя.

Доджсън кимна.

— Казвал ли ви е как нарани крака си?

— Не — отвърна Сара. — Не искаше да говори за това. Каза, че станало, докато давал консултации на… не знам. Имал някакви неприятности. В парк ли се е случило?

— Да, може да се каже. — Доджсън се загледа към океана и сви рамене. — А вие? Откъде го познавате.

— Беше рецензент на дисертацията ми. Аз съм етолог. Изследвам големите бозайници в африканските екосистеми. Източна Африка. Хищниците по-специално.

— Хищниците?

— В момента се занимавам с хиените. Преди това изследвах лъвовете.

— Отдавна ли?

— Вече става десетилетие. След доктората — шест години непрекъснато.

— Интересно — отбеляза Доджсън. — Значи дойдохте тук чак от Африка?

— Да. От Серонера. Това е в Танзания.

Доджсън кимна вяло и погледна над рамото й към острова.

— Времето май ще се проясни в края на краищата. Човек никога не знае. Сара вдигна поглед към небето и в облаците видя сини ивици. Слънцето се опитваше да пробие. Морето стана по-спокойно. Островът също бе много по-близо. Вече се виждаха скалите — червеникавосиви, вулканични, почти отвесни.

— В Танзания… — повтори Доджсън. — Голям екип ли имате?

— Не. Работя сама.

— Без студенти?

— Без студенти. Работата ми не е особено привлекателна. Големите хищници от саваната ловуват нощем, така че работя най-вече в мрак.

— На съпруга ви вероятно не му е леко.

— О… не съм омъжена — отговори Сара и сви рамене.

— Изненадан съм. Все пак красива жена като вас…

— Не ми остана време — отговори тя веднага и за да смени темата, попита: — Къде ще пристанем на този остров?

Доджсън се обърна, за да погледне. Вече бяха достатъчно близо, за да видят как вълните се разбиват, високи и бели, в основата на скалите. Бяха само на миля-две оттам.

— Островът е необикновен — поясни Доджсън. — Този район от Централна Америка е вулканичен. Между Мексико и Колумбия има някъде към трийсет активни вулкана. Островите тук също са били такива, но за разлика от онези на сушата не са действащи. Не са изригвали повече от хиляда години.

— Значи сега виждаме външната страна на кратера?

— Да. Скалите горе са ерозирали от валежите и вятъра. В подножието ги разяжда океанът. Онези гладки повърхности са се образували тъкмо така… когато водата ги подкопае, цели пластове се свличат в морето… това са меки, вулканични скали.

— Значи ще пристанем…

— На подветрената страна има няколко пещери. През две от тях изтичат реки, извиращи на острова. Проходими са. — Посочи напред. — Ето, едната вече се вижда.

Сара Хардинг видя неправилно гърло, изсечено в подножието на скалата. От двете му страни вълните се разбиваха с тътен и бялата пяна се издигаше на десет-петнайсет метра височина.

— Смятате да вкарате лодката в тази пещера?

— Ако позволи времето, да. Не се безпокойте, не е толкова страшно, колкото изглежда. Както и да е. Разказвахте ми за Африка. Кога тръгнахте оттам?

— Веднага щом ми се обади доктор Торн. Каза ми, че тръгват с Иън, за да спасяват Ричард, и ме попита дали искам да дойда.

— И какво отговорихте?

— Че ще си помисля.

Доджсън се намръщи.

— Не сте му казали, че ще пристигате?

— Не. Защото не бях сигурна, че искам. По-точно… имам много работа. Пък и е толкова далеч…

— Но все пак за стария приятел… — каза Доджсън и кимна с разбиране.

Сара въздъхна.

— Е, познавате Иън.

— Да, познавам Иън. Голям чешит.

— Би могло да се каже — съгласи се тя.

Последва неловко мълчание. Доджсън се прокашля.

— Не разбрах нещо — каза Доджсън. — На кого казахте, че идвате тук?

— На никого. Просто се качих на първия самолет и… ето ме.

— Ами колегите ви? Няма ли да ви търсят?

Сара сви рамене.

— Нямах време да им се обадя. И, както казах, работя сама.

Пак погледна към острова. Скалите се издигаха високо над лодката. Вече бяха само на неколкостотин метра от тях. Пещерата изглеждаше много по-голяма, но и вълните не бяха малки. Сара поклати глава.

— Вълнението е доста голямо.

— Не се безпокойте — каза Доджсън. — Виждате ли? Капитанът вече насочва лодката натам. След като влезем вътре, ще сме в пълна безопасност. После… сигурно ще е много вълнуващо.

Лодката се надигна високо нагоре и заби нос надолу. Сара се улови за парапета. Доджсън се ухили.

— Виждате ли? Вълнуващо е, нали? — Изведнъж сякаш се изпълни с енергия, оживи се. Тялото му се стегна, той потри длани. — Няма смисъл да се тревожите, мис Хардинг. Няма да позволя да ви се случи нищо…

Тя нямаше представа за какво й говори, но преди да успее да отвори уста, носът на лодката отново полетя надолу и тя загуби равновесие за миг, обляна в солени пръски. Доджсън веднага протегна ръце — явно за да й помогне, — но сякаш нещо се обърка… блъсна се в краката й, после я повдигна… после още една вълна ги обля и Сара почувства как нещо я дърпа, тласка… Изпищя и стисна парапета, но всичко ставаше невероятно бързо — светът се обърна наопаки и се завъртя във вихрушка, главата й се удари в парапета и… Сара почувства, че пада, че лети през пространството. Видя как олющената боя на борда преминава край нея, зелената повърхност на водата полетя нагоре… и в миг я обхвана прерязващ студ, защото се вряза в бушуващото море, под вълните, в тъмнината.