Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (40)

Доджсън

Луис Доджсън се качи на изработения по поръчка джип на няколко метра от брега на реката и затръшна вратата. Хауърд Кинг кършеше пръсти до него.

— Как можа да постъпиш така с нея!?

— Как? — попита Джордж Бейзълтън от задната седалка.

Доджсън не отговори, а завъртя контактния ключ и моторът забоботи. Включи четворната предавка и подкара нагоре по склона, към джунглата.

— Как можа!? — попита Кинг още веднъж, ядосан. — Боже!

— Беше нещастен случай — каза Доджсън.

— Нещастен случай!

— Точно така — отвърна Доджсън спокойно. — Тя падна зад борда.

— Не видях нищо — обади се Бейзълтън.

Кинг поклати глава.

— Боже мой! Ами ако някой дойде да разследва и…

— Какво от това? — прекъсна го Доджсън. — Морето беше бурно, тя стоеше на носа, заля ни една голяма вълна и я помете във водата. Не знаеше да плува много добре. Направихме няколко кръга, за да я потърсим, но се оказа безнадеждно. Много жалко. Защо се безпокоиш?

— Защо се безпокоя!

— Да, Хауърд, за какво точно, по дяволите, се безпокоиш?

— Видях какво стана, за Бога…

— Не, не си — поправи го Доджсън.

— Аз не видях нищо — обади се Бейзълтън. — През цялото време бях долу, в каютата.

— Много хубаво — каза Кинг. — А какво ще стане, ако все пак има разследване?

Джипът подскочи в някаква неравност и продължи да навлиза в джунглата.

— Няма да има — успокои го Доджсън. — Тръгнала е от Африка ненадейно, без да се обади на никого и без да каже къде отива.

— Откъде знаеш? — попита Кинг.

— Тя самата ми го каза, Хауърд. Затова знам. Сега ми подай картата и престани да хленчиш. Когато тръгна с мен, знаеше за какво става дума.

— Не знаех, че ще убиеш някого, за Бога!

— Хауърд — въздъхна Доджсън, — няма да стане нищо. Извади картата най-после.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото знам какво правя, ето защо. За разлика от Малкълм и Торн, които са някъде на този остров, в проклетата джунгла и вършат бог знае какви дивотии.

Споменаването на другите предизвика ново безпокойство.

— Може би ще ги срещнем… — каза Кинг притеснено.

— Не, Хауърд, няма. Изобщо няма да разберат, че сме тук. Ще прекараме на острова само четири часа, нали? Пристигнахме в един. Качваме се на лодката в пет. В седем слизаме на пристанището. В полунощ сме в Сан Франциско. Това е. Толкова. Finito. И, най-накрая, след всичките тези години, ще имам това, което трябваше да имам отдавна.

— Ембриони от динозаври — каза Бейзълтън.

— Ембриони? — попита Кинг изненадано.

— О, не. Вече не се интересувам от ембриони — отвърна Доджсън. — Преди години се опитах да се сдобия със замразени ембриони, но вече няма причина да се занимавам с това. Искам оплодени яйца. И след четири часа ще ги имам. От всички видове на острова.

— Как смяташ да го направиш само за четири часа?

— Ще се справя, защото знам местата на всички гнезда на острова. Картата, Хауърд.

Кинг разгъна картата. Беше голяма топографска карта на острова, шейсет сантиметра на метър, на която релефът бе показан със сини контури. На няколко места в равнината имаше гъсто очертани червени концентрични окръжности.

— Какво е това? — попита Кинг.

— Защо не прочетеш какво е написано? — попита Доджсън.

Кинг обърна картата към себе си, погледна легендата и прочете на глас:

— Данни Сигма Лансат/Нордсат, смесен спектър VSFR/FASLR/ IFFVR. Следват колони цифри. Не, това са дати.

— Точно така — кимна Доджсън. — Дати.

— Дати на преминаването на спътника? На картата са нанесени данни от сателитни снимки, правени на различни дати?

— Точно така.

Кинг се намръщи.

— Това прилича на… видим спектър, радар, и… какво?

— Инфрачервени лъчи. Широкоспектърни инфрачервени снимки на острова — усмихна се Доджсън. — Направих всичко това за около два часа. Взех всички сателитни данни, съпоставих ги и получих отговорите, които исках.

— Разбрах — кимна Кинг. — Червените кръгове са районите с по-концентрирано инфрачервено излъчване.

— Да. Големите животни оставят ясни следи. Взех всички сателитни снимки от прелитанията над този остров за последните няколко години и отбелязах на картата източниците на топлина… Червените кръгове. Това означава, че животните прекарват повечето време в тези райони. Защо? — Обърна се към Кинг. — Защото там са гнездата им.

— Да, би трябвало — отбеляза Бейзълтън.

— Може би там се хранят? — допусна Кинг.

Доджсън поклати глава с раздразнение.

— Ясно е, че не може да е така.

— Защо?

— Защото тези животни тежат по двайсет тона. Представи си общата биомаса на стадо двайсеттонни динозаври, движещо се през гората. Такива огромни животни за ден изяждат огромни количества растителност. Могат да го направят само ако се движат, нали?

— Предполагам…

— Предполагаш? Огледай се, Хауърд. Виждаш ли някъде наоколо унищожени дървета и храсти? Не, не виждаш. Животните изяждат по малко листа от всяко дърво и продължават нататък. За да се хранят, трябва да се движат, няма друг начин, повярвай ми. Не се променят само местата на гнездата им. В такъв случай червените кръгове би трябвало да посочват именно тях. — Погледна картата и добави: — И, освен ако не греша, първото гнездо е малко след билото на този хълм.

Джипът поднесе в калта, после заръмжа нагоре по склона.