Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (44)

Горещина

Чувстваше горещината, мокротата. Нещо грапаво се отри в лицето й — като шкурка. После още веднъж, по бузата. Сара Хардинг се изкашля. Нещо капеше по врата й. Почувства странна, сладникава миризма, като на ферментираща африканска бира. После пак почувства драскането, този път по врата, нагоре към бузата.

Отвори бавно очи и видя глава на кон. Голямото, безизразно око се вглеждаше в нея с меките си мигли. Конят я ближеше. Помисли си, че дори е приятно, вдъхна й увереност… легнала по гръб в тревата, конят…

Не беше кон.

Главата беше твърде тясна, осъзна го изведнъж, муцуната беше твърде заострена, пропорциите бяха други. Вгледа се внимателно и видя, че главата е малка, че има изненадващо тънка шия и голямо тяло…

Скочи и едва успя да се закрепи на колене.

— Боже!

Рязкото й движение подплаши животното, то изпръхтя тревожно и бавно се отдалечи. Направи няколко крачки по калния бряг, обърна се и я погледна с укор.

Сега го видя — малка глава, силна шия, голямо непохватно тяло, двойна редица петоъгълни плочки по продължение на гръбначния стълб. Влачеща се опашка с шипове.

Сара примигна.

Не беше възможно.

Объркана и зашеметена, опита да открие в ума си името на това същество и то се появи… някъде от детските й спомени.

Стегозавър.

Дяволски стегозавър!

Стъписана, Сара си спомни блестящата болнична стая на Иън Малкълм, който, изпаднал в делириум, бълнуваше имена на динозаври. Бе подозирала нещо, но сега, когато пред очите й стоеше жив стегозавър, първата мисъл в главата й бе, че са й погодили някакъв номер. Примижа към животното, за да потърси с очи шев по кожата или стърчащи отдолу метални стави. Кожата изглеждаше съвсем истинска и стегозавърът се движеше като живо същество. Очите му примигнаха още веднъж, бавно, после се обърна, отиде до водата и започна да пие с големия си грапав език.

Беше тъмносин.

Нима бе възможно? Тъмносин заради венозна кръв? Не беше ли студенокръвно? Не. Животното се движеше твърде гладко, притежаваше увереността — и безразличието — на топлокръвните. Гущерите и влечугите винаги обръщаха внимание на околната температура. Това същество не се държеше така. Стоеше в сянката и пиеше студена вода, напълно безразлично към тези неща.

Погледна надолу към ризата си и видя пенестата слюнка, която се стичаше от врата й. Беше я олигавило. Докосна я с пръсти. Топла.

Топлокръвно, без никакво съмнение.

Стегозавър.

Вторачи се в него.

Кожата му беше грапава, но не люспеста, като на влечуго. По-скоро напомняше кожа на носорог. Или на африкански глиган. Само дето беше гладка, без нито един косъм.

Стегозавърът се движеше бавно. Изглеждаше миролюбив, дори глуповат. Може би наистина е глупав, помисли си Сара и пак погледна главата му. Твърде малка за тежестта на тялото.

Изправи се на крака и изпъшка. Мускулите я боляха. Краката й трепереха. Пое въздух.

Стегозавърът, на няколко метра от нея, вдигна глава, за да прецени изправената й стойка. Сара не помръдна и той отново загуби интерес. Продължи да пие.

— По дяволите! — прошепна тя.

Погледна часовника си. Беше един и половина, слънцето все още беше над главата й. Не би могла да се ориентира по него, а беше много горещо. Реши, че ще е по-добре да се движи, да се опита да намери Малкълм и Торн. Тръгна към джунглата — крачеше вдървено, боса, мускулите я боляха.

След половин час усети силна жажда, но в африканската савана бе свикнала да издържа дълго без вода. Продължи нататък, без да обръща внимание на собствения си дискомфорт. Недалеч от билото на хребета, по който се изкачваше, попадна на отъпкана от животни пътека — широк, кален път, по който бе лесно да се ходи. Петнайсетина минути по-късно чу възбудено джафкане някъде напред. Стори й се, че е кучешки лай и продължи предпазливо.

След минута от няколко посоки едновременно чу хрущене на клони и листа и внезапно някакво тъмнозелено, приличащо на гущер животно, високо около два метра излетя от храсталака и я прескочи. Сара приклекна инстинктивно и едва успя да запази равновесие, когато още едно животно изскочи от храстите и профуча покрай нея. След миг връхлетя цялото стадо — животните бяха уплашени и джафкаха възбудено от всички страни. Едно от тях я блъсна и събори. Тя падна в калта и изчака да преминат.

Малко по-нататък по пътеката видя голямо дърво с ниски клони. Без да мисли, скочи на крака, изтича до него и увисна на най-ниския. Успя да се изкачи на безопасна височина точно когато се появи още един динозавър, с остри нокти, който мина под дървото и продължи нататък, след бягащите зелени същества. Докато се отдалечаваше, успя да го разгледа — тъмно тяло, високо към три метра, с червеникави ивици като на тигър. Почти веднага след него се появи още един, после трети — глутница хищници, които съскаха и ръмжаха зловещо.

Без да ще, по инстинкт, започна да брои животните, които преминаваха под нея. Бяха като че девет и това веднага изостри интереса й. Странно, помисли си. Веднага щом последният хищник се скри от очите й, тя слезе и тръгна след тях. Мина й през ум, че може би е глупаво да го прави, но любопитството й надделя.

Вървя след тях нагоре по някакъв склон и още преди да стигне билото, по ревовете и ръмженето разбра, че са успели да уловят плячка. Стигна до билото и видя какво са направили хищниците.

Гледката не приличаше на нищо, което бе виждала в Африка. В равнината на Соронера разкъсването на жертвата имаше своя собствена организация, която бе съвсем предсказуема и донякъде приличаше дори на ритуал. Най-големите хищници — лъвовете и хиените, стояха най-близо до трупа и се хранеха заедно с малките си. Малко по-встрани, в очакване на реда си, заставаха лешоядите и марабутата, а още по-далеч войнствено обикаляха чакалите и други дребни месоядни. След като се нахранеха големите, пристъпваха по-дребните. Различните животни ядяха различни части от трупа — хиените и лешоядите ядяха костите, чакалите огризваха и последните остатъци месо. Това се повтаряше всеки път и в резултат около убитото животно много рядко се получаваха караници или сбивания. Тук обаче видя вакханалия — трескава лакомия. Падналото животно беше плътно покрито от хищниците, които късаха парчета месо като побеснели и често вдигаха глави, за да изръмжат или прогонят съседа си. Боричкането им беше откровено свирепо — Сара забеляза, че едното от животните ухапа това до него така, че му остави дълбока кървяща рана. В следващия момент още няколко хищника се нахвърлиха върху раненото животно и го прогониха. То се отдръпна с накуцване. Съскаше и ръмжеше. Когато стигна до периферията, раненият динозавър си отмъсти, като злобно ухапа опашката на най-близкото животно. Отново рана.

Един млад екземпляр, доста по-малък от останалите, непрекъснато напираше и се опитваше да се добере до трупа, но възрастните не го пускаха. Вместо това ръмжаха и чаткаха гневно с челюсти. За да се предпази от острите като бръснач зъби, младото животно непрекъснато трябваше да отскача назад. Сара не видя родени наскоро животни. Това бе общност на кръвожадни и зли възрастни.

Докато наблюдаваше опръсканите с кръв тела на хищниците, забеляза по тях множество белези от зараснали рани — предимно по хълбоците и вратовете. Очевидно това бяха бързи, интелигентни животни, но въпреки това се биеха непрекъснато. Така ли се бе развила организацията на общността им? Това също бе рядко явление.

Животните от много видове се биеха за храна, територия или женски, но тези битки най-често бяха показни и ритуални — при тях рядко се стигаше до сериозни наранявания. Разбира се, имаше и изключения. Мъжките хипопотами, когато се биеха за харем, си нанасяха тежки рани. Дори и това обаче не би могло да се сравни с гледката тук.

Докато размишляваше, раненото животно отново се промъкна напред и ухапа друг възрастен екземпляр, който изръмжа и скочи към него. Само за част от секундата му нанесе страхотен удар с острите нокти на задните си крака и разпра корема на ранения хищник. От срязаното място навън се плъзна топка преплетени черва. Животното падна на земята и веднага три от останалите скочиха върху него и започнаха стръвно да го разкъсват.

Сара затвори очи и извърна лице. Това беше друг свят и тя не беше в състояние да го разбере. Объркана тръгна назад, надолу по склона. Крачеше тихо и предпазливо, далеч от касапницата.