Майкъл Крайтън
Изгубеният свят (14)

Петте вида смърт

— Знаех си — каза Малкълм, когато влезе в апартамента на Левин и се огледа. — Знаех, че ще направи нещо подобно. Толкова е импулсивен! Казах му да не тръгва, докато не научим всичко, което трябва, но, разбира се, той е заминал.

— Да.

— Въпрос на его — продължи Малкълм и поклати глава. — Ричард трябва да е пръв. Пръв да разбере, пръв да стигне до целта. Безпокоя се, защото може да провали всичко. Тази импулсивност… знаеш, това е буря в мозъка, неврони на границата на хаоса. Вманиачаването е вид пристрастяване. Като към наркотик. Но пък… има ли сега учен, който умее да се владее? Сякаш още от училище им обясняват, че е лошо да си уравновесен. Забравят, че Нилс Бор е бил не само велик физик, но и олимпийски състезател. В наше време всички нарочно се опитват да бъдат безумци. Въпрос на професионален стил.

Торн изгледа Малкълм замислено. Стори му се, че долавя завист.

— Знаеш ли на кой остров е отишъл?

— Не, не знам. — Малкълм се заразхожда из апартамента, оглеждайки го. — Последния път, когато разговаряхме, стигнахме до пет острова, всичките на юг. Но не бяхме решили кой точно от тях.

Торн посочи сателитните снимки.

— Тези острови ли?

— Да — отговори Малкълм, след като хвърли поглед натам. — Подредени са в дъга, на около десет мили от залива Пуерто Кортес. Предполага се, че са ненаселени. Местните хора ги наричат петте смърти.

— Защо? — попита Кели.

— Стара индианска легенда — обясни Малкълм. — Един владетел заловил някакъв смел воин и му предложил да избере начина, по който ще умре. Изгаряне, удавяне, премазване, обесване, обезглавяване. Воинът отговорил, че избира всичките и тръгнал от остров на остров, за да се справи с различните изпитания. Нещо като мита за Херкулес, но от Новия свят.

— Значи ето какво било! — възкликна Кели и изскочи от стаята.

Малкълм погледна неразбиращо. Торн сви рамене.

Кели се върна с немската книга с илюстрациите и я подаде на Малкълм.

— Да — кимна той. — Die Fünf Todesarten. Петте вида смърт. Интересно, че е на немски…

— Той има много книги на немски — отбеляза Кели.

— Така ли? Кучият му син! Никога не ми го е казвал!

— Това означава ли нещо? — попита Кели.

— Да. Означава много. Подай ми онази лупа, ако обичаш.

Кели му подаде лупата от бюрото.

— Какво означава това?

— Петте вида смърт са пет вулканични острови. Това означава, че са много богати в геологическо отношение. През двайсетте години германците са искали да открият рудници на тях. — Вгледа се в картинките, присви очи. — Да, това са те, без никакво съмнение. Матансерос, Муерте, Таканьо, Сорна, Пена… синоними на смъртта и разрушението. Добре, мисля, че приближаваме целта. Има ли сателитни снимки със спектрографски анализ на облачната покривка?

— Това ще ни помогне ли да открием „зона Б“? — попита Арби.

— Какво? — Малкълм се обърна рязко. — Какво знаеш за „зона Б“?

Арби все още беше пред компютъра и работеше.

— Нищо. Само, че доктор Левин го е търсел. И че такова наименование се среща във файловете.

— Какви файлове?

— Възстанових някои от изтритите файлове от този компютър. В някои от старите документи се споменава зона Б… само че нещата са доста объркани… като това тук например.

Арби се отдръпна, за да даде възможност на Малкълм да види екрана.

Малкълм се навъси.

— Любопитно, но каква полза? Не узнаваме нито кой е островът и изобщо за остров ли става дума. Имаш ли и други данни?

— Ето… — откликна Арби и натисна няколко клавиша. — Вижте и това.

— Добре, значи е остров — каза Малкълм. — И в зона Б има мрежа… но каква? Компютърна?

— Не знам — отвърна Арби. — Може би радиомрежа.

— За какво? За какво могат да я използват? Не ни помага особено.

Арби сви рамене. Приемаше всичко това като предизвикателство. Отново се зае с клавиатурата.

— Чакайте! Ето още един… само да успея да го извадя на екрана… Ето! Готово!

Отдръпна се от екрана, за да могат и другите да видят.

Малкълм хвърли един поглед и кимна:

— Много добре. Отлично.

— Е, това вече е нещо — отбеляза Малкълм, докато четеше списъка. — Можеш ли да го разпечаташ?

— Разбира се — отговори Арби и се усмихна. — Ще свърши ли работа наистина?

— Да — кимна Малкълм.

Кели погледна Арби и каза:

— Арби, това са наименования от карта.

— Да, мисля, че си права. Хубаво, а? — Арби подаде командата и изпрати списъка към принтера.

Малкълм продължи да гледа разпечатката още известно време, после се върна към сателитните снимки. Разгледа ги внимателно, с лупата. Носът му беше на милиметри от повърхността им.

— Арби — обади се Кели, — недей да стоиш така. Хайде, възстанови цялата карта. Това ни трябва сега.

— Не знам дали ще успея — отвърна Арби. — Ако е увредена… искам да кажа, не е толкова лесно.

— Престани да хленчиш, Арби. Просто го направи.

— Излишно е — намеси се Малкълм и се отдръпна от сателитните снимки. — Няма защо да се мъчиш.

— Така ли? — учуди се Арби, донякъде разочарован.

— Да, Арби. Не е нужно да продължаваш, защото от това, до което вече се добрахме, мога да кажа със сигурност за кой остров става дума. Веднага.