Елиф Шафак
Черно мляко (9)

Какво знаят рибарите

След два месеца се разхождам в шест сутринта в неделя край морето. Ранобудна съм не защото не обичам да спя — макар че всъщност не обичам — а защото, стана ли след изгрев-слънце, се дразня леко, сякаш светът го е ударил на веселба, а аз съм успяла да хвана чак края на купона.

И така, ето че съм станала рано и съм излязла да се разхождам. Единствените други форми на живот, които са будни в този час, са чайките, уличните котки и любителите рибари на Истанбул. С музика от айпода (Ейми Уайнхаус), с пуканки по джобовете (достатъчно е да кажа, че в един по-добър свят те ще бъдат включени в менюто за закуска) вървя бързо и си мисля за живота на София Толстая.

Въздухът е прозрачен като кристал, небето над мен е с цвят на индиго и е изпъстрено с розови купести облаци, които се движат към далечните хълмове отпред. Истанбул изглежда обновен и чист, като млада невеста, която току-що е излязла от хамам^[1]. Не е трудно да си представиш, че това не е същият град, който ден след ден влудява обитателите си. Сега той изглежда живописен и примамлив, град, топнат в мед. Подозирам, че Истанбул е най-красив, когато истанбулчани не са наблизо — още една причина да ставам рано от сън.

По брега в посока на Бебек на съвършена редица са насядали двайсетина-трийсет рибари, от тийнейджъри до дядовци с бастуни, обърнати с лице към морето. Точно като мъниста от молитвена броеница те са се разположили плътно един до друг с пластмасовите кофи и бурканите гърчещи се червеи, вперили са очи някъде в хоризонта и са стиснали между пръстите си въдици. Не разговарят и не се шегуват. Просто чакат търпеливо рибата да дойде и да клъвне.

По-късно същия час слънцето изгрява, но аз забелязвам, че не е само. Там все още е и луната — до пълнолунието остават най-много ден-два. Вперила съм очи в небето. Дали луната знае, че е на неподходящо място в неподходящо време? Докато наблюдавам слабата й аура, отново се сещам за София.

„Ако е била писателка, дали Лев Толстой е щял да й помага така, както тя е помагала на него? — питам се. — Дали е щял да преписва отново и отново романите на жена си? Дали е щял да извежда децата на разходка и да се грижи всеотдайно за тях, така че жена му да разполага с повече часове на спокойствие, когато да се съсредоточава върху писането?“

Притисната от бремето на тези въпроси, се насочвам към парка в средата на квартала. Сега детската площадка, която през деня гъмжи от майки, деца и бебета, е безлюдна. Сядам на една пейка и гледам как гълъбите се разхождат с клатушкаща се походка и кълват трохите хляб, нападали между пукнатините.

Най-неочаквано еква вик, който ме изтръгва от унеса. Ставам с разтуптяно сърце от пейката.

— Кой е там?

Вместо отговор се чува още един вик, писклив и силен, последван от удар, сякаш някой е изпуснал нещо или е зашлевил шамар на някого. Звуците долитат иззад ниската черница на няколко крачки от мен. Тласкана по-скоро от любопитство, отколкото от предпазливост, се запътвам натам.

— Помооощ!

Женският глас ми е познат отнякъде, но нямам представа откъде.

— О, я млъквай! „И ми помогни!“

Този път вика друг човек. Нима ограбват две жени едновременно?

— Няма ли кой да ме спаси от тази зла жена? — крещи първият глас.

Или двете се обират една друга?

— Виж я ти нея, не аз, а ти ми се нахвърляш — тросва се другата. — До гуша ми е дошло да ми стоиш на пътя. Защо не идеш на почивка? В Дисниленд?

— Защо да ходя аз? По-добре замини ти. Писна ми да объркваш Елиф с вятърничавите си приумици!

След като чувам името си, застивам и надавам ухо.

— Защото ти искаш да повлияеш на Елиф. Но аз няма да го допусна никога. Само през трупа ми, чу ли?

Втръсва ми да подслушвам. Разтварям храстите и върху един дънер виждам профилите на две Палечки — трудно ще ги сбъркаш с профила на друг — които са се хванали гуша за гуша.

— Ей, ти, Голямо Аз! К’во става? — пита една от тях и се усмихва от немай-къде.

Втората жена пуска противницата си и прави знак, с който призовава да се помирят.

— Радвам се да те видя, сестро.

Свъсена, местя поглед от едната към другата.

— Малката Госпожичка Практична! Госпожица Циничната Интелектуалка! Какво правите тук?

Враждуват, откакто ги знам. На пръв поглед и двете се придържат към здравия разум и логиката. Но сходствата между тях свършват дотук. Малката Госпожичка Практична се стреми да преодолява прагматично всяко предизвикателство, а Госпожица Циничната Интелектуалка не се интересува от лесни решения. Първата иска да решава въпросите възможно най-бързо, втората предпочита подробния, усложнен философски подход. Едната държи да е ясна и лаконична, другата залага на двойствеността и отвлечените понятия. Едната харесва отговорите, другата предпочита въпросите.

Без да казвам и дума повече, ги хващам отзад за яките и ги слагам всяка на едно от раменете си. Така тръгвам назад към Босфора. Не минава много време и пред нас изниква друга редица рибари любители.

— Вижте ги само — подканя Малката Госпожичка Практична и както се е разположила върху лявото ми рамо, извива врат. — Не са наред. Колко риба очакват да уловят по този начин? Киснат тук с часове и се прибират с две-три жалки рибки в кофите. През времето, което прекарват тук, биха могли да работят и да спечелят добри пари. И да си купят огромна сьомга!

— Какво ти разбира главата! — сумти пренебрежително от дясното ми рамо Госпожица Циничната Интелектуалка. — Какво знае прагматикът за философията, изкуството и литературата, за нещата, заради които си струва да живееш?

— Какво общо имат с това рибарите? — пита Малката Госпожичка Практична.

— Не рибарите, а ловенето на риба има общо с тези неща — гласи отговорът. — То е съвършеният начин да разсъждаваш върху безграничните тайнства на вселената.

Кимвам, за да покажа, че съм съгласна, но истината е, че и аз не разбирам рибарите. Какво е да не бързаш, да не си припрян, какво състояние на ума се иска за това? Какво смирение е нужно, за да си доволен от онова, което имаш, и в края на тежкия ден да се връщаш у дома с две окаяни рибки в кофата?

От всички пророци не мога да изпитвам на някакво равнище състрадание само към Йов, Йов, който според Корана е въплъщение на търпението, смирението и умиротворения отказ от всичко. Никога не съм разбирала как така той не се гневи, дори не се разстройва от изпитанията, пред които го изправя бог, как продължава да му е признателен и дори го приема.

Без да подозира за мислите ми, Госпожица Циничната Интелектуалка продължава с трактата си:

— Рибарите са главни герои в много книги.

— В какви книги? — пита Малката Госпожичка Практичната. В огромната й сбирка с наръчници за самопомощ няма нищо, което да пробуди рибаря в нея.

— Scire tuum nihil est, nisi te scire hoc sciat alter!

— Това пък какво беше?

Госпожица Циничната Интелектуалка повишава глас, за да я чуем през все по-силния тътен на града.

— Казах: познанията ти не струват нищо, ако никой не знае, че знаеш.

— Позьорка — съска Малката Госпожичка Практична.

— Мисълта ми е, как е възможно да следваш приключенията на Ишмиъл и на капитан Ахав, без да се замисляш за мъничкото ни място в тази вселена? Ами описаната от Хемингуей епична битка на волята между стария рибар и огромната риба, която той иска да улови? Или да вземем „Рибарят от Вътрешното море“ на Урсула ле Гуин — след него ще мислиш два пъти по-усърдно за ролята на доброто и злото. Виждаш ли как риболовът е преплетен с философията?

— Добре де, добре, разбрах. И понеже отвори дума за тона, сигурно няма да е зле да разкажеш на философите нещичко за полезното действие — заявява Малката Госпожичка Практична. — Те сигурно са трийсетина. Защо не наемат заедно рибарска лодка? После, след като излязат в открито море и хвърлят мрежите, уловът им ще се увеличи десеторно.

Госпожица Циничната Интелектуалка въздиша тежко.

— В риболова има дълбочина. Мъдрост. Няма да го проумееш никога, ако мислиш само за производителността. Защо ли изобщо се хабя? От плитките води, в които плуваш, никога няма да се роди философия или изкуство.

— Умираш си да говориш високопарно! За някакви дълбочини — мърмори Малката Госпожичка Практична. — Да не си водолаз?

— Дами, дами, много ви моля — намесвам се аз. Знам, че трябва да внимавам много. — Хайде да не спорим в такава красива утрин.

— Какво лошо има в това да спорим? — възразява Госпожица Циничната Интелектуалка. — Германският философ Ернст Блох е използвал понятието noch nicht — нещата, които все още не са онова, което могат да бъдат. Вместо да се стремим към съвършенство, трябва да прегърнем представата, че сме без начало и край, в състояние на неспирно обновление. Именно заради това не трябва да отговаряме на въпросите. Трябва да ги задълбочаваме с още въпроси.

— От доста време не съм чувала по-налудничаво нещо — заявява кисел глас, долетял иззад ъгъла.

Извръщаме се и виждаме отпред Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов, която стои в краката на рибарите.

Изпадам в ужас: ами ако някой случайно я настъпи, тя обаче изобщо не изглежда притеснена.

— Да задълбочаваме безпътицата с още въпроси? Какво друго? Знаеш ли колко време вече е отнела на кариерата ни тази глупава разходка в неделя сутринта? Точно сега, Елиф, би трябвало да пишеш. А не да си губиш времето!

Поглеждам набързо вляво и вдясно. Рибарите са погълнати от това да гледат вторачено водата. Питам се дали някой друг освен мен може да види Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов.

Снишавам глас до шепот, в който се долавя закана:

— Какво правиш?

— Е, надявах се да си намерила време и да си помислила още веднъж върху онова, за което разговаряхме преди няколко седмици — отвръща тя нехайно. — За хистеректомията де.

— Ти си превъртяла — заявявам аз, а двете Палечки върху раменете ми изразяват подкрепата си, като ръкопляскат.

— Добре тогава, няма да те спирам, щом искаш да се превърнеш в лунна жена — отсича Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов. — Върви и забременявай, дебелей, притеснявай се дали ще имаш кърма, после как ще възпитаваш детето, как ще го запишеш на училище и в университета и още преди да си се усетила, ще забравиш всичко за литературата и писането.

Понечвам да възразя, но тя не ми дава тази възможност.

— Само да си посмяла да ми кажеш, че светът на литературата не е състезание и че не е нужно да се буташ със зъби и нокти, защото това са глупости. Дори да не се надпреварваш с другите писатели, го правиш със самата себе си и с това, че си смъртна.

Пак отварям уста, но и този път Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов ме прекъсва:

— И не забравяй, че писател е бил Лев Толстой, а не лунната жена София.

— Какво означава това? — питам аз.

— Означава каквото означава. Спомни си жената на парахода. Жената, която е на двайсет и пет години, а изглежда на четирийсет. Жената, която трупа килограми и омраза така, сякаш ги раздават безплатно. Като нея ли искаш да станеш?

— Казваш го така, сякаш само тя е нещастна на този свят, но истината е, че всички хора са в подобно положение — вметва Госпожица Циничната Интелектуалка. — Да си човек, означава преди всичко да си тъжен.

Ние не й обръщаме внимание.

— Ами да. Жените могат да бъдат добри майки и в същото време да преуспеят в кариерата. И да са щастливи… Просто е. Най-важното е да умеят да си разпределят времето — заявява Малката Госпожичка Практична.

Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов сумти:

— Има, разбира се, и такива жени и аз ги наричам циркови жонгльорки. Сутрин изпращат децата на училище, приготвят на съпруга си съвършен омлет: две яйца и супена лъжица масло, обличат се набързо, успяват да отидат навреме на работа, вечер се прибират на бегом, поднасят вечерята, нахранват децата, после, докато гледат телевизия, заспиват на канапето… Да, съществуват и такива жени. Но те никога не пишат романи.

— Ти си Царицата на хиперболите — карам й се аз.

Тъмните й очи горят от вълнение. Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов ми се усмихва едва-едва.

— Най-важното в случая, скъпа, е, че жонгльорките могат да се справят само с мига. И с нищо повече. Могат да са майки и да си вършат работата. Това наистина е вярно. Но доколко могат да се издигнат в кариерата? Това вече е друг въпрос.

— Литературата и писането са нещо повече от кариера — възразявам аз.

— Именно — съгласява се тя. — Те са начин на живот. Страст до гроб. Един творец трябва да е амбициозен и страстен. Ти не ходиш на работа от девет до пет. Ти живееш с изкуството двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Точно заради това не е зле да се решиш на хистеректомия.

 

 

След половин час ние четирите вече сме се върнали в парка и седим на друга пейка, унили сме, още малко и ще задремем. Ето какво се случва, когато на едно място се съберат повече от две Палечки. Такива разправии ни уморяват, пият ни силите, но въпреки това Палечките не знаят как да не се карат.

— Здравейте всички! Мога ли да се присъединя към вас? — пита Дамата Дервиш, която изневиделица се появява на пейката като суфистка версия на Худини.

Облечена е в най-обикновена опушено сива рокля и дълго наметало в същия цвят, прихванато с перлена брошка. Долният край на роклята й се вее леко от ветреца. Тя е с огърлица с името Хю^[2], написано на османски.

— Добре дошла, скъпа последователко на суфизма — казвам аз. — Ела при нас.

— Благодаря — отвръща тя. — Наистина се чувствам добре дошла, но ми се иска това да важи и за теб. Я се погледни, вечно преценяваш, вечно бързаш. Понякога се опитваш да правиш по пет неща наведнъж и накрая се свличаш от изтощение. Прави само по едно нещо. За къде си се разбързала? Отдай се на мига. Времето не съществува извън него. Седмината от пещерата в Корана са спали триста години, а когато са се събудили, им се е струвало, че са минали само няколко часа.

— Искаш да спя ли? — въся се аз.

— Искам да спреш да се надпреварваш с времето. Опитвам се да се отдам на мига и виждам, че всъщност нямам и понятие какво означава това.

— Скъпа Дама Дервиш…

— Хмм?

— Как мислиш… дали, ако някога го направя, не че искам де, само питам, разбира се, но ако някой ден… в смисъл, да предположим, че… — Поемам си дълбоко въздух и правя още един опит. — Как мислиш, дали от мен ще излезе добра майка?

Тъмнозелените й очи се разширяват и отстрани се появяват бръчици.

— От теб ще излезе прекрасна майка, ако изпълниш три условия.

— Какви три условия?

— Първо, трябва да го поиска Бог, така че в историята на твоя живот да бъде написана нова глава — отвръща тя. — Второ, трябва, разбира се, да го искаш дълбоко в сърцето си и ти, както и партньорът ти.

— А какво е третото условие?

— Третото условие е свързано с рибарите — казва тя. — Трябва да научиш каквото знаят те.

— Стига с тия рибари! — сумти Малката Госпожичка Практична, като вдига ръце с дланите нагоре.

Оглеждам се, озадачена. Какво ли знаят рибарите за това как се става майка? Какво е това, което те знаят, а аз — не?

— Скъпа Елиф — подхваща Дамата Дервиш така, сякаш ми пише писмо.

— Да!

— Виждала ли си някога рибар да тича към морето? Няма как да си виждала, защото онзи, когото наричаш рибар, не гони рибата. Чака тя да дойде при него.

— Какво означава това?

Дамата Дервиш се взира за кратко в мен и чак тогава отговаря:

— Означава: стига си тичала след вълните. Остави морето да дойде само при теб.

Точно тогава пред нас минава млада майка с детска количка и аз идвам на себе си. Неволно поглеждам бебето — розовите му пръстчета, меката като перушинка коса, трапчинките върху бузите, и усещам, че се усмихвам.

— Хайде да тръгваме. Какво чакаме? — подканя Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов, като ме дърпа за ръката. — Времето е пари.

— Хайде да се прибираме и да четем романи — добавя и Госпожица Циничната Интелектуалка.

— По най-късия път — заповядва Малката Госпожичка Практична. — Да вземем такси.

Изведнъж ми се отщява да ги слушам и гледам. Поне за малко.

— Вие вървете — отвръщам тихо, но твърдо. — Аз ще остана.

Четирите Палечки възразяват, но за щастие, си тръгват.

Спорят по кой път да поемат и се отдалечават с малки крачета и с гласове, които отекват във въздуха.

Забелязвам наблизо дебела светлокафява котка, която ги следи с втренчен поглед. Дали ги вижда? При тази мисъл ме плисва вълнение, после страх. Ами ако котката ги помисли за мишки или птици и се опита да ги излапа? Но за мое облекчение, и да вижда Палечките, тя затваря очи и продължава да дреме — вероятно е решила, че ще получи от тях стомашно разстройство.

Поемам си въздух дълбоко, дълбоко и гледам как дребосъчките излизат от парка. Какво ще правя с тях? Само ми усложняват живота, но въпреки това си ги обичам.

За един дълъг миг ми се приисква и аз да съм рибар.