Елиф Шафак
Черно мляко (30)

Защо изпадаме в депресия, когато искаме да сме щастливи?

На другата вечер Хорът на несъзвучните гласове започва да вряска вътре в мен. Задавам им на всички един и същ въпрос: как може да съм толкова умърлушена, при положение че всъщност съм щастлива и признателна?

1. Да, от хормоните е — казва Малката Госпожичка Практична. — Всичко ще се нареди. Ще направим изследвания и ще видим какъв е проблемът. Глътни няколко хапчета за щастие. Знаеш ли как ги наричат? Бутилирани усмивки. Мощната десница на западната наука ще реши за нула време проблема. Звънни на лекаря и помоли да ти помогне. Нека те го решат. Бъди практична!

Може би е права. Не е зле да се обадя по телефона на лекаря. Но не мога от гордост… или суета. Не искам да ме съжаляват и да се съмняват, че съм полудяла. Лекарят винаги се е държал дружелюбно и бащински, имаме отлични отношения, не искам той да ме вижда точно когато са ми потънали гемиите.

— Нека първо се посъвзема и после ще говоря с него — обещавам аз.

И така, съставям план: ще отида да ме прегледа специалист, когато съм много по-добре и вече няма да е нужно да ме преглежда специалист.

2. Остави ги тези лекари и хапчета. Всъщност имаш нужда от книги — подканя Госпожица Циничната Интелектуалка. — Вкиснала си се, защото не четеш достатъчно. Липсва ти интелектуалният свят. Липсвам ти аз. Умът ти е приспан от всички тези бебешки храни и памперси. Трябва да събудиш интелекта си, и готово!

Може би е права. В мозъка ми сигурно ще се появи някакъв ред, ако започна да чета отново романи. Ако насоча вниманието си към историите на другите, ще престана да се въртя в кръг около своята. Пруст ще ме спаси.

Но има нещо, което не мога да призная на Госпожица Циничната Интелектуалка. Вече подозирам, че в месеците след раждането мозъкът на родилката не работи както преди. И да искам, няма да съм в състояние да чета. Какъв ти Пруст, не мога да се съсредоточа дори върху рецепта за доматена супа.

3. Не са ти притрябвали никакви книги. Онова, което трябва да направиш, е да махнеш тази ужасна нощница и да облечеш нещо секси — предлага Незабравка Бовари. — Ако обръщаш поне малко внимание на външния си вид, направо ще я изриташ тази депресия през вратата. Дай да те заведа на фризьор. Не си ли чувала, че първото, което би трябвало да направи една жена, изпаднала в депресия, е да си смени прическата? Ще те подстрижат, ще ти боядисат косата и това, скъпа, ще излекува и най-силната тъга.

Може би е права. Ако отида на фризьор, а после на пазар, вероятно ще се почувствам по-добре. Но не ми се ходи никъде. Точно обратното, иде ми да се вкопча още по-силно в мазната си коса, в бледата кожа и опърпаните дрехи. В свят, който ми се струва все по-чужд, само тази нощница ми е позната и ми вдъхва спокойствие.

4. Пълни глупости — възразява Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. — Има само една причина да си потисната: не използваш целия си потенциал. Трябва да те измъкна от тук час по-скоро. Я да ти уредя една литературна обиколка. Трябва отново да се заемем с работа.

Може би е права. Ако сега имаше панаир на книгата или представяне на мой роман, където да давам автографи, сигурно щях да се измъкна от мрачното си настроение. Винаги се ободрявам от срещите с читателите си, докато слушам искрените им думи, отговарям на въпросите им и представям творбите си. Напоследък обаче нямам почти никакви амбиции и желание. Как ще давам автографи, при положение че ръцете ми през цялото време са пъхнати под мишниците — да се постоплят? Както Джейн Смайли го е показала красиво в „Тринайсет начина да възприемеш един роман“, има разлика между писателя като човек, занимаващ се с литература, и писателя като литературна личност.

Според Смайли литературната личност винаги е по-зряла, по-лустросана и обиграна, с други задължения и отговорности. Тя се е изградила под влиянието на три неща: литературата, живота и езика, и затова не е изцяло във властта на автора.

Ако Смайли е права, а според мен тя е права, тогава пропастта между литературната личност и мен като жив човек никога не е била по-голяма. Сега между двата бряга е зейнал огромен следродилен каньон.

5. Милейди дрънка небивалици — сумти Мама Сутляш. — Чувстваш се така, защото не си насочила всичките си сили към майчинството, нищо повече. Сега е време, когато трябва да загърбиш всичко останало, всички свързани с творчеството и литературата тъпотии, и да бъдеш майка на пълен работен ден. Само тогава ще се измъкнеш от депресията.

Може би е права. Докато съм с дъщеря си, се чувствам добре, въодушевена и благословена. Дали да не се затворя за външния свят и от тук нататък да бъда само майка? Може би съм изпаднала в депресия, защото още не съм осъществила докрай това решение.

Но има нещо, което не мога да обясня на Мама Сутляш, нещо, за което знам, че тя няма да разбере никога: в общество, където майчинството се разглежда като най-доброто, което може да се случи на една жена, при възпитание, втълпило ни, че не бива да се примиряваме с нищо друго освен с отличните постижения, как да се сравнявам с другите майки? И когато се поставям до тях, как да не им завиждам за успехите и как да не се срамувам от недостатъците си? Не се гордея, че си го мисля, но дълбоко в себе си се чувствам именно така. Съмнявам се не в любовта към своето дете. Любовта си е тук — чиста и нежна, обгърнала душата ми с перлено сияние. Съмнявам се в дарбата си да бъда майка.

6. Постарай се да го възприемаш като изпитание — съветва Дамата Дервиш. — Бог обича от време на време да ни подлага на изпитания. Понякога го прави чрез провалите и уязвимостта, друг път чрез успеха и властта и повярвай, ние не знаем кое е по-лошо. Но помни едно: там, където има трудности, следва лекота.

Може би е права. Трябва да помня, че това е временен етап и от него вероятно ще се роди нещо добро, въпреки че сега не го разбирам. По-късно, когато се обърна назад, ще съдя за нещата в различна, по-ярка светлина.

Има обаче подробности, които не мога да разкрия пред Дамата Дервиш. Знам, че има хиляди хора, които опитват как ли не да имат деца, подлагат се на най-различно лечение, правят огромни жертви и страдат неописуемо и поотделно, и като двойка, а пак не постигат целта си. Знам колко признателна трябва да бъда и съм, но съм толкова притеснена, че не съм достатъчно щастлива, достатъчно признателна и достатъчно добра, че вече не съм в състояние дори да разговарям с Бога.

Единственото, което знам, е, че след времето на олигархията и краткия военен режим е дошъл краят и на монархията. Сега в Моите земи има само анархия.