Елиф Шафак
Черно мляко (4)

В началото бе чаят…

Няколко седмици след случката на парахода и много преди да ми хрумне да се омъжвам, отивам да пия чай у една писателка. Дори не подозирам, че тази среща ще ме накара да се замисля по-задълбочено за избора, който правим — какво да създаваме — дали бебета, или книги.

— Ще се радвам да се запознаем, госпожице Шафак. Защо не дойдете на чай? — ми беше казала тя по телефона няколко дни преди това и бе добавила с весел смях: — Чаят е само повод, разбира се. Истинската цел е да поговорим. Елате и ще си побъбрим.

На осемдесет и една години и все така страстно увлечена от писането, както на младини, Адалет Агаоглу е сред най-изявените литературни гласове на своето поколение. Вълнувам се, че ще се запозная с нея.

Въпреки че ми беше обяснила най-подробно как да стигна у тях, вечерта на срещата търся доста дълго адреса. Подобно на много квартали в Истанбул, и този е с лабиринт от улички, които се гънат като змийчета, ту се спускат, ту се изкачват, лъкатушат и се преплитат с други улици с различни имена. Накрая намирам жилището, но тъй като до срещата остават още десет минути, тръгвам да се поразходя. На ъгъла има направена с подръчни средства улична цветарница и до нея с кръстосани крака седят две циганки в ослепително ярки шалвари, те подрънкват със златните гривни по китките си и пушат. Възхищавам им се не само заради съвършено кръглите клъбца дим, които пускат, но и за пълното им безразличие към обществените ограничения. Те са от жените, които могат да си пушат по улиците в култура, където общественото пространство и правото да пушиш открито принадлежат на мъжете.

След пет минути с букет жълти кремове в ръка и любопитство в сърцето натискам звънеца. Докато чакам да ми отворят, дори не подозирам, че тази среща ще има огромни последици в живота ми и ще отприщи в мен низ от размисли за женското начало, майчинството и това да си писателка.

Отваря ми госпожа Агаоглу. Доста бледа е, усмихва се предпазливо и е подстригана късо, като жените, които не искат да се занимават дълго с косата си.

— Ето ви и вас! Влизайте — кани ме тя с глас, преливащ от енергия.

Отивам след нея в голямата всекидневна. Помещението е просторно и обзаведено безупречно, с много вкус. Всяка вещ си е намерила мястото така, че да цари пълна хармония. Въпреки че сме още дълбоко в лоното на лятото, денят е ветровит, прословутият истанбулски пойраз^[1] блъска по черчеветата и прониква през пукнатините във вратите. Но домът на жената е ведър и ухае на дългогодишен ред и спокойствие.

Присядам на най-близкия фотьойл. Но още щом се облягам, виждам, че по една случайност той е най-високият в стаята и вероятно не е редно да седя на него. Скачам на крака и опитвам канапето в другия край. То е толкова меко, че направо потъвам в него. Прехвърлям се на стола в съседство, за което тутакси съжалявам, защото кой ще седи на стол, при положение че има удобно канапе?

През това време госпожа Агаоглу седи овладяно, с ръце, кръстосани върху скута, и изправен гръб и наблюдава иззад очилата всяко мое движение с развеселеност, която не смята за нужно да крие. Ако не беше изражението върху лицето й, сигурно щях да сменя още веднъж мястото, аз обаче затаявам дъх и оставам, където съм.

— Най-после да се срещнем — подхваща госпожа Агаоглу. — Писателките не са си големи почитателки една на друга, но аз исках да се запознаем лично.

Не знам какво да отговоря, затова се усмихвам смутено и опитвам не толкова спорно начало:

— Колко тихо е тук.

— И слава богу — казва тя. — Трудно е да го признаеш в такъв шумен град като Истанбул, но когато пиша художествена литература, се разсейвам и от най-малкия шум. За мен е изключително важно, докато работя, да е съвсем тихо и спокойно. — Тя млъква, за да ме огледа с неприкрит интерес, сетне продължава: — Но доколкото разбрах, при вас не е така. Прочетох интервюто ви от онзи ден. Явно пишете все на път, предпочитате да цари безредие и да се местите от място на място. Според мен това наистина е…

— Странно ли? — питам аз.

В знак на несъгласие тя вдига тънки вежди и търси точната дума.

— Неразбираемо? — правя втори опит.

— Необяснимо — казва накрая моята домакиня. — Според мен наистина е необяснимо.

Кимвам едва доловимо. Как да й обясня, че направо ме побиват тръпки от реда и тишината, които тя цени толкова? За мен си е жива мъка да живея десетилетия наред в една и съща къща, да познавам лицата на всички собственици на магазини и съседи от квартала, да съм пуснала корени на една улица, в един район и град. Тази непоклатимост и устойчивост за мен са като руския и китайския. Наясно съм, че са велики езици с богата история, но не ги знам.

Най-страшна е тишината. Всеки път, когато като плътен облак се спуска тишина, джавкащите гласове вътре в мен се чуват още по-силно и един по един излизат на повърхността. Иска ми се да мисля, че познавам всички жени в своя душевен харем, но не е изключено да има и такива, с които не съм се срещала никога. Взети заедно, те образуват хор, който не знае да пее в съзвучие. Наричам ги Хора на несъзвучните гласове.

Сега, като се замисля, този хор също е неразбираем. Всички не само пеят фалшиво, ами не знаят и да четат ноти. Всъщност в онова, което правят, няма никаква музика. Говорят всички едновременно, коя от коя по-гръмогласно, и не се слушат една друга. Плашат ме със собствената ми многоликост, с разчленеността вътре в мен. Именно заради това не обичам тишината. Тя дори ми е неприятна, всява в мен тревога. Когато работя вкъщи или в някой хотел, на всяка цена включвам радиото, телевизора или плейъра, понякога и трите едновременно. Свикнала съм да пиша по оживени летища, пълни с хора кафенета и шумни ресторанти и затова се чувствам най-добре, когато съм заобиколена от гръмогласна врява.

Изведнъж ми хрумва: може би точно това е причината, че за разлика от всичките си приятели не се дразня от шофьорите, които смъкват прозорците и надуват поп музиката така, че огласят всичко под седемте хълма на Истанбул и отвъд тях. Убедена съм, че тези магандас^[2] се страхуват от тишината точно толкова много, както и аз. Плашат се, че могат да останат насаме с вътрешните си гласове.

И аз като тези шумни типове разтварям прозорците си, когато сядам да пиша роман. Целта ми, естествено, не е да наводня външния свят с личната си музика. Искам музиката на външния свят да нахлуе във вътрешното ми пространство. Писъците на чайките, автомобилните клаксони, сирената на някоя линейка, караниците на семейството от горния етаж, олелията на децата, които играят футбол от другата страна на улицата, звуците на пуловете от табла, които долитат от кафенетата, виковете на уличните търговци и пънк и постпънк музиката, която се върти на плейъра ми… Само тази врява е в състояние да заглуши за кратко шумовете вътре в мен. И чак тогава мога да пиша на спокойствие.

— Искате ли да видите бюрото, на което съм написала повечето си книги? — пита най-неочаквано госпожа Агаоглу.

— Разбира се, с удоволствие.

Бюрото е махагоново, изискано, със старателно подредени ръкописи и книги, украсено с внимателно подбрани дребни предмети. Красивата старинна настолна лампа излъчва мека жълта светлина. Госпожа Агаоглу ми обяснява, че не дава на никого да чисти бюрото й, защото иска да е сигурна, че всеки предмет ще си бъде на мястото. За миг се питам дали това ограничение важи за цялата стая, защото по лавиците на библиотеката, както и по масичките покрай стените също са пръснати много вещи и снимки. Винаги съм се озадачавала от колекционерската страст към предметите, всеки зареден със значение и спомени.

Отношението ми към вещите се гради върху преднамерената измяна. Аз ги придобивам, обиквам ги, зарязвам ги. От малка съм свикнала да опаковам и разопаковам кашони. Когато се местиш между квартали, градове и континенти, можеш да вземеш със себе си само определено количество вещи. Останалите си неща се учиш да оставяш.

Родена през 1903 година във Франция, Анаис Нин е писателка, която е оказала голямо влияние не само върху световната литература, но и върху женското движение през XX век. Макар и да пише много и да е оставила романи, разкази и литературна критика, Анаис Нин е прочута най-вече с дневниците си, които в голямата си част са издадени още преди тя да умре. Според критиците именно Анаис Нин е прототип на повечето, ако не и всички героини в художествените й творби, нещо, което тя отрича категорично. Сред многото любопитни неща около нея е, че уморена да се подчинява на правилата в издателския свят, Анаис Нин решава да си издава сама книгите. Купува ръчно захранвана печатарска машина, научава се да работи с нея и започва да набира. Както го определя самата тя, това е тежък труд, особено пък за жена с тегло не повече от четирийсет и пет килограма. След време в разказите си за това изживяване Анаис Нин изтъква, че докато е печатала сама книгите си — докато е набирала всяко изречение — се е научила да пише по-сбито и немногословно.

Обстоятелствата ни учат да се задоволяваме с по-малко.

По същия начин постоянното местене ме е научило как да оцелявам с възможно най-малко покъщнина. Каквото купя в някой град, после го оставям, за да се преместя в друг. С всяка стъпка, която правя, с всяко нещо, което печеля, като че ли губя другаде нещо друго. В ръчния ми багаж обаче има нещо, което успявам да нося със себе си, където и да ходя. Кесийка, стара като Мъртво море, но лека като перце, която не подлежи на деклариране на никоя митница по света: изкуството да разказвам.

Не можех да задържа дори книгите, които ми бяха най-скъпи и които са накамарени по кашони и са пръснати по мазетата на роднини и приятели. Сбирката ми от произведения на руската литература е в къщата на майка ми в Анкара, всичките ми книги на испански, включително „Дон Кихот де ла Манча“ почиват в гаража на един приятел в предградие на Истанбул, а всички „Хиляда и една нощ“ и досега ме чакат в колежа „Маунт Холиоук“ където навремето бях стипендиантка.

Колкото и да е странно, този безпорядък допринася за по-силната ми памет. Когато не можеш да държиш при себе си своите книги, нямаш друг избор освен да запомниш възможно най-много от историите и откъсите. Така в паметта ми са се врязали фрагменти от диалога в „Доктор Живаго“ на Пастернак и някои от „Духовните стихове“ на Руми. Не мога да нося със себе си такива дебели книги и толкова много томове, но винаги мога да издекламирам на мига няколко стиха на Руми: „Без този скъпоценен камък — Любовта вътре в мен — нека камък по камък се руши тържището на съществуването ми“.

— И вие ли имате такова място за писане, което смятате за свещено? — пита госпожа Агаоглу.

— Не, всъщност не, но имам лаптоп — отговарям аз. Знам, че звучи нелепо, но въпреки това го изричам.

Тя ме гледа изумена, но сетне подминава въпроса.

— Хайде да пийнем чай, искате ли?

Аз се усмихвам облекчено.

— Да, ако обичате, благодаря.

След като отиваме отново във всекидневната и аз чакам домакинята да се върне, пред мен изниква една истина, която открай време съм знаела, но никога не съм признавала без недомлъвки: винаги съм се вкопчвала или най-малкото ми се е искало да се вкопча ту тук, ту там в някакви парченца от битието — без спойка, без ядро, без приемственост в живота ми. Мога да го кажа и по-кратко: животът ми е пълна каша.

Точно в онзи миг проумявам, че колкото госпожа Агаоглу предпочита уседналия начин на живот, в същата степен аз съм дълбоко в себе си скитница. Колкото подредена е тя, толкова разхвърляна съм аз. Колкото и да се опитвам да се привържа към някой предмет, към дом, адрес или връзка, лепилото, което използвам, никога не е достатъчно силно, но въпреки това, макар и да звучи странно, тази не уседналост е и проклятие, и благословия.

След малко госпожа Агаоглу се появява отново с поднос с наредени по него порцеланови чаши и чинии. В моята чиния има сладки и соленки: сладките отдясно, соленките отляво, еднакви на брой, подредени в съвършена симетрия.

През следващия половин час домакинята ми разказва как са се чувствали в миналото жените писателки и какво според нея се е променило днес. Слушам с наслада разговора. Не бързам. Нямам срещи, на които не бива да закъснявам, нямам задачи, които трябва да свърша. Говорим за изкуство и литература, за писатели от миналото и настоящето, а после за това какво е да си жена-писателка в едно патриархално общество.

Точно тогава госпожа Агаоглу ме заварва неподготвена и като гръм от ясно небе подхваща нова тема:

— Според мен в някакъв момент жените писателки чувстват, че трябва да избират — казва тя. — Поне при мен беше така. Реших да нямам деца, за да се посветя на писането.

Спокойно, но твърдо, ми обяснява, че за да се задържи на крака и да е в състояние да пише много и на воля, тя е предпочела да не ражда.

— Провървя ми — добавя домакинята, — защото съпругът ми ме подкрепи в това трудно решение. Беше изключено да го направя без неговата подкрепа.

Направо ми притъмнява. Много ви моля, не ме питайте. Но тя го прави.

— А вие? Смятате ли да ставате майка?

Манифестът, който съм написала на парахода, блясва с крещящите си главни букви пред очите ми. Сигурно точно сега е моментът да повторя някои неща от него. Но преди да съм получила тази възможност, Хорът на несъзвучните гласове запява, сякаш някой е натиснал копче.

— Шшт, тихо — прошепвам в яката си. — За бога, млъквайте, момичета.

— Казахте ли нещо? — пита госпожа Агаоглу.

— Не, не, по-точно, да, но само си мърморех… Всъщност нищо особено — отвръщам и усещам как пламвам.

— И какво си мърморехте? — интересува се госпожа Агаоглу, не ме оставя да се измъкна.

Преглъщам така, че и двете го чуваме. Не дръзвам да кажа: „Просто смъмрих четирите жени вътре в мен. Нали разбирате, те са на противоположно мнение за майчинството, както с всички важни въпроси в живота ми“.

Не дръзвам да кажа: „Дълбоко в душата ми има малък харем. Цяла банда жени, които непрекъснато се карат за щяло и нещяло, заяждат се и само търсят повод да се хванат гуша за гуша. Мънички същества, високи колкото Палечка. С ръст към петнайсетина-двайсет сантиметра, с тегло триста-четиристотин грама, ето колко са големи. Само ми правят мръсно, а пак не зная как да живея без тях. Могат да се покажат, могат и да кротуват — както решат. Всяка е обявила за свой дом някое кътче в душата ми. Не мога да спомена за тях пред никого. Направя ли го, ще вземат да ме освидетелстват като шизофреничка. Но нима личността не е шизофренична по определение?“.

Не дръзвам да кажа: „Всяка от жените в Хора на несъзвучните гласове твърди, че тя е истинското ми Аз, и по тази причина възприема другите като съперници. Не се харесват никак и само да им падне, ще си издерат очите. Уж са кръвни сестри, а се ръководят от закона на султан Мехмед Завоевателя^[3]. Притеснявам се, че ако някоя от тях се качи на престола, първото, което ще стори, е да се отърве веднъж завинаги от роднините си. Хронологично погледнато, не знам коя жена с размерите на Палечка се е появила първа и коя — по-късно. Някои говорят по-мъдро от другите, но не толкова заради възрастта, колкото заради темперамента. Сигурно съм свикнала да ги слушам как през цялото време се карат вътре в главата ми“.

Не дръзвам да кажа тези неща. Вместо това подклаждам огъня с въпрос — така ми е по-лесно да се измъкна:

— Кажете ми, госпожо Агаоглу, ако Шекспир имаше сестра, която е притежавала голяма дарба, или Фузули е имал сестра, която по една случайност е пишела с не по-малко дар от него, какво е щяло да стане с тези жени? Какво са щели да правят те, да пишат книги, или да отглеждат деца? Вероятно сега се питам дали са щели да правят и двете.

— Преди доста време и аз се изправих пред този въпрос — отвръща тя с глъхнещ глас. — Отговорът, до който стигнах, беше недвусмислено „не“. Но сега, скъпа, е ваш ред да отговорите. Как мислите, дали е по силите на една жена да бъде и майка, и в същото време да се утвърждава в кариерата, при това еднакво добре?