Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Milk (On Writing, Motherhood, and the Harem Within, Siyah Sut), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Елиф Шафак. Черно мляко

Американска. Първо издание

ИК „Егмонт“, София, 2012

Редактор: Виктория Бешлийска

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-270-855-1

История

  1. — Добавяне

Дървото с мозъка

Центърът за изследвания на жените в колежа „Маунт Холиоук“ се помещава в голяма бежова триетажна къща в стил, присъщ на Нова Англия; там аз съм се настанила в стая със самостоятелен вход на първия етаж. На втория етаж се намират кабинетите на факултета и други преподаватели. Стените и таванът са толкова тънки, че чувам добре разговорите им, те пък със сигурност чуват как крещя на своите Палечки, което отчасти обяснява защо понякога виждам как хора от факултета ме гледат угрижено.

Стаята ми е свързана с Центъра с врата, толкова тънка, че първия път, когато готвих в кухнята карфиол, дни наред смърдеше целият факултет. Миризмата се просмуква през вратата като от мукава и прониква във всяко кътче. Опитвам да приготвя други прости, но не толкова миризливи рецепти — винаги със същия успех. На място, където всички пият екологично чисти, купени на пазара билкови чайове с антиоксиданти, дори миризмата на турското ми кафе е прекалено натрапчива. Затова се отказвам от кухнята и карам на плодове, бисквити и вода.

Вечерно време всички си тръгват, а аз оставам в сградата. Страшничко е да си сам в такава голяма къща, която изведнъж е станала тиха и тъмна. Нощем се опитвам да спя, а сън не ме лови.

Днес вечерта обаче не е така. Гледам от тясната като кутийка баня снежинките, които в слабата светлина на отворения прозорец се сипят от бездънното небе върху студентското градче на „Маунт Холиоук“. Под покривалото на снега светът прилича на друга планета, а аз седя и се чувствам спокойна и ведра, каквато не съм била от месеци.

Банята едва ли е най-подходящото място да наблюдаваш такъв романтичен пейзаж, но само тук в цялата сграда мога да попуша, без другите, и най-важното, противопожарните аларми, да засекат дима. Щастливите феминистки с техния здравословен живот може и да ми простят карфиола, но според мен не и „Марлборо Лайтс“.

Нуждата обаче е майка на изобретателността. Скоро след като пристигнах, пренесох в банята мъничка дъска за гладене — да ми служи за бюро, сложих капака на коша за пране и след като метнах отгоре една възглавничка, го превърнах в нещо като удобно кресло. Ето къде пиша колонката за вестника и разказите си. Заключвам се вътре, закусвам, обядвам и вечерям червени ябълки и си пуша на воля.

И така, в тази снежна вечер отново съм тук, гледам през прозореца, докато пиша, когато от унеса изведнъж ме изтръгва силен писък:

— Помощ! Помощ! Крадец!

Гася цигарата, излизам от банята и поглеждам часовника в ъгъла на леглото. На него пише 3:08. Грабвам от стената африканската маска и хуквам, без да се замислям какво правя. Не че ставам за героиня. И да съм смела в този миг, то е, защото нямам представа какво става. А и няма за кога да спирам и да се стряскам.

— Крадец на покрива! Помощ!

Сега вече разпознавам гласа. Пищи Госпожица Циничната Интелектуалка. Намирам я закрепена върху ваза — прилича на безкрило синигерче, спотаило се сред коледната звезда, пребледняла е като призрак.

— Какво има? Защо крещиш така?

— Току-що се върнах от библиотеката. Вървях сама в тъмното и после го видях. По-точно, видях я. Ходи по покрива!

— Дали не е някоя от другите Палечки?

— Не, невъзможно е. И трите са тук, не виждаш ли?

Поглеждам през рамо. Така е. И трите са скочили от леглата и са се строили зад мен: Дамата Дервиш по дълга нощница, Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов по тъмнозелена пижама като на командос и Малката Госпожичка Практична по удобен анцуг. Надаваме ухо и слушаме странните звуци, които кънтят някъде другаде в къщата.

— Я да повикаме полиция — подканя Малката Госпожичка Практична.

В деня, когато се нанесохме тук, тя си записа на листче телефоните на полицията, пожарната и Бърза помощ и го залепи върху хладилника.

— Чакай, не бързай толкова. Нека първо отида и погледна — спира я Дамата Дервиш.

Но Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов не одобрява.

— И дума да не става, ти си последната, която ще го прави.

— Защо? — пита спокойно Госпожица Дервишката.

— Знам те аз теб. Когото и да видиш на покрива, ще кажеш: „Бог не току-така ни е пратил този крадец“, и накрая ще вземеш да го поканиш на вечеря! Прекалено мекушава си. По-добре да ида аз.

Признавам, Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов е права. Винаги е била най-смелата в Хора на несъзвучните гласове. Но откакто замисли преврата, е станала три пъти по-дръзка.

— Добре де, иди ти — казвам аз.

Тя насочва цялото си внимание към възложената й задача, грабва за оръжие една пластмасова вилица и изчезва в мрака.

Още щом се скрива, на покрива настава олелия, която гони нощната тишина. Катериците, които живеят по дърветата около Центъра, надзъртат от хралупите в опит да видят какво става. Няколко скачат на земята и изчезват.

Чуваме как Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов крещи с пресипнал глас на някого. Осезаемата тревога в тона й бързо е изместена от гняв и омраза. На когото и да крещи, той не се кара с нея, не й отговаря.

След десет минути Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов се връща долу и разярена и фучаща, се опитва да прониже с вилицата една мандарина. Всички гледаме как виличката се чупи надве.

— Какво има? Какво се е случило? — питам аз.

— Виж сама — подканя тя. После се извръща към вратата и направо съска: — Ще влизаш ли най-после?

Бавно и свенливо в стаята се появява Палечка, която явно би дала всичко, само и само да изчезне в непрогледната нощ. Познавам я на мига. Мама Сутляш.

— Здравей! — вдигам я и я слагам върху дланта си.

— Познавате ли се? — пита Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов.

— Ами, хмм… Срещали сме се веднъж — пелтеча аз.

— Виж ти! И кога? — пита свъсена Госпожица Циничната Интелектуалка. — И как така ние не знаем за това?

След като решавам, че най-добрата защита е доброто нападение, се тросвам:

— Всъщност аз би трябвало да ви задам този въпрос. Защо през цялото време не сте ми споменавали за Мама Сутляш?

Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов се замисля за кратко.

— Какво според теб щеше да се случи, ако ти бяхме казали? Какво щеше да спечелиш?

— Имам правото да знам, че притежавам и майчинска страна — настоявам аз.

— Страхотно, точно каквото ни трябва — мърмори Госпожица Циничната Интелектуалка. — Прекосихме цял океан, за да се отървем от тази досадница. А тя ни се натресе и тук!

Изведнъж проумявам за какво става въпрос. Дали именно заради Мама Сутляш не са ме накарали да напусна на пожар Истанбул?

— Чакайте, чакайте — подканям. — Заради това ли ме доведохте чак в Америка?

Госпожица Циничната Интелектуалка и Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов се споглеждат гузно.

— Време е да си поговорим сериозно! И да кажем истината — заявява Малката Госпожичка Практична и свива нехайно рамене.

— Добре де, така да бъде — заявява Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. Извръща се с блеснали очи към мен. — Не знам дали помниш, но преди известно време пътува с параход и до теб седеше възпълна жена с двама синове.

То оставаше да не помня. Кимвам.

— Е, може и да не си забелязала, но бе силно развълнувана от срещата си с тази жена. Тя беше млада и чакаше третото си дете. Докато я гледаше, ти съжаляваше горчиво за изгубените възможности. Направо ти се искаше да си на нейно място. Ако не се бях намесила незабавно и не те бях накарала да напишеш „Манифеста на несемейното момиче“, като нищо щеше да се хванеш като в капан в мечтите да станеш майка — опазил ни Бог!

— Значи съм написала манифеста заради теб?

— Да, разбира се — заявява Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, докато снове напред-назад. — Мислех, че с това ще се приключи. Но щом забеляза, че гледаш с любопитство бременните и майките с новородени деца, Мама Сутляш реши, че е крайно време да излезе от укритието си и да се представи. Опитахме се да я вразумим, после я заплашихме. Тя обаче не искаше и да чуе. Щеше да наруши статуквото, затова осъществихме военен преврат. Принудихме те да напуснеш Истанбул, но както личи, Госпожица Досадницата ни е проследила до тук.

— Щом е от Хора на несъзвучните гласове, би трябвало да е равнопоставена по всички въпроси — престрашавам се да възразя.

— Благодаря, но не, благодаря. Не можем да го допуснем — отсича Госпожица Циничната Интелектуалка и си разтърква слепоочията, сякаш всеки момент ще я заболи глава.

— Не сме демокрация. Винаги сме били монархия, а сега сме строг военен режим — ревва Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. Тя се извръща с блеснали очи към съмишленицата си. — Свикваме спешно заседание.

Като председателки на изпълнителния комитет на Върховния военен съвет Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и Госпожица Циничната Интелектуалка се оттеглят в ъгъла, където започват да шушукат ожесточено. Сякаш след цяла вечност се връщат с мрачни лица и с кънтящи решителни крачки.

— Елате с нас навън — подканя Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов.

— Къде, за бога, ще ходим посред нощ?

— По-бързо — кара ми се тя и крясва на останалите: — Ей, вие! Всички навън!

В три и половина след полунощ под бдителния поглед на по-храбрите катерици излизаме под строй на снега. Минаваме с тракащи зъби и премръзнали пръсти покрай библиотеката и общежитието.

— Колко спокоен е тази нощ светът — мълви тихо Дамата Дервиш и си поема дълбоко въздух.

За мен е пълна загадка как успява и при най-потискащи обстоятелства да намери нещо положително, което да каже. Взимам я и я пъхвам под пуловера си — да не настине. Вървим по този начин и накрая излизаме до огромно дърво.

— Какво е това? — питам аз.

Отговорът идва от Госпожица Циничната Интелектуалка:

— Открих това дърво веднага щом пристигнахме. В слънчеви дни е много приятно да четеш под него. Бих предпочела да ти го покажа на дневна светлина, но се налага да го направя сега. Обърни внимание на дънера. На какво прилича?

Колкото и да е странно, от ствола се показва мамутска издатина като балон. Прилича на гигантска изсъхнала слива или на грамаден нагънат орех с прорези по него. Или на…

Госпожица Циничната Интелектуалка ме стрелва с крайчеца на окото.

— Кажи ми, на какво ти прилича отдалеч тази издатина?

— Ами не знам… почти… като мозък е — отвръщам аз.

— Право в десетката! Това е Дървото с мозъка — одобрява Госпожица Циничната Интелектуалка.

— И така, тази нощ всички сме се събрали под Дървото с мозъка — продължава Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и се впуска да държи реч. Покатерила се е на един клон, откъдето гледа нацупено като диктатор, преценяващ умствения багаж на хората си, преди да им дръпне конско. — Това е исторически момент — крещи тя. — Дошло е време да направим веднъж завинаги своя избор — сочи с укор Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов към Мама Сутляш. — Като нея ли искаш да бъдеш? Отчаяна съпруга? Или предпочиташ да изживееш живота си като величествен дървесен мозък?

Не мога да откъсна очи от дървото. В кадифения мрак на нощта, сред целия този сняг, дървото изглежда страховито и внушително.

— Много те моля, не ги слушай — прошепва Мама Сутляш, която се е вкопчила в крака ми.

В очите й са избили сълзи. Колко крехка е само! И колко малко знам за нея! Виждала съм я всичко на всичко два пъти, а другите са с мен от години.

— Ние с теб можем да се сработим чудесно — допълва тя.

— Съжалявам — отвръщам аз.

Духа силен поривист вятър и завихря снежинките. Имам чувството, че съм на снимките на „Доктор Живаго“. Това тук не е Русия и е изключено в студентското градче да избухне болшевишка революция, но пак наблюдавам дълбоки емоционални промени.

Накрая събирам смелост да отговоря:

— Ако трябва да избирам, със сигурност ще предпочета Дървото с мозъка.

— Но нали ми обеща нещо! — избухва Мама Сутляш.

— Съжалявам — повтарям аз и не смея да я погледна в очите.

Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов скача от клона, а Госпожица Циничната Интелектуалка й се усмихва и вика:

— Дай да си стиснем ръцете!

Съучастнички в престъпление. Ръкуват се толкова сложно, че чак си преплитат ръцете и пръстите, а всички ние ги наблюдаваме със страхопочитание.

След като шоуто приключва, Дамата Дервиш въздиша тежко, Малката Госпожичка Практична си сваля очилата и ги бърше припряно, а Мама Сутляш плаче беззвучно.

— А сега повтаряй след мен — нарежда Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов: — Прекосих надлъж и шир света…

Подчинявам се. В заснеженото студентско градче на „Маунт Холиоук“, под изумителното Дърво с мозъка се заричам пред себе си:

Прекосих надлъж и шир света и направих писането средоточие на живота си. Най-после взех решение за Тялото и Мозъка. Оттук нататък искам да съм само и единствено Мозък. Тялото вече няма да има власт над мен. Не искам да съм жена, не искам къщна работа, съпружески задължения, майчински инстинкти и раждания. Искам да съм писателка и не смятам да се стремя към друго.

В онзи миг, наред с многото други неща, си давам сметка, че това е повратна точка в живота ми и правя рязък завой. Докато го взимам, не знам какво ме чака зад ъгъла.

Нека Тялото гние и нека Умът сияе. Нека мастилото се лее от писалката ми като океан, за да захранва романите, които растат вътре в мен.

Повтарям обета три пъти. След като приключвам, чувствата ми са някак притъпени, сякаш съм под упойка. Сигурно е от студа. Или започвам да проумявам сериозността на решението, което съм взела.