Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Milk (On Writing, Motherhood, and the Harem Within, Siyah Sut), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Елиф Шафак. Черно мляко

Американска. Първо издание

ИК „Егмонт“, София, 2012

Редактор: Виктория Бешлийска

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-270-855-1

История

  1. — Добавяне

Част четвърта
Никога не казвай „никога“

Сладка любов

Имаме една ниска закръглена чистачка мексиканка — Розарио, и всяка сутрин в седем часа тя минава с прахосмукачката северозападната част на библиотеката, където обикновено работя нощем. Още говоря испански, макар и спънато. Розарио обича да слуша смешното ми произношение и да поправя грешките ми. Освен това всеки ден ме учи на нови думи и се черви и кикоти, докато ги повтарям, защото някои са доста нецензурни.

Заспя ли на коженото канапе само на няколко крачки от колекцията с произведения на Джон Стюарт Мил[1], именно Розарио ме буди. Носи ми кафе, толкова силно и черно, че след като отпия и глътка, сърцето ми бумка цели три минути. Въпреки това не й казвам да го прави слабо. Сигурно ми е симпатична.

— Защо работиш толкова много? — пита ме тя веднъж, като сочи лаптопа и купчината книги.

— Ти също работиш много — отвръщам и соча прахосмукачката и парцала.

Тя кимва. Знае, че съм права. После си сваля верижката и ми я показва. На сребърния медальон са закачени четири пръстена. Питам я какво означават, а тя отвръща, ухилена до уши:

— По един пръстен за всяко дете.

Майка е на четири деца. Затова работи толкова много. Иска да живеят по-добре от нея.

— Ами мъжът ти? — питам я. — Tu marido[2]?

— Marido ли?… Бум — уточнява Розарио, сякаш говори за барут. Не разбирам дали е починал, дали е избягал с друга, или никога не е имало такъв. Без да обръща внимание на объркването ми, тя се усмихва отново и ме сръчква с лакът. — Децата са благословия — заявява.

— Радвам се за теб.

Розарио ме потупва по рамото толкова искрено и приятелски, че аз изпивам с нея още две чаши кафе, от които сърцето ми направо ще се пръсне.

— Добро момиче си — казва ми Розарио.

— Някои от момичетата в мен наистина са добри — отвръщам, понеже съм се сетила за своите Палечки.

На Розарио това й се струва забавно и тя прихва така, че за малко да изгуби равновесие. След като идва на себе си, казва:

— Щом завършиш книгата, не е нужно да я пращаш на издател. Има по-лесен начин.

— Така ли? — питам и се приближавам малко към нея.

— Ами да — кима Розарио. — Прати я на Опра. Ако тя сложи печат на книгата, вече няма да ти се налага да работиш толкова много.

— В Щатите слагат печати на книгите, така ли? — интересувам се.

— Si claro mujer[3]. — Розарио върти очи и добавя: — Нямаш си представа колко луди понякога са тия американци.

Благодаря й за съвета. После се връщам към романа си, а тя — към работата — тръгва бавно, като влачи прахосмукачката и дърпа до себе си кофата на колелца с миещи препарати и сапун. Изчезва между пътеките с рафтове, по които са наслагани книги с твърди корици. Бум!

 

 

През лятото се прибирам за малко в Истанбул. Тук съм, за да събера някои неща от старото си жилище, да се видя с приятелите и майка си, да прочета в града някои книги, да подпиша едно друго и да скрепя договора с турския издател на „Светецът на зараждащите се безумия“, която току-що съм завършила. После, след десет дни, се връщам в Щатите.

Животът обаче е немирно дете, което, докато кроим планове, се промъква зад нас и ни прави смешни физиономии.

Първата вечер, след като съм се прибрала в Истанбул, едни приятели ме канят да пийнем по нещо в „Якуп“ известна кръчма, отдавна посещавана от журналисти, художници и писатели. Още не съм преодоляла разликата във времето и съм малко кисела, но въпреки това се съгласявам да се срещнем.

Когато влизам в заведението, ме посрещат смях и дърдорене, а също гъст облак дим. В кръчмата или има комин, или всички пафкат най-малко по две хавански пури едновременно. След стерилния живот в „Маунт Холиоук“ пейзажът се е сменил рязко.

Отивам на масата на приятелите ми, където познавам всички, с изключение на млад мъж с тъмна къдрава коса и усмивка с трапчинки, седнал в края. Представя се като Еюп. Не ми хрумва, че това всъщност е името на пророка Йов, когото в миналото съм критикувала често. За кой ли път в живота ми ангелите ме сочат с млечнобели пръсти и се кикотят. За кой ли път пропускам да забележа иронията.

Наблюдавам цяла вечер Еюп — първо предпазливо, после все по-заинтригувано. Колкото повече го слушам, толкова повече се убеждавам, че е олицетворение на всичко, което съм изключила и изтласкала от живота си. Самото въплъщение на търпението, на уравновесеността, на разума, на спокойствието, на хармонията. Роден рибар.

Дори не мисля, че го харесвам. Просто се влюбвам на мига до уши в него. Но съм решена да не допускам да го забележи никой на масата, и най-вече Еюп. За да скрия чувствата си, се мятам в другата крайност, постоянно се заяждам с него и се въся на всяка негова дума.

След няколко часа, както става винаги в Истанбул, ако няколко мъже и жени изпиват повече от гарафа вино и два пъти повече ракия, хората подхващат разговор за сърдечните неща. Някой предлага да се редуваме и да казваме крилати мисли за любовта, които знаем.

Една от приятелките ми по свое желание е първа:

— Ето една от Шекспир — заявява и в гласа й се долавя гордост: — „Обичай всички, доверявай се на малцина.“

Цитатът е посрещнат добре. Всички вдигат наздравица.

— Ето един на Алберт Айнщайн — обажда се друг. — „Земното притегляне няма нищо общо с това, че хората се влюбват.“

Отново вдигаме наздравици.

След няколко кръга и Еюп се включва с блеснали очи в играта.

— Това пък е от Марк Твен — казва той: — „Когато си тръгнал на лов за любов, използвай за примамка сърцето, а не ума си.“

Всички ръкопляскат. Аз се въся. Но въпреки това също вдигам чашата.

След десет минути всички на масата гледат мен и чакат да си кажа цитата. Вече съм изпила повече от обикновеното и в главата ми е мъгла. Оставям чашата на масата със самоувереност, каквато не ми е присъща, и малко по-силно, отколкото съм смятала. Размахвам пръст във въздуха и казвам:

— „Бил ли си някога влюбен? Какъв ужас, нали? Ставаш толкова уязвим. Това разтваря гърдите ти, разтваря сърцето ти и означава, че някой може да проникне вътре в теб и да разбърка всичко.“ Колко тъпо!

За миг всички са вцепенени и не казват и дума. Някои кашлят, сякаш нещо им е заседнало на гърлото, други пък се усмихват от немай-къде любезно, никой обаче не вдига наздравица.

— От Нийл Геймън е — обяснявам аз.

Пак мълчание.

— „Пясъчният човек“… „Звезден прах“… „Книга на гробището“… — бързам да добавя. — Нали се сещате, Нийл Геймън. — Облягам се на стола, поемам си дълбоко въздух и довършвам цитата: — „Правиш си броня, така че никой да не може да те нарани, после някакъв тъпанар, който не се различава от всички останали тъпанари, ти нахлува в тъпия живот“… Колко тъпо!

Всички ме гледат с нещо като презрение върху лицата. Провалила съм всичко, така че настроението се е сменило от пиянски весело на мрачно и сериозно. Винаги можем да се върнем към забавните цитати за любовта, но няма да бъде същото. Всички на масата изглеждат леко смутени и подразнени… с изключение на един човек, който ме наблюдава с неописуемо сърдечна усмивка и ми намига, сякаш само двамата знаем някаква тайна.

Бележки

[1] Джон Стюарт Мил (1806–1873), британски философ и политикономист. — Б.пр.

[2] Мъжът ти (исп.). — Б.пр.

[3] Ясно е, жено (исп.). — Б.пр.