Елиф Шафак
Черно мляко (39)

Сбогуване с джина

Навремето Катрин Мансфийлд е отбелязала с пленителния си глас: „Вярна на себе си! На кое «себе си»? На кое от многото ми «себе си» които, както личи, са стотици? Защото при всичките комплекси, потискане, реакции, вибрации и разсъждения има мигове, когато ми се струва, че не съм нищо повече от дребна служителка в някакъв хотел без собственик“^[1].

Като дребна служителка в собствения ми хотел ми се иска да кажа, че със силната си воля, самообладание или остроумие накрая съм разгромила Господаря Потон. Иска ми се да заявя, че съм надделяла над него със собствени сили, като съм съставила сложен план и съм го измамила, така че той да потъне в забвение. Но не се случи точно това.

Не че никое от леченията не ми е подействало. Сигурна съм, че някои са ми помогнали. Но краят на следродилната ми депресия настъпи по-скоро от само себе си, след като приключи някакъв душевен цикъл. Чак след като му дойде времето, след като аз бях готова за него, се измъкнах от онази тъмна миша дупка без въздух в нея. Точно както в деня има двайсет и четири часа и в седмицата — седем дни, точно както пеперудата знае кога да напусне пашкула, а семето — кога да се превърне в цъфнало цвете, точно както изживяваме етапи на развитие и всичко и всеки в тази вселена си има „срок на годност“, така и следродилната депресия си има свършек.

Има два начина да погледнете на въпроса:

Песимистът: Щом не можеш да излезеш от депресията, преди да му е дошло времето, значи не мога да направя нищо.

Оптимистът: Щом не можеш да излезеш от депресията, преди да му е дошло времето, значи депресията не може да ми направи нищо.

Ако сте по-склонни да приемете подхода на Песимиста, значи по всяка вероятност сте на първите етапи от след родовата депресия. Ако сте по-склонни да приемете подхода на Оптимиста, поздравления, наближавате изхода. На различните жени им трябва различно време, за да завършат цикъла. При някои той трае няколко седмици, при други — повече от година. Но колкото заплетен и главозамайващ да ви се струва, всеки лабиринт си има изход.

Единственото, което трябва да направите, е да тръгнете към него.

Господаря Потон: Днес сутринта ми се виждаш малко по-различна. В очите ти припламва искра, преди я нямаше.

Аз: Виж ти! Възможно е. Нощес сънувах странен сън.

Господаря Потон: Дано е било кошмар. Извинявай, но съм длъжен да го кажа. Така де, нали все пак съм джин гадняр. Не мога да ти пожелая нищо хубаво, ще наруша правилата.

Аз: Няма страшно. Така и така беше изпълнен с емоции — като кошмар.

Господаря Потон (вече по-заинтригуван): О, така ли? Я разкажи!

Аз: Ами ние с теб стояхме на едно пристанище. Оказва се, че си заминавал с кораб, прекарващ джиновете от това в другото царство. Беше мамутски, светеше целият. На кея имаше страшно много народ, там се бяха струпали стотици бременни с издути кореми. После ти се качи на кораба и натъжена, аз ти махнах за сбогом.

Господаря Потон (объркан): Значи си се натъжила, че си тръгвам? Сигурна ли си? Би трябвало да скачаш от радост. Ами да, съсипах ти живота.

Аз: Няма такова нещо. Сама си го съсипах.

Господаря Потон (още пообъркан): За какво намекваш, че не си ми сърдита и ядосана ли?

Аз: Всъщност не. Според мен трябваше да изживея тази депресия, за да обединя по-добре парчетата. Когато го гледам от такъв ъгъл, би трябвало да съм ти признателна.

Господаря Потон пламва до тъмночервено и отстъпва назад, сякаш съм го зашлевила през лицето.

Господаря Потон (с разтреперан глас): Никой досега не ми е говорил така. Не знам какво да кажа. (Просълзява се.) Жените ме мразят. Лекарите, терапевтите — и те. О, само какви ужасии пишат по мой адрес! Нямаш представа какво е да те обиждат по брошури, книги и електронни страници.

Аз: Слушай, корабът в съня ми си имаше и име — „Аврора“. На испански означава „зора“, на турски — шафак.

Той ме гледа неразбиращо с разширени, леко дръпнати очи.

Аз: Толкова ли не разбираш? Този кораб — това съм аз. Именно аз те докарах на пристанището на живота си.

Господаря Потон (чеше се по главата): Да приемем за миг, че е така. Защо ще правиш такова нещо?

Аз: Защото си мислех, че вече не мога да изляза на глава със своите гласове, които постоянно си противоречаха. Открай време ми е било трудно да укротя Палечките. Ако се съгласях с някоя от тях, нямаше как да се помиря с другите. Ако обичах някоя малко повече, останалите започваха да недоволстват. Винаги е било така. Намирах някакъв изход, като се осланях малко на една, после на друга. Но след като родих, системата даде засечка. Не можех да понеса този плурализъм вътре в себе си. Майчинството изисква непоколебимост, цялостност, целеустременост, а аз бях разкъсана на шест, че и повече гласа. Прекърших се от напрежението. И точно тогава те повиках.

В този миг се случва нещо много странно. Господаря Потон започва да се разпада направо там, пред очите ми, досущ като мъгла, разсеяна от слънцето.

Господаря Потон (води копринена кърпа и си бърше очите): Значи, май е време да си тръгвам. И през ум не ми е минавало, че ще се разкисна така. (Секне се.) Извинявай… просто ме изненада.

Аз: Не се притеснявай.

Господаря Потон (подсмърча): Сигурно ще ми липсваш. Ще ми пишеш ли?

Аз: Ще напиша за теб. Цяла книга.

Господаря Потон (ръкопляска): Колко вълнуващо! Ще се прочуя!

Спуска се тежко мълчание, което нахлува в ушите ми като вятър в листа. Чувствам лекота, сякаш нещо ме е хванало и ме е вдигнало.

Господаря Потон: Е, довиждане. Но какво ще стане с Палечките?

Аз: Ще ги извадя от ковчежето. Ще дам на всички еднакви права. Олигархията приключи, завършиха и военният режим, монархията, анархията и фашизмът. Най-после е време за пълнокръвна демокрация.

Господаря Потон (през смях): Нека те предупредя, любов моя, демокрацията не е цветя и рози.

Аз: Може и да си прав. Но пак я предпочитам пред всички други режими.