Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Milk (On Writing, Motherhood, and the Harem Within, Siyah Sut), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Елиф Шафак. Черно мляко

Американска. Първо издание

ИК „Егмонт“, София, 2012

Редактор: Виктория Бешлийска

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-270-855-1

История

  1. — Добавяне

Книги и деца

В света на литературата рядко ще срещнете метафора, при която децата са оприличавани на книги, но затова пък често ще видите, че книгите са приравнявани към децата. Джейн Остин смята романите си за свои деца и говори за героините си като за „моята Ема“, „моята Фани“, „моята Елинор“. Джордж Елиът също нарича книгите си „мои рожби“. В същия дух в дневниците на Вирджиния Улф е пълно с редове, където писането се оприличава на майчинство. Примерите наистина са много, аз обаче се дразня, че тази метафора се употребява все от жени-писателки. Никога не съм чувала за мъж писател, който да нарича романите си свои деца.

Колкото и разпространена да изглежда метафората, има съществена разлика между бебетата и книгите, която не би трябвало да остава незабелязана. Човешките бебета наистина са голямо изключение в това, че веднага след като се родят, изискват огромни грижи и внимание. Безпомощно и беззъбо, новороденото дълго е напълно зависимо от майка си.

А при книгите не е така. Още от самото си раждане — от датата на издаване — те си стъпват на краката и веднага могат да плуват точно като новородените морски костенурки: да поемат развълнувано, упорито, несигурно от топлите пясъци на издателствата към необятните сини води — читателите.

Или романите може би приличат на току-що излюпени патета. Веднага щом отворят очи за света, те решават, че първият, изпречил се пред тях, е тяхната майка. „Майки“ могат да бъдат не само писателите, но и редакторите, преводачите и, да, преизпълнените с любов читатели. В такива случаи, родят ли се книгите, вече не се налага авторите им да ги държат под око или да ги обсъждат точно както не е нужно книгите да дават интервюта, да позират за снимки или да тръгват на обиколки, за да се представят. Не те, а ние, писателите и поетите, копнеем за признание и похвала. Иначе книгите не се нуждаят от това авторите да се грижат за тях.

Има една писателка, присмивала се на раздутото его и амбиции в света на изкуството и културата: легендарната Дороти Паркър. С ръст метър и петдесет, слабичка, тя вероятно не е изглеждала внушително, но и до ден-днешен думите, излезли от писалката й, изумяват и развеселяват читателите. Наложила се като „най-остроумната жена в Щатите“ критичката с хаплив език от „Ванити Феър“ и „Ню Йоркър“ пише по най-различни въпроси, без да си крие ноктите. Тя е най-мълчаливата измежду участниците в прочутата Алгонкуинска кръгла маса[1], но и досега си остава най-известната от тях.

Умее както никой друг да обича неподходящи, дори невъзможни мъже и страда често от нещастните си връзки, от депресия, помятания и един аборт. Но едва ли някоя от връзките й е оставила върху живота й такъв дълбок отпечатък, както брака й с актьора и драматург Алън Кембъл, с когото ту се събират, ту отново се разделят. Като две планети, които кръжат по еднаква орбита, но така и не се срещат, двамата се уморяват взаимно до припадък — до онзи ден през 1963 година, когато Кембъл се самоубива. През годините самата Паркър оцелява след няколко опита за самоубийство и вероятно след всеки от тях се пропива все повече.

Като страстна защитничка на равенството между половете и гражданските права, Паркър критикува наложената представа за обществените роли от онова време. В стиховете, разказите и очерците си подлага на съмнение най-различни клишета и табута. В едно от по-ранните й стихотворения откриваме обобщения й възглед за живота:

„Ако се въздържам да се веселя както мога,

вероятно ще постигна много,

но ще си остана такава,

защото пукната пара не давам.“

Близкото й приятелство с Дашиъл Хамет и Лилиан Хелман е любима тема на литературните историци. След години, попитана дали някога е имало съперничество между двете писателки, Хелман ще отговори: „Никога“. В отношенията си те са зависими и Хелман споделя: „Според мен между мъже и жени, дори между приятели трябва да има зависимост… Независимият човек не се притеснява от зависимостта“. В контекста на параноята от началото на петдесетте години на XX век те доста бързо се озовават в прословутия черен списък на Холивуд[2]. Не че им пука особено. Те са творци с уклон към саморазрушение, числят се към поколение, което пие, вдига скандали, спори и се смее на воля, и умират кой рано, кой в депресия.

Паркър не е голяма поклонница на романтичната любов, семейния живот и майчинството. Забележи ли на обществено място майка, която трепери на детето си, не пропуска възможността да я осъди пред всички. Смята майчинството за нещо като капан или състояние, в което постоянно се чувстваш нещастен. Умът й е хаплив, настроенията — променливи, ехидността — пословична, а тъмните й очи преливат от дяволитост почти до мига, когато Паркър умира на седемдесет и три години от сърдечен пристъп сам-сама в една хотелска стая.

 

 

Ако някога в света на литературата е имало глас, който да е туптял от гняв, състрадание, справедливост и любов — и всичко това едновременно, с еднаква мощ — то това е гласът на Одри Лорд. Тя е душа с много дарби и какви ли не роли: поетеса, писателка, чернокожа, жена, лесбийка, активистка, човек, победил рака, просветителка и майка на две деца. Още съвсем млада променя начина, по който се пише името й: от „Audrey“ на „Audre“, не само защото й харесва симетрията с презимето, но просто защото го може. Обича да се преоткрива отново и отново, да преобразява като две топки меко тесто сърцето и съдбата си. На церемония, проведена преди смъртта й, получава още едно име — Гамба Адиса, или „Воин. Жена, която прави така, че значението й да е пределно ясно“.

Понякога си е сама майка, друг път — сама дъщеря. Смята, че е брънка от безкрайна верига, част от „континуум на жените“. Превръща се в мост, свързващ различията през границите, опълчва се срещу расизма и пренебрежителното отношение към жените и хомосексуалистите и насърчава онова, което според нея се свежда до „преобразяването на тишината в език“. Чрез думите ние разбираме себе си и се разбираме помежду си, вадим на показ заложената във всеки от нас мъдрост. Едно от нещата, които прави най-добре, е да установява връзки между писател и читател, между бели и чернокожи, между сестра и сестра. „Аз съм такава, каквато съм, правя каквото съм дошла да правя, действам ви като опиат или длето, така че, докато ви откривам в себе си, да ви напомням за вашата аз-овост.“[3]

В автобиографичния си роман „Зами. Как се пише новото ми име“ Лорд разглежда по-отблизо детството си в Харлем и съзряването си като чернокожа лесбийка феминистка. Тя казва, че открай време е искала да бъде и мъж, и жена, да включи в характера си най-силните и най-прекрасни качества и на майка си, и на баща си. Творбите й са просмукани с убеждението, че вероятно се състоим от синтеза на привидни противоположности. Във всяка жена са заложени и мъжки черти, във всеки мъж — и женски. Ако отчетем това, е голяма заблуда да възприемаме двата пола така, сякаш взаимно се изключват, защото това ни отдалечава от разбирането на човешката същност в цялата й сложност и пълнота.

Колкото и да е изумително, в произведенията на Лорд майчинството получава ново определение и е възхвалявано, без да бъде обявявано за свещено. Божествено е, но в него няма никаква святост. Според Лорд във всички нас, независимо дали сме майки или не, има по една черна майка. Мъжете също носят в себе си това качество, въпреки че твърде често предпочитат да не посягат към него. Черната майка при Лорд е метафората на гласа на интуицията, творческото начало и невъзпираната от нищо страст. Белите бащи са ни казали: „Мисля, значи съществувам“, а Черната майка вътре във всеки нас — поетесата — нашепва в сънищата ни: „Чувствам, значи мога да бъда свободна“.

Лорд не отхвърля открито рационализма и емпиризма, но иска веднъж завинаги да се разбере колко ограничаващи са те, когато опознаваме света. Не е привърженица на прекалено аналитичното мислене и на преклонението пред отвлечените теории. Връзката й с езика и с пулса на всемира е безогледно чувствена. Одри Лорд е на мнение, че личността, а оттам жената и майката, всъщност са многопластови. Затова отказва да бъде вмествана в прокрустовото ложе на някоя статична категория. Тя едновременно е много неща и си остава такава и след смъртта.

Ако днес беше жива и се бяхме срещнали, тя сигурно щеше да се изсмее на шестте ми Палечки, а после щеше да извади наяве и своите многобройни Палечки, така че всички да потанцуват заедно под топлия летен дъжд.

 

 

Сандра Сиснерос е красноречива писателка и изявен учен и се представя като „ничия майка и ничия съпруга“. Винаги говори искрено и смело за трудностите — и красотата — на това да си несемейна жена в патриархална среда и писателка на вододела между две култури, мексиканската и американската. Тя казва: „Според мен писателите винаги са раздвоени между това да живеят, от една страна, и да се наблюдават как живеят, от друга“.

Родена през 1954 година в Чикаго, тя е единствена дъщеря в семейство с шестима братя и наблюдава отблизо как те възмъжават и колко болка има в това да не се вписваш в отредената ти от обществото роля по полова принадлежност. Макар и израсла сред много хора, в шумна къща, Сиснерос получава щедро любов и от двамата си родители, които й предоставят нейно си пространство. „Аз съм рожба на пламенна жена, достатъчно смела, за да възпита дъщеря си в разрез с традициите“, споделя тя.

Сиснерос заявява, че иска да разказва истории, които обикновено остават неразказани. „Къщата на улица «Мангова»“ е увлекателно повествование за Есперанца, млада американка с мексикански корени, която расте в латиноамериканския квартал на Чикаго. В книгата се говори открито за пренебрежението към жените, за шовинизма и борбата на цветнокожите жени да намерят своя глас. Не след дълго Есперанца открива, че писането цери раните й, освобождава душата й. Помага й да развие вродените си дарби, да установи коя всъщност е и да устои на промиването на мозъците, което заради половата, културната и класовата й принадлежност я ограничава в избора.

Сиснерос подлага на съмнение и мексиканските, и американските възгледи за жената и се стреми да изследва други модели. Схващанията й за брака и майчинството винаги са били противоречиви. В едно интервю тя споделя, че в много отношения и досега се чувства дете. И точно заради това не избира децата и не им трепери. Децата не правят така помежду си. Сиснерос обяснява как преди да навърши трийсет, а после и четирийсет, все е отлагала брака и раждането на деца, за да се съсредоточи върху писането и работата. Когато става на четирийсет обаче, усеща, че скоро трябва да мине под венчило не защото го иска тя, а защото настоява баща й. Трябва да минат още няколко години, докато Сиснерос осъзнае, че брак не й трябва, и да вземе окончателното решение да не се омъжва никога. Попитана защо е предпочела да няма свое семейство, тя отговаря с интригуващото: „Мое дете е писането и не искам между нас да застава никой“.

Дороти Паркър, Одри Лорд и Сандра Сиснерос, жени, отказали да отъждествят творческото начало в жената с възпроизвеждането и отдали се страстно на писането. От тях се учим да гледаме в нова светлина на това как се става съответно жена, сестра, мъж. Четенето на творбите им отваря нашите души, пробива черупката на всекидневните ни навици. След като научим повече за живота им, си даваме сметка, че културната предразположеност, насаждана във всеки от нас от ранно детство, не е нито неоспорима, нито неизменна. Да, наистина, тези три писателки имат различен личен живот и идват от различна среда. Но има едно, което ги обединява: те не възприемат за даденост ролите, отредени на половете, и преградите. Поставят под въпрос установените норми и най-важното, променят света, като първо променят себе си.

Бележки

[1] Известен и влиятелен кръг писатели, критици и мислители от Ню Йорк, сформирал се през 20-те години на ХХ век. Кръгът носи името на хотела, в който групата интелектуалци се събира. — Б.ред.

[2] Черният списък на Холивуд е списък с имена на сценаристи, актьори, режисьори, музиканти и други професионалисти от развлекателната индустрия, на които в средата на миналия век им е отказвана трудова заетост в областта заради техните предполагаеми политически възгледи и участия в граждански каузи. — Б.ред.

[3] Lorde, A. Sister Outsider: Essays, Speeches. Berkcley, 2007, p.12.