Елиф Шафак
Черно мляко (25)

Малки жени, големи сърца

Когато бях младо момиче, сред любимите ми литературни героини беше Джо от „Малки жени“. Джо писателката. Джо мечтателката. Джо романтичната идеалистка, независимата сестра, която обича приключенията. Бях ужасена, когато само за да си отмъсти, сестра й Ейми изгаря ръкописа — в един-единствен екземпляр. Трябваше ми много време, за да простя на Ейми, въпреки че в края на краищата самата Джо не бе съвсем невинна, тъй като не бе поканила Ейми на една пиеса и за малко да я удави, докато се пързалят със зимни кънки по леда. При всички положения разказът за четирите сестри Марч по време на Гражданската война в САЩ изобщо не приличаше на живота ми като дете на самотна майка туркиня, но пак много неща ми бяха познати: отсъстващият баща, борбата с паричните затруднения, несъответствието по отношение на общоприетите роли на половете… Силата в думите на Луиза Мей Олкът беше в това, че тя бе създала общо значима сага, споделяна от милиони навсякъде. Иска се доста голяма магия, та след едно столетие да „пренесеш“ разказ, написан в края на деветнайсети век, до читатели навред по света.

Жена, изпреварила времето си, писателка, която се прекланя пред Гьоте, Луиза Мей Олкът също има предпочитания към Джо и донякъде прилича на нея: пълна с енергия, идеи и мотивация. Историите, разказани в „Малки жени“, имат много допирни точки с живота в семейството й, където тя е втората от общо четири сестри. Олкът наблюдава внимателно хората, които среща, поглъща диалозите, които чува, и после ги вмества в повествованието си. Вечно замисля нови книги, изживява фабулата наум, твори, където я застигне вдъхновението, решена е да печели от писане. „Никога не съм имала кабинет — казва веднъж. — Работа ми вършат всяка хартия и писалка, единственото, което ми трябва, е стар атлас върху коленете.“

След като излиза от печат, „Малки жени“ носи на авторката си слава и успех, надхвърлящи скромните й очаквания. Олкът пише ненаситно, понякога забравя да се храни и да спи. Читателите и критиците искат продължение на историята и това вероятно я е и мотивирало, и ограничавало. Първоначално писателката не смята Джо да се омъжва, иска тя сама да си изкарва с пот на челото хляба, но издателят е на друго мнение. Заради постоянния натиск, който и той, и други оказват на Олкът, тя въвежда в живота на Джо и мъж: професор Беър. И читателят знае, че Джо е разкъсвана между два подтика: между отговорността пред семейството и желанието да храни личността и свободата си. „Ще се постарая да бъда каквато той обича да ме нарича: «малка жена», да не съм груба и дива, да изпълнявам дълга си тук, вместо да искам да съм някъде другаде…“ Джо се бори с очакванията, които семейството й има за нея, и накрая избира брака и семейния живот пред писателското поприще, крайно решение, каквото самата Олкът няма да вземе никога.

Тя се отнася подозрително към брака като институция. Ясно й е, че на жени, които искат да си стъпят на краката, ще им бъде трудно да се приспособят към семейния живот. „За много от нас свободата е по-добър съпруг от любовта“, заявява тя, като намеква, че понякога жената писателка може да намери свобода единствено като остане стара мома.

Сестра й Мей, надарена и плодовита художничка, предпочела да живее в чужбина, е щастливо омъжена. Има вид на жена, постигнала всичко: успешна кариера и добър брак. Луиза Олкът сравнява самотата си с пълноценния живот на сестра си и казва: „Тя винаги получаваше каймака на всичко и го заслужаваше“. За беда, Мей умира малко след като ражда момиченце. Последното й желание е новороденото, кръстено на леля си Луиза Мей и получило прякора Лулу, да бъде пратено при леля си и тя да го отгледа.

Така Луиза Олкът, която така и не се омъжва, се оказва принудена да се грижи за дъщерята на сестра си. Дарява на момиченцето цялата си любов и дори пише за него разкази, по-късно озаглавени „Библиотеката на Лулу“.

Във втората книга от поредицата „Малки жени“ — „Добри съпруги“, има великолепен пасаж, в който Олкът разказва за желанието на Джо, а според мен и за своето, да пише белетристика. Мисля, че това е едно от най-добрите описания на творческия процес изобщо, и всеки път, когато го чета, се усмихвам неволно: „Тя в никакъв случай не се смяташе за гений, но когато изпадаше в пристъп на писане, му се отдаваше изцяло и живееше блажено, без да забелязва потребностите, грижите и лошото време — седеше щастлива, на сигурно, в един въображаем свят, пълен с приятели, почти толкова истински и скъпи за нея, както приятелите от плът и кръв“^[1].

Изключително работлива е, в природата й има нещо от Чехов: „Не искам да живея, ако не мога да съм полезна“, заявява тя. Така и умира в Бостън през 1888 година, когато от старост вече не може да пише.

Родена на 22 ноември 1819 година, Мери Ан Евънс е срамежливо, затворено и чувствително дете, което обича да чете и да учи. Животът й се свежда до едно преображение, до пътуване, превърнало я в неспокойната, волева и откровена писателка, позната на всички като Джордж Елиът. Когато е на трийсет и две години, тя се влюбва във философа и критик Джордж Хенри Луис. Той е женен, но бракът му е „отворен“ — дори според днешните представи. Жена му Агнес има любовна връзка с друг мъж и когато ражда от него, Луис с удоволствие твърди, че детето е негово. Въпреки че двамата си остават женени, те са престанали да се виждат като съпруг и съпруга. Мери Ан и Джордж живеят под един покрив. Тя приема синовете му като свои. Във викторианското общество не е нещо нечувано хората да имат извънбрачни връзки, но двамата са толкова открити в любовта си, че това поражда скандал.

Във време, когато жените писателки се броят на пръсти, тя не само пише на воля, но и става заместник-редактор на „Уестминстър Ревю“. Известно време се представя като Мариан Евънс — все още търси име и проверява какво е да вземеш мъжки псевдоним. В опитите да се разграничи от жените белетристки, пишещи любовни романи, решава, че й трябва литературен псевдоним на мъж. В прослава на любовта си към Луис взима неговото име Джордж, а после се спира и на Елиът — за благозвучие.

През 1856 година Луис изпраща на издателя си разказ със заглавието „Тъжната участ на преподобния Еймъс Бартън“ с твърдението, че го е написал „един приятел свещеник“. В отговора си издателят съобщава, че ще го помести, и поздравява новия писател, задето е „достоен за честта да бъде печатан и да получава хонорар“. Така започва нов етап в литературния път на Елиът. Тя държи да остане възможно най-дълго инкогнито, да се радва на предимствата от това, че никой не знае коя всъщност е, и така да бъде недосегаема. Благодарение на литературния си псевдоним Елиът надскача мястото, което Викторианската епоха е отредила на двата пола, и успява да разшири зоната си на съществуване.

Една вечер, по време на увеселение, Луис чете на глас увлекателен разказ на Елиът и пита гостите какъв човек според тях го е написал. Всички стигат до извода, че авторът е мъж: завършил е Кеймбриджкия университет, високо образован е, че е семеен свещеник с деца. (Сходна е реакцията и когато разказите на Елиът са пратени на други писатели. Само Чарлс Дикенс е на мнение, че авторът явно е жена. Единствен той познава.)

Обичам да си представям тази сцена в жилище с високи тавани, с десетина-петнайсет гости, които, насядали удобно по меки канапета и фотьойли, отпиват от чашите и се споглеждат, докато слушат разказ от неизвестен за тях автор и се взират в разгорелия се в камината огън, а мислите им са на километри — те се опитват да познаят от какъв пол е писателят и не успяват.

В много четения си шедьовър „Мидълмарч“ който Вирджиния Улф описва със знаменитото „един от малкото английски романи, създадени за пораснали хора“, Елиът въвежда вълнуващ образ с името Доротея. Тя е умна, страстна, щедра и амбициозна, по всяка вероятност за прототип е послужила самата писателка. Учените феминисти открай време са разочаровани, че и Доротея, и другите женски образи на Елиът така и не постигат успеха и свободата, на които се радва тя. Но нима жената писателка трябва да създава измислени образци за подражание, с които да вдъхновява читателките си? Подобно на всички добри разказвачи, Елиът изпитва удоволствие да съчетава предизвикателствата и състраданието. „Ако изкуството не увеличава състраданието между хората, в нравствено отношение то не постига нищо“, пише тя. В разрез с разпространеното схващане Елиът не презира нещата, смятани за женски. Въпреки че има мъжки черти, мъжки литературен псевдоним, на който много държи, и известна предубеденост към писателките и дързостта, която по онова време се смята за черта, прилягаща само на мъжете, Елиът се радва в пълна степен и на своята женственост. Именно това необичайно съчетание направо омагьосва онези, които я познават лично.

След смъртта на Луис тя се омъжва за човек, който е с двайсет години по-млад от нея и с когото има общи интелектуални интереси. Подобно на Зелда Фицджералд, и Джордж Елиът се влюбва първо в ума, подобно на Айн Ранд, е доста властна в личните си отношения. Умира скоро след това, през 1880 година, на шейсет и една. Погребана е на гробищата „Хайгейт“, на парцел, запазен за религиозни дисиденти — дори в смъртта не е като всички останали.

Луиза Мей Олкът и Джордж Елиът, две писателки, живели по едно и също време и с еднаква страст към писането, едната смятана за автор, отстояващ женското начало, а другата известна с това, че се е отърсила от всичко женско, и двете еднакво оригинални по свой начин. Те ми напомнят през вековете и културите, че освен общоприетия брак и майчинството има и други пътища за жените. Бракът може би е не толкова правна или обществена институция, колкото книга, очакваща тълкуване. Всеки читател внася своя поглед върху текста и накрая чете разказа различно.