Елиф Шафак
Черно мляко (41)

Властта на Палечките в ръцете на самите Палечки

Стискам здраво в скута си ковчежето с ключалката и на ухо. Не се чува нищо. Ни звук. Ни гък. Сърцето ми бие като обезумяло. Дали те са добре? Толкова ми е домъчняло за тях, че чак се просълзявам.

Дърпам насам-натам ключалката и след малко тя щраква и се отваря.

— Излезте, моля — подканям.

Цяла минута не се помръдва нищо. После Палечките започват да се появяват една по една: затулили са очите си, внезапно заслепени от светлината, уморени, но иначе в добра форма.

— Най-после свобода! — възкликва Мама Сутляш. — Не мога да си помръдна гърба. Какво ужасно изживяване! Там вътре нямаше хладилник, нямаше микровълнова печка, нямаше електрическа тенджера за ориз. Месеци наред не можех да си сваря и един чай!

След това изскача главата на Госпожица Циничната Интелектуалка. Тя прихваща полите на хипарската си рокля и излиза с високомерно изражение върху мъничкото личице.

— Не говори от името на всички. Почти сигурна съм, че екзистенциалното изтезание, което вече загърбихме, ще породи в мен творчески пробив. Гръцките философи смятат, че тъгата не е непременно отрицателно чувство. Според Платон например тя е в състояние да подобри качеството на артистичните творения…

— О, я стига — мърмори Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. Уж е мъничка, а се покатерва върху ковчежето и успява да седне на капака, а после си оправя косата. — Направо не мога да повярвам — да изгубим толкова много ценно време в тази тъмница. Джинът буквално ни открадна осем месеца от живота! О, колко неща можехме да постигнем за това време!

— Хм, онова чудовище махна ли се? — пита Малката Госпожичка Практична, след като излиза от ковчежето и се оглежда.

— Да, няма страшно. Отиде си — успокоявам я аз.

Малката Госпожичка Практична се усмихва и в дълбините на очите й се мярва нещо от някогашната й дяволитост.

— Я чакай малко! Какво направи най-напред, дотича да ни пуснеш на свобода ли?

— Да — потвърждавам аз. — Беше ми домъчняло много за вас.

— И за мен ли, скъпа? — пита Незабравка Бовари и ми праща с малинови устни въздушна целувка. — Дори за мен?

— За теб също — казвам. — Тук няма „дори“. Беше ми мъчно еднакво за всички вас.

— Как така еднакво? — учудва се Незабравка Бовари. — Никога не си се отнасяла еднакво към нас.

— Права си. Беше грешка и се извинявам на всички. Оттук нататък няма да критикувам никоя, всички ще имате правото да изказвате мнението си. Сега вече сме демокрация.

— Най-сетне — усмихва се искрено Дамата Дервиш. — Ето за какво мечтая още от самото начало. Страхотно!

Давам си сметка, че за пръв път в живота си ги възприемам като Едно, като неразделни части от цялото. Когато една от тях мръзне навън в студа, треперят всички. Когато една е наранена, на всички им тече кръв. Когато една е щастлива и удовлетворена, всички имат полза от блаженството й.

Когато в онази далечна нощ Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и Госпожица Циничната Интелектуалка организираха преврат, причината бе, че исках да потисна майчинската си страна. Не бях готова да се срещна с Мама Сутляш. И дадох онзи обет при Дървото с мозъка, защото не бях в мир с тялото си. Не бях отворена за Незабравка Бовари. Абсолютната монархия на Мама Сутляш по време на бременността беше породена от убеждението ми, че собствените ми вътрешни гласове са несъвместими с майчинството. На всяка крачка слагах някоя от Палечките на пиедестал — за сметка на другите.

Аз се състоя от всички тях — ведно с недостатъците и достойнствата им, с плюсовете и минусите, книгата, която съм аз, е съставена от техните истории.

Елен Сиксу, есеистка, литературна критичка, писателка, учен, един от най-оригиналните и критични гласове на нашето време, казва, че текстът й е написан с бяло и черно, с мляко и нощ. Според нея извън царството на естетиката и поетиката не съществува патриархат. Сиксу прави разбор на фройдисткия подход, разглеждащ жената като „липса“, което тя заменя с „жената като излишък“. Описва литературните творби на жените с метафори като „раждане“ и „кърмене“ и с препратки към женското тяло. „Важно е да се даде определение на практиката на женското писане и тази важност ще се запази, защото самата практика няма да бъде вместена никога в една или друга теория, няма да бъде затворена под похлупак или закодирана, което не значи, че тя не съществува.“

Според Сиксу майчинството е изживяване, което носи удовлетворение, най-силната връзка между двама души. Макар и тя да разграничава културата от биологията, биологията не е несъществена за нея. Женската биология я вдъхновява за образите в произведенията й: „Аз преливам! Гърдите ми текат. Мляко. Мастило. Време за кърмене…“. Сиксу е учен, който и критикува писателките, и ги подкрепя. Смята, че вместо „да подкопават патриархата отвътре, много от тях са предпочели да пишат като мъже и да повтарят същите кодове и стереотипи“. Отстоява нов начин на писане, който има за основа либидната пестеливост на женското начало, ecriture feminine^[1], което се отнася критично към логоцентризма и фалоцентризма и борави извън и под тези терени, точно като подземни тунели, прокопани от къртици.

Няма обществена промяна без езикова промяна. Жените трябва да нарушат мълчанието си. Те трябва да пишат. „Би трябвало да пишем така, както мечтаем“, казва Елен Сиксу.

Сред любимите ми писателки е Урсула ле Гуин. Когато я питат каква е щяла да бъде, ако не е станала писателка, тя отговаря: „мъртва“. От деня, когато започва да пише едва петгодишна, досега тя никога не е забавяла темпото. Винаги плодовита и съзидателна в различни жанрове, Ле Гуин твърди, че никога не й е било лесно да пише. „Много е трудно да се опитваш час след час, ден след ден може би в продължение на двайсет години да си отговорна за това децата да са добре и книгите ти да са отлични, такова нещо предполага безкрайно изразходване на сили и невъзможно претегляне на приоритети, които се оспорват един друг.“ Тя казва, че въпреки трудностите ръката, която люлее люлката, пише и книгата.

След като редя върху писалището си Палечките, ги прегръщам и шестте. Те се заливат от смях и също ме прегръщат.

Една до друга стоят Госпожица Циничната Интелектуалка, Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, Малката Госпожичка Практична, Мама Сутляш, Дамата Дервиш, Незабравка Бовари и гласове, които още не познавам. Никоя не се опитва да подчинява другите, никоя не е диктаторка. Никоя не носи корона или нашивки. Вече.

Не че са на едно мнение по всички въпроси. Но сега вече не само говорят, но и слушат и усвояват изкуството на мирното съвместно съществуване. Сега вече знаят, че за да живеят свободно, в равноправие, имат нужда една от друга, и че ако и един-единствен глас е поробен, никоя не може да бъде свободна. Заедно се учим как да живеем, да пишем и да обичаме истински просто като бъдем такива, каквито сме. Понякога го постигаме красиво, с лекота, друг път се проваляме с гръм и трясък. В такива мигове си спомняме хармонията и благодатта и опитваме отново.

Ето как, общо взето, вървя през живота: пристъпвам напред, продължавам нататък, падам, изправям се, пак тръгвам, препъвам се и за кой ли път се просвам по лице, ставам и отново крача и крача…