Елиф Шафак
Черно мляко (18)

Да седиш на ръба

Зелда Сейър Фицджералд е родена на 24 юли 1900 година в Алабама. Като малка е безстрашна, палава и обградена с много любов от майка си — вероятно с опасността да стане доста разглезена. Колкото до отчуждения й баща, страховит съдия, Зелда получава от него много по-малко обич и внимание. Детството й се люшка между тези две емоционални крайности. Каква е била по характер, проличава от едно дребно произшествие, предизвикано от нея, когато е била малка.

Веднъж в местния полицейски участък се обажда някой, за да съобщи, че някакво дете ходи по покрив. Когато отиват на адреса, полицаите заварват малката Зелда да седи на покрива и да ги чака. След доста суетене успяват да я свалят долу. Малко по-късно се разбира и какво всъщност е станало. В полицията се е обадил не друг, а самата Зелда. Първо звъннала, после се покатерила на покрива, успяла да стигне някак до края и след като седнала там, зачакала да бъде спасена. Това малко или повече си остава до края на живота й неин modus vivendi^[1]. Дори като зряла жена Зелда пак често застава на ръба и спокойно наблюдава паниката, която е предизвикала.

Почти винаги очерците и книгите, посветени на Зелда Фицджералд, се въртят около три неща:

1. Зелда е съпруга и най-голямата любов на Ф. Скот Фицджералд.

2. Самата тя е талантлив творец.

3. Подлага се на сериозно лечение, страда от депресия и накрая умира в лудница.

Зелда и Скот Фицджералд се запознават към края на Първата световна война. Всеки от двамата си спомня различно първата им среща. Мъжът намира жената за привлекателна и умна, но е притеснен, че тя постоянно флиртува с други. Първите му впечатления от нея са противоречиви.

От друга страна, жената смята мъжа за обаятелен и талантлив, с изумителен ум. Зелда е от жените, които първо се влюбват в ума на мъжа.

През април 1920 година двамата се оженват, носени от ветровете на взаимното привличане и страст. Попитан от журналист каква е най-голямата му амбиция в живота, Скот Фицджералд отговаря, че иска да напише най-добрия роман, създаван някога, и да остане влюбен завинаги в любимата си жена. Ала още от самото начало те се възприемат един друг като потенциални съперници. За брака им не допринася и това, че и при най-малките неприятности и двамата имат склонност да посягат към бутилката. С времето разногласията им стават по-силни и болезнени.

Алкохол, цигари, нощен живот… Двамата познават добре живота на бързи обороти… Но са най-пристрастени вероятно към любовта си. В отношенията си, които наподобяват влакче на ужасите, Зелда и Скот се обожават, карат се и се иронизират взаимно. Всеки знае къде са слабите места на другия и как да го нарани. Правят бурни скандали, а след миг се мятат на колата и подкарват с бясна скорост по пътища с остри завои. Обичат да предизвикват съдбата. Като артистична, прочута и амбициозна двойка, склонна към самоунищожение, се превръщат във фокус на медиите. Както би могло да се очаква, не всичко, писано за тях, отговаря на истината. Много са клюките и догадките, а малцина са репортерите, които разполагат с времето и желанието да отсеят фактите от лъжите.

През следващите години Скот Фицджералд става все по-известен и бързо се изкачва по стъкленото стълбище на литературния пантеон. Изумителното е, че образите, които описва, и темите, които засяга, често са вдъхновени от Зелда. Някои от героините говорят точно като нея. Дали е „крадял“ идеи от жена си? Дали е плячкосвал едно или друго от онова, което е пишела? От време на време Зелда разказва подигравателно как някои от записките в дневниците й, понякога цели абзаци, които пази у дома, накрая се озовават в романите на съпруга й. В рецензията, която пише за „Красиви и обречени“, тя огласява на всеослушание тези намеци: „Струва ми се, че на една страница съм разпознала част от свой стар дневник, който изчезна мистериозно, след като се омъжих, а също изречения от писма, които, макар и редактирани из основи, ми звучат някак познато. Всъщност господин Фицджералд — мисля, че той изписва така името си — явно е на мнение, че плагиатството започва у дома“^[2].

Всеки писател вероятно е, в една или друга степен, джебчия, който краде от живота вдъхновение. Като свраки, които не могат да устоят да не задигнат някой лъскав предмет, писателите кръжат из безбрежното небе и търсят теми, по които да пишат. А щом намерят, ги грабват. Както и да го погледнете, и досега не е установено докрай какъв е бил обхватът на „литературния патент“ между Скот и Зелда Фицджералд.

Славата и признанието не носят на Скот Фицджералд голямо щастие. Заобиколен от жени, които го обожават, от критици, които го възхваляват, и репортери, които във всяка негова крачка откриват сочен материал, той се пропива. Когато не мисли за следващия си роман, затваря съзнанието си за света, когато не пише се налива с алкохол и понякога заспива на най-невероятни места. Зелда е най-малкото точно толкова нещастна, колкото и той. Двамата не могат да си донесат един на друг щастие, но и нямат сили да тръгнат по различни пътища. Като две хвърчила с преплетени връвчици се гънат и гърчат в обятията си.

Историците на литературата са озадачени от зародилото се по онова време приятелство между Скот Фицджералд и Ърнест Хемингуей. Те са неразделни — двама писатели бохеми, които се напиват заедно до припадък. Зелда не може да го преглътне. Според нея Хемингуей е мъжкар с раздуто его. Смята, че той не влияе добре на съпруга й. С времето приятелството се разпада.

Зелда е пословична с ревността си. Постоянно изпада в пристъпи, при които си гори дрехите, унищожава вещите си и дори руши помещенията. Веднъж на многолюдно изискано парти си сваля накитите и ги хвърля в гореща вода, за да приготви „супа от бижута“. Често е заслепявана от ярост. Друга вечер забелязва, че мъжът й обсипва с внимание прочутата Айседора Дънкан, и прави сцена, като се хвърля по мраморното стълбище. Когато я вдигат от пода, е цялата в кръв.

Двамата имат дъщеря, която обичат много — Скоти, родена през октомври 1921 година и поверена на грижите на бавачка. Още преди да е излязла от упойката, Зелда прошепва: „Дано е красива и безразсъдна… малка безразсъдна красавица“. Същият израз се появява и във „Великия Гетсби“ когато Дейзи говори за дъщеря си. Както винаги, животът вдъхновява художествената литература.

След Скоти Зелда прави три аборта. Колкото и да обича дъщеря си, не иска повече деца — най-малкото толкова скоро след нея. Детето не забавя ритъма им на живот, нито смекчава скандалите. На по-късните етапи от брака им Зелда все търси нещо, което да прави, извън интересите на съпруга си. За кратко се опитва да ходи на уроци по балет. Мъжът й се отнася презрително към нейния интерес и го нарича пилеене на време. Накрая балетът не успява да направи Зелда щастлива^[3].

Точно тогава тя започва да ревнува — този път не от друга жена, а от творбите на мъжа си. Все по-често се опитва да го разсее през часовете, когато той работи върху литературните си произведения. За всички, освен за самите тях, е очевидно, че двамата не могат да останат повече под един покрив. Скот Фицджералд иска да държи жена си у дома. Притеснява се, че ако тръгне да излиза сама, тя ще започне да флиртува и дори ще си намери любовник, за да му отмъсти и да облекчи болката в сърцето си.

Руми оприличава ума на странноприемница. Всяка сутрин посрещаме нов нечакан гост — понякога във вид на радост, друг път облечен като скръб. В странноприемницата на Зелда Фицджералд отсядат какви ли не неприятни посетители: Госпожа Тревога, Госпожа Паническа атака, Господин Негодувание, Господин Огорчение…

Накрая, през юни 1930 година, след месеци, през които Зелда е имала нервни сривове и халюцинации и е направила опит за самоубийство, й слагат диагноза „шизофрения“ и тя е откарана в болница. Прекарва следващите осемнайсет години сред грижите на психиатрите. Малко след това пише на Скот писмо, твърде показателно не само за душевното й състояние от онова време, но и за яркия й бурен стил: „Каквото и да става от тук нататък, пак знам дълбоко в себе си, че това е безбожна мръсна игра: че любовта е горчива и няма друго освен нея, а останалото е за емоционалните просяци по земята…“^[4].

Въпреки всичко престоят й в клиниката сякаш отприщва творческата й енергия. През този период Зелда не спира да пише: дневници, разкази, писма. Не само рисува красиви картини, но и създава полуавтобиографичния си роман „Запази ми този валс“. В него описва пределно откровено себе си като изобретателна, но и трудолюбива красавица от Юга, която обича да се забавлява, говори и за вътрешното преображение, което е изживяла в брака. Спира се подробно и на двете взаимно изключващи се страни в характера й: едната независима и безгрижна, а другата — нуждаеща се от любов и сигурност.

Веднага щом написва романа, го изпраща на издателя на Скот. Съпругът й още не го е виждал и когато научава, се вбесява. По онова време той работи върху „Нежна е нощта“. Тъй като двамата са използвали сходен материал (разказа за душевното заболяване на Зелда и годините, които са прекарали заедно в Париж и на Ривиерата), двете книги до голяма степен се припокриват. Следва шумен скандал, отразил се на брака и на творчеството им, и накрая Зелда се съгласява да преработи ръкописа. Когато излиза, книгата не е посрещната добре от критиците и от нея се продават малко бройки. Обезверена, Зелда не издава друг роман.

Съпругът й взима под наем къщи недалеч от различните клиники, където тя е настанена, за да е близо до нея, докато пише. През следващите години двамата се срещат само в дните за свиждане, между хапчетата, лекарите и лечението. Той умира от сърце през 1940 година. Осем години по-късно в лечебницата за душевноболни в Ашвил, щата Северна Каролина, избухва пожар. Сред пациентите, загинали в пожара, е и Зелда Фицджералд.

Навремето Фокнър е казал, че некрологът на един писател би трябвало да е кратък: „Пишеше книги, после умря“. Но какво да гласи некрологът на писателка като Зелда Фицджералд: тя седеше на ръба, танцуваше така, че си разби сърцето, рисуваше света в изумителни цветове, отгледа дъщеря, обичаше с голяма страст, пишеше разкази, после умря.

Скот и Зелда оставят след себе си огромен въпрос, на който няма отговор: ако не са се изтощили взаимно до изнемога, дали са щели да живеят по-дълго и да създадат по-велики творби? Не знам. В някои дни ми се струва, че е щяло да бъде съвсем различно, ако са направели така, че да живеят по-лесно, друг път подозирам, че ако всекидневието им е било безпроблемно, това е нямало да им повлияе особено. Резултатът е щял да бъде същият.

Зелда Фицджералд не е „нормална“ жена, която се е придържала към общоприетите роли на половете. Скромността и покорността не са били нейна стихия. Но ако е била точно обратното, ако е била в състояние да живее по-уседнало и сигурно, дали е щяла да пише по-добри книги, повече книги? Дали днес сме щели да я помним като по-добра писателка?

Сега, докато пиша това, подозирам, че е вярно обратното. Зелда и Скот Фицджералд са били в състояние да пишат, да обичат и да живеят толкова ярко именно благодарение на постоянните си войни, възходи и падения, защото са дръзнали да се отклонят на километри от строго установените представи за брака.