Елиф Шафак
Черно мляко (32)

Джин в стаята

Събуждам се една сутрин през ноември и усещам в стаята странно присъствие. Бебето е на два месеца и вече спи по-добре. През пердетата се просмуква слаба светлина, някъде в далечината се чува шепот и из въздуха се носи мирис, подобен на парфюм. Разтрепервам се, сякаш са ме тикнали в роман на Мураками, където всичко е сюрреалистично.

В ъгъла се е спотаило нещо — не е човек, не е и звяр, не прилича на нищо, което съм виждала някога. Тъмносиво е като буреносен облак, високо като кула, неуловимо като блуждаещ огън. Черната му дълга коса е завързана отзад на опашка, макар че един от кичурите е боядисан бял и е паднал на лицето. Върху ухото на съществото проблясва диамант колкото лешник. Лицето му е дребно, козята брадичка — малка, но пламналите очи зад очилата с метални рамки изглеждат огромни. То се протяга така, че главата му опира в тавана, а след миг се ширва от единия, та чак до другия край на стаята. Носи се из въздуха като плътен пушек от пура. Държи в ръката си красив бастун, а на главата е с копринен цилиндър.

Тутакси го познавам: един от джиновете, за които баба ми по майчина линия ме е предупреждавала, когато бях малка. Нямам представа каква е сексуалната им ориентация, но този тук ми прилича на гей.

— Кой си ти? — питам уплашена.

— О, не ме ли позна? — ахва джинът любезно и спокойно, сякаш е храбър рицар, а аз съм непорочна девица, изпаднала в беда.

— Не, какво искаш?

— Бива ли такова нещо,_ cherie^[1]_ — възкликва той отсечено. — Не си ли чувала за джиновете, които се навъртат около родилките?

Изхлипвам и лицето ми пламва.

— Баба ми твърди, че имало женски джин на име Алкаризи, ходела да тормози родилките.

Той прихва.

— Времената се менят бързо, cherie. Алкаризи е от старата генерация. Тя, тази хубостница, се оттегли отдавна в заслужена почивка. Днес никой не знае за нея. Не бих я включил в челната десетка.

Изненадана съм, че джинът си имал челна десетка, но вместо да питам за нея, отбелязвам:

— Не знаех, че и вие, джиновете, остарявате.

Той вади от джоба си кърпа и се заема да си чисти очилата.

— Разбира се, че остаряваме, въпреки че за разлика от вас не сме луднали на тема кремове с ботокс. Поне засега…

Взирам се по-внимателно в него и чак сега започвам да подозирам, че той може би не е чак толкова млад, колкото изглежда.

Джинът намества очилата и продължава:

— Е, да, не стареем, разбира се, толкова бързо, както вие, Адамовите синове и Евините дъщери. Каквото е за вас десет години… — той смята бързо наум — се равнява приблизително на сто и дванайсет години джиново време. Затова там, откъдето идваме, един стогодишен джин си е още хлапак. Колкото до Алкаризи, как ли да се изразя? Името й е синоним на тъга.

— Нима джиновете познават тъгата?

— Не ние, а вие я познавате. Не гледаш ли филмчетата на „Дисни“? Използват ни за декор. В смисъл какви бяха онези небивалици за джина в лампата? Ало, вече сме двайсет и първи век! Вече никой не се завира по лампи!

— Значи според джиновете филмите на „Дисни“ изопачават нещата, така ли? — питам очарована.

— И ти ще се чувстваш така, ако видиш да изобразяват хората като сини шкембести чудовища с по пет гуши, шалвари и фесове по главите — тросва се той. — Толкова ли не виждаш, че всички сме в крак с времето? Ходя на фитнес четири пъти в седмицата и нямам по тялото си и грам тлъстина.

— Кой си, за бога?

Както подобава на възпитан джентълмен, той доближава пръсти до цилиндъра си и ми се покланя с дяволита усмивка.

— Искрено се извинявам, ако съм забравил да се представя. Аз съм твоят покорен слуга, Джина на следродилната депресия. Известен още и като Господаря Потон.

Усещам как изтръпвам.

— Какво искаш? — питам, макар и да не съм сигурна, че искам да знам отговора.

— Какво искам ли? — повтаря припряно той. — Уместен въпрос, защото по една случайност моята воля е в твои ръце.

— Хмм, не трябва ли да е обратното?

— Както вече споменах, остави ги тия клишета. Дай да се опознаем по-добре.

Господаря Потон е много уклончив, в началото не си дава сметка колко страшен може да бъде. Първите два-три дни го наблюдавам по-скоро от любопитство, отколкото от притеснение. Не ми минава през ум, че междувременно той свиква с обстановката, така че да се чувства като у дома си. После, един прекрасен ден, вади ковчеже с ключалка.

— Какво е това?

— Нося ти го за подарък — ухилва се джинът. — Нали вечно недоволстваш, че твоите Палечки те уморяват с безкрайните си караници.

— Да, но… — подхващам колебливо.

— Добре тогава, ще ги заключа всичките, за да не те притесняват повече.

— Я чакай малко — възразявам. — Не искам да го правиш.

Той обаче не ме слуша.

— Не забравяй, моята воля е в твои ръце — нашепва сякаш на себе си.

След това се пресяга и с ръка с добре поддържани нокти вади една по една от мен участничките в Хора на несъзвучните гласове.

Най-напред залавя Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов.

— Какви ги вършиш, господинчо? — кара му се тя, той обаче я е хванал отзад за яката и я натиква в ковчежето. — Имам да върша важни неща! Пускай ме!

Следваща е Малката Госпожичка Практична. Очаквам да тръгне по пътя на най-малкото съпротивление и да се предаде, но тя очевидно смята ругатните за по-практични. Побесняла, крясва:

— Ей, какво си въобразяваш! Тъпанар такъв! Махай ги тия мръсни ръце от мен.

— Много те моля, не се притеснявай. Ще отида където трябва — заявява Дамата Дервиш и влиза достойно в ковчежето.

— Скъпи ми Потон, къде си се разбързал? Дали първо да не си поговорим на четири очи? Само ние двамата. Може ли да те наричам Поти? — интересува се Незабравка Бовари с издути устни и наведена на една страна глава — опитва се да използва женски хитрости, за да се изплъзне от мрежата.

Ала колкото и да се старае, и тя е пратена в ковчежето.

— Но аз готвя леща, не можеш да ме задържаш под стража точно сега — моли Мама Сутляш.

Накрая идва ред и на Госпожица Циничната Интелектуалка.

— Представяш се като господар и си въобразяваш, че олицетворяваш черното слънце на тъгата. Но май си забравил, че слънцето не е само разрушителна сила. Както е казала Юлия Кръстева, „тъгата е тъмният хастар на любовната страст“.

— А? — пита Господаря Потон, явно е объркан, но въпреки това я набутва в ковчежето.

Така всички участнички в Хора на несъзвучните гласове се озовават заключени в ковчежето. Тишината в къщата е потискаща.

— Най-после да се отървем от тия Палечки — казва Господаря Потон, но милият му глас е в разрез със суровия поглед. — Няма ги вече.

— Да, няма ги — съгласявам се аз.

— Оттук нататък вече никой няма да ти шуми. Ти ще чуваш само моя глас. Страхотно, нали?

Опитвам се и аз като него да се засмея, но звукът не излиза от гърлото ми.

Бързо осъзнавам какво се е случило: централизация на властта, съсредоточена в ръцете на диктатор, насилие, чрез което да се запуши устата на несъгласните, последователно използване на пропаганда, абсолютно подчинение на водача… Всички признаци са налице. Политолозите са анализирали най-подробно връзката между фашизма и икономическата криза. В моя случай има връзка между фашизма и душевната криза.

Сега вече знам, че след олигархията и военния режим, след монархията и анархията са дошли дните на фашизма.