Елиф Шафак
Черно мляко (5)

Сестра с дарба

В „Собствена стая“ Вирджиния Улф твърди, че е невъзможно някоя жена, която и да е жена, да напише по времето на Шекспир неговите пиеси. За да разясни становището си, Улф вкарва в повествованието измислена жена, която представя като сестра на Шекспир. Нарича я Джудит.

Да приемем за миг, че Джудит е била не по-малко пристрастена от Шекспир към театъра и също толкова талантлива. Каква е щяла да бъде съдбата й? Дали е щяла да посвети живота си на това да развива своята дарба, както е направил Шекспир? Изключено, отсича Улф.

Отговорът е отрицателен, защото правилата, които важат за мъжете, се различават от правилата за жените. Джудит може да е талантлива колкото си иска, може да обича изкуството и литературата колкото си иска, но пътят й на писателка е щял да бъде осеян със спънки, малки и големи. Тя е щяла да се затрудни да се вмести в графата „съпруга за пред обществото, прилежна домакиня, вярна майка“, в която очакват от нея да се впише. И по-важното, притисната от задачите си на жена и от ролята си на майка, тя е нямало да намери време за писане. Целият й ден е щял да бъде погълнат от къщната работа, готвенето, гладенето, грижите за децата, пазаруването, семейните отговорности… и още преди да се е усетила, тя е щяла да стане Жената Решето и цялото време на света е щяло да изтича през дупките в живота й. В редките мигове, когато се е оказвала сама, тя е щяла да се поддава на изтощението и безпътицата. Как да пише? Кога да пише?

Още от самото начало е нямало да разполага с възможностите, предоставени на Шекспир. Жените писателки не са имали никакъв шанс в свят, където момичетата не са били насърчавани да развиват индивидуалността си и са били обучавани, че основната им роля в живота е да бъдат добри съпруги и майки, където гласът им се е чувал в устната култура, но те са били почти невидими в писмената.

 

 

А сега нека приложим критичния въпрос на Вирджиния Улф и към Близкия изток.

Сред най-мощните гласове на Ориента е Фузули, именит поет от XVI век, днес почитан много и от араби, и от перси, и от турци. Да предположим, че Фузули е имал талантлива по-малка сестра — което съвсем не е изключено, и тя се е казвала Фирузе, което ще рече „тюркоаз“, каквито на цвят са били очите й.

Тази Фирузе е дете чудо, пътешественица по дух, ученолюбива, изобретателна. Косата й е къдрава, усмихне ли се, отстрани на бузите й се появяват трапчинки, главата й е пълна с въпроси, които следват един след друг. Като образи в огледала, сложени едно срещу друго, идеите, които й хрумват, се множат до безкрай и се простират в безграничното пространство. Въображението струи от изреченията й като вода през сводовете на акведукт: винаги прясна, винаги свободна.

Фирузе обича историите и колкото повече приключения и опасности има в тях, толкова по-добре. Тя разказва денонощно за пирати, които пренасят човешки черепи с рубини вместо очи, за вълшебни килимчета, които летят над пазари за подправки и кристални дворци, за двуглави зелени великани, които говорят на език, чужд за ушите на всички освен нейните. Фирузе разказва до премала на майка си, баба си и лелите си. Щом те вече нямат сили да слушат, тя тръгва да разказва на гостите, прислужниците и който друг се е отбил у тях.

Възрастните в семейството клатят заедно глави и заявяват:

— Ти, момиче, имаш въображение, по-дълбоко и от океаните. Как ги измисляш всички тези истории? Да не би насън да се промъкваш навръх Планината на призраците и да подслушваш чак до зори какво си приказват феите?

Фирузе се чуди що за място е тази Планина на призраците. Умира от желание да отиде там и да види с очите си. Светът е пълен с чудеса и на Земята има кътчета, наподобяващи рая: тя го знае не от опит, а по интуиция. Чела е стиховете за рая в Корана, където се казва, че които бъдат приети в рая, „ще носят там украшения, гривни от злато, и ще са облечени в зелени одежди от коприна“^[1]. Много обича да прекарва времето, като затвори очи и си представи, че е облечена в одежди от фина коприна, че на глезените й звънтят изработени от майстори камбанки, а тя върви край потоци с прохладна вода и бере от дърветата сочни плодове, всеки по-голям и от щраусово яйце.

Мечтата е румена девойка, пленителна като водна нимфа и точно толкова игрива. Опиташ ли се да я хванеш в ръце, ще ти се изплъзне, гъвкава и подвижна като риба, като мираж, какъвто всъщност е. Само се съсипваш, ако копнееш тя да те докосне.

Суровата действителност е стара вещица с коса, сива като буреносни облаци, с беззъба уста и вледеняващ кикот. Тя всъщност не е грозна, в нея обаче има нещо, което всява тревога и заради което ти е трудно да я погледнеш в очите.

Мечтата е първа приятелка на Фирузе. Докато двете играят, докато се смеят, шегуват се и подскачат, Суровата действителност ги наблюдава отдалеч с очи, присвити на цепки.

— Скоро тази глезла, Мечтата, ще изхвърчи през вратата и аз ще има да властвам от престола й — заявява Суровата действителност. — Фирузе може да си поиграе още малко с Мечтата. Но скоро ще стане жена и тогава, иска или не, ще й се наложи да се раздели с тази своя приятелка от игрите, която толкова обожава.

Една сутрин Фирузе става от сън, а между краката й, кой знае защо, е влажно и на нощницата й има размазано червено петно. Сърцето й се свива. Фирузе решава уплашена, че се е порязала или нещо такова. Разплакана, хуква при майка си. Но след като казва няколко думи, получава звучна плесница.

— Тихо! — сопва се майка й, а нежността в погледа й не съответства на резкия й тон.

— Но какво става, майко? — шепне ужасена Фирузе.

— Случва се на всички жени — отвръща майка й. — Само не казвай на никого, най-вече на братята си. Ето, вземи ги тези ивици плат и иди се почисти.

— Случвало се на всички жени — повтаря невярващо Фирузе.

— Точно така и означава, че вече не си момиче. Оттук нататък трябва да внимаваш какво правиш. Не можеш да тичаш и да скачаш на въже. Не можеш да говориш на висок глас и да се кикотиш. Сега си жена.

Кога? Защо? Как от момиче Фирузе се беше превърнала в жена? Винаги беше смятала, че да станеш жена, е като да изминеш дълъг път с много завои и дървета от двете страни и стъпка по стъпка да се научиш какво да правиш. Защо никой не й беше казал, че това всъщност е като капак на подземие, на който стъпваш и пропадаш, без и да подозираш, че той е там?

Фирузе се чувства нечиста и виновна не защото е направила нещо, а заради онова, което е. Нейната баба й казва да не докосва Корана, докато кървенето не спре и тя не се е изчистила добре. Сякаш вече не я иска и Бог.

Фирузе се чувства обидена. Руменината изчезва от лицето й, усмивката — от очите. Безгрижното момиче със смях, огласял като десетина звънчета къщата, е изместено от жена с тяло, което й тежи и я дърпа надолу. Със сведена глава, с лице, помръкнало от мисли, Фирузе е в чужда земя дори когато седи край мангала заедно със Суровата действителност.

Възрастните в семейството не я изпускат от поглед и си шушукат кой ли ще я вземе за жена. Сватовниците идват с локум в копринени кърпи и после си отиват. Докато родителите й се пазарят за колко да я дадат, става още по-важно Фирузе да е хрисима. Но колкото и строго да я държат, не могат да й попречат да изтича на втория етаж и да притисне нос към дантелените пердета по прозорците. Стои там, докато дупчиците не оставят по лицето й следи като от сипаница, и вдишва миризмата на билки, която вятърът донася от далечните долини.

Иска й се да излезе от къщата и да намери керван, който да я отведе отвъд град Карбала, накрай света. Де да можеше и тя като брат си Фузули да ходи на училище и да учи тафсир^[2], астрономия и алхимия. Де да можеше да върви по улиците, гордо понесла подмишници книги и речници колкото тухла. И родителите й да кажат:

— Браво на теб, Фирузе. Дано с волята Божия станеш велика поетеса като брат си!

Фирузе си има тайна, която не разкрива пред никого: от години съчинява стихове. В началото си записваше каквото й тежи на сърцето, без да очаква нищо, сякаш си говореше сама. Не след дълго си даде сметка, че за нея това е нещо повече от начин да прекарва времето. Че то е страст.

Онова, което пише, се разраства като болест, която е заразила тялото и душата й, нахлула е в тях. Вдъхновението обикновено я спохожда по изгрев-слънце. Тя става от сън, преди да се е пукнала зората, замята тънките си рамене с шал и започва да пише. И да чуе някой тихите шумове в стаята й, решава, че Фирузе се моли. Никой не знае, че в известен смисъл е точно така. За нея истинската молитва е поезията, надигнала се от дълбините на душата й и отправена към сила, която е много по-нависоко и е по-могъща. Фирузе е убедена, че ако я е нямало поезията, Бог е щял да се чувства прекалено самотен.

Чете творчеството на други поети, най-вече на иранеца Хафиз и на турчина Низами. Обожава и стиховете на брат си — на един се е натъкнала днес и го е запомнила веднага:

„Само едно има на този свят и това е любовта,

всички познания са мъгла.“

Стихотворението й хареса, тя обаче си помисли неволно, че само мъж с добро образование и познания за граматиката и езика би могъл да заяви такова нещо. За Фирузе и всички, лишени от достъп до училищата, познанията със сигурност бяха много повече от мъгла.

Те бяха изпепеляваща жажда.

 

 

От деня, в който Фирузе се е родила, за нея се грижи възрастна наложница, жена с кожа, по-тъмна и от абанос. Когато върви, тя сякаш се плъзга из стаята тихо като коприна, когато говори, го прави през шепот. Една сутрин, докато двете плетат на една кука дантелено покривало за легло, Фирузе се обръща към бавачката си и казва:

— Искам да ходя на медресе^[3] и да бъда прочута поетеса.

— Не думай! — прихва бавачката и големите й гърди се поклащат.

— Защо се смееш? — пита обидена Фирузе.

— Нека първо ти разкажа една приказка — отвръща бавачката, която изведнъж отново е станала сериозна.

Ето приказката, която разказва: един ден Насредин Ходжа се трудел на бостана, по едно време спрял да си почине и седнал под ореха. Вдигнал очи и си промърморил:

— Не Те разбирам, Боже Всемогъщи. Защо си направил така, че огромните дини да растат на тънки дръжки, а си сложил на тези дебели клони такива мънички орехчета? Нямаше ли да е по-добре да е обратното?

Тъкмо го казал и излязъл силен вятър, а от дървото паднал един орех, който го ударил право по главата.

— Ох! — извикал от болка Насредин Ходжа. Разтъркал цицината на главата си и проумял своята грешка. — Прости ми, Боже, за глупавите приказки — рекъл. — Сега вече разбрах защо не си сложил дините на дърво. Ако беше заменил орехите с дини, сега нямаше да съм жив. Много Те моля, нека всичко си остане на мястото. Ти знаеш най-добре!

Затаила дъх, Фирузе слуша.

— Какво общо има това с мен?

— Ама че си глупава, толкова ли не разбираш? — пита бавачката. — Де се е чуло и видяло жена поет? Има си причина Бог да направи всичко такова, каквото е, и е най-добре да се съобразяваме с тази причина, ако не искаме върху главите ни да завалят дини.

Същия следобед Фирузе излиза на задния двор. Подминава кладенеца и се насочва право към кокошарника в ъгъла. След като отваря портичката, влиза вътре и вдишва от острата миризма на пръст, прах и нечистотии. И петелът, и кокошките не й обръщат внимание. Кокошарникът със силна миризма и шумни обитатели е нейното място. Само тук тя може да си поеме дъх.

Фирузе държи стиховете си под купите с храната, в кадифено ковчеже. Тя маха прахта, грабва ковчежето и отива при брат си.

— Ей, сестричке, какво правиш? — пита Фузули, изненадан, че тя стои на прага му.

Фирузе му подава стиховете с усмивка, напрегната като струните на уд^[4].

— Прочети ги, моля те.

Той започва да ги чете. Времето забавя своя ход до различен ритъм — като сомнамбул. Сякаш след цяла вечност Фузули вдига глава, а в очите му играе пламъче, каквото преди не е проблясвало в тях.

— Къде намери тези стихове? — пита той.

Фирузе извръща бързо поглед от лицето му. Не дръзва да каже истината. Пък и иска да знае дали стиховете изобщо са добри. Дали тя наистина има дарба.

— Завчера намина една съседка. Стиховете са на сина й — обяснява Фирузе. — Съседката ме помоли да ги погледнеш и да й кажеш честно дали момчето има някаква дарба.

По лицето на Фузули минава сянка, той явно се е усъмнил, но когато заговаря, гласът му е спокоен и вдъхва увереност:

— Предай на съседката да прати при мен сина си. Младежът има голяма дарба — казва той, докато глади дългата си кестенява брада.

Фирузе грейва от радост. Смята, когато му дойде времето, да каже на брат си истината. Успее ли да убеди него, той пък ще убеди цялото семейство. Роднините й ще разберат колко много значат думите за нея. Да вярваш в поезията, означава да вярваш в любовта. Да вярваш в поезията, означава да вярваш в Бога. Как някой ще каже „не“ на такова нещо?

Но мигът, който Фирузе чака, няма да дойде никога. Броени седмици след разговора с брат й е дадена за жена на чиновник, осемнайсет години по-голям от нея.

На сватбата всички пеят под съпровода на тъпани и дайрета. В началото жените танцуват и се смеят от радост, после лицата им помръкват, облени в солени сълзи. На сватби, само там и тогава, щастието и скръбта на жените се превръщат в две различни имена на едно и също нещо.

„Вчера тя беше дете,

плуваше в море от букви,

поезията струеше като кръв от нея,

на нощницата й петно се появи,

тъмно и тайнствено,

и в миг,

завчас

тя стана жена

с име — забранен плод…“

Благодарение на връзките на мъжа й е взето решение семейството да се установи в Истанбул. Фирузе е откъсната от дома си, от семейството и детството си. Преди да напусне бащината стряха, тя не отива да се сбогува с кокошарника. Все едно й е. Вече. Скрити в дупка под купите с храната, стиховете й пропадат. Голямата й тайна се превръща на прах, а прахта е отнесена надалеч.

Няколко месеца по-късно в Истанбул Фирузе седи в конака^[5] край Босфора и гледа водата с цвят на тъмно индиго. Повдига й се, но този път тя успява да не повърне — бременна е в седмата седмица. Надява се да роди син, който да продължи името на съпруга й през поколенията, до края на света. Понякога изрича стихотворения, но вече не ги записва. Думите, които казва на един дъх, се разпиляват на вятъра като парчета натрошена мечта, която Фирузе някога е имала, но която вече не помни.

Кой знае колко жени като Фирузе са живели през историята на Близкия изток? Жени, които са могли да станат поетеси и писателки, но не са им разрешили… Жени, които са криели по кокошарници и ракли с чеиз шедьоврите си, където те са гниели. След много години, докато са разказвали приказки на внучките си, някоя от тях сигурно е възкликвала:

— Едно време пишех поезия. Знаеш ли?

— Какво е това, бабо?

— Кое, поезията ли? Вълшебно място отвъд Планината на призраците.

— Може ли и аз да отида там? Може ли?

— Да, скъпа, може да отидеш, но не може да останеш. Разрешават ти само кратко посещение.

И ще го изрече през шепот, сякаш и това е приказка.

Въпросът, който трябва да се зададе, вероятно не е защо в миналото не е имало повече жени поетеси и писателки? Големият въпрос е как изобщо е възможно шепа жени да се утвърдят въпреки всичко в света на литературата?

Когато говорим за това, че на жени като Фирузе трябва да се предоставят равни възможности, трябва да кажем, че светът не е отбелязал кой знае какъв напредък. Както е изтъкнала и Вирджиния Улф, и до днес, „четем ли… за жена, обсебена от нечисти сили, за знахарка, която продава билки, и дори за забележителен мъж, който е имал майка, си мислим, че сме по следите на една изгубена белетристка, на поетеса, на която са попречили да се изяви, на някоя няма и никому неизвестна Джейн Остин, на някоя Емили Бронте, която е сложила в мочурищата кръст на ума си или се е скитала по широкия свят, обезумяла от мъченията, на които я е подложила дарбата й“.

И до днес важи едно правило: възприемаме мъжете писатели първо като „писатели“, а после като „мъже“. Колкото до жените писателки, те са първо „жени“ и чак тогава „писателки“.