Елиф Шафак
Черно мляко (13)

Жени, които си сменят името

Бях на осемнайсет години, когато реших да си сменя името. Като цяло си харесвах малкото име Елиф, което е доста разпространено женско име в Турция и означава „висока“ „стройна“ — като първата буква в османската азбука, „алеф“. Думата се среща в арабския, фарси, староеврейския и турския, макар че, доколкото знам, се употребява като женско име само в турския. Същата година бях прочела „Алефът“ на Борхес и знаех как той описва думата като точка в пространството, която все не може да се проследи и която съдържа в себе си всички точки. Нелошо, помислих си. С цялата суета на младостта наистина ми беше приятно да съм оприличавана на буква, въпреки че предпочитах цялата азбука.

Виж, с фамилията ми историята беше друга. Бях разстроена, че като жени от нас се очаква да вземем фамилията първо на бащите си, а после и на съпрузите си. Бях израсла, без да виждам баща си, и изобщо не проумявах от къде накъде трябва да нося името му. Бях решена да не се омъжвам никога и да не взимам името на съпруга си, затова стигнах до извода, че правилото за фамилиите просто не важи за мен.

От известно време разсъждавах върху този парадокс, когато едно престижно литературно списание в Турция одобри за публикуване един мой разказ. Редакторът, интелектуалец, някъде на четирийсет и пет, ми се обади по телефона, за да ме поздрави и да ме приветства в литературната гилдия, която, както ми обясни, „не се различава от джунгла с хора с подивяло его“. Тъкмо да затвори, и ми каза да съм им съобщяла, ако в последния момент съм искала да направя някакви промени, преди списанието да излезе от печат.

— Да — потвърдих припряно. — Последното ми име. Сменям го.

— Омъжвате ли се? Честито!

— Не. Не се омъжвам — вметнах аз. — Реших да взема друго име.

Той се засмя, както се смеем, когато не знаем какво да кажем. После изрече много бавно и високо, сякаш говореше на дете с увреден слух:

— Добре тогава. И какво име да напишем?

— Още не знам — признах си. — Това е решение за цял живот. Трябва да помисля.

В другия край на линията настана неловко мълчание, после обаче редакторът се засмя отново:

— Разбира се, направете го. Какво лошо има в това? Жена сте, няма причина да го взимате присърце. И най-поетичното име да изберете, накрая ще бъдете с името на мъжа си.

— Дайте ми един ден — помолих аз. — Ще намеря презимето, с което, независимо дали някой ден ще се омъжа, ще остана до края на живота си.

Всяко име е магическа формула. Буквите танцуват заедно, всяка се върти посвоему, всяка си има очарование, всяка е не по-малко неизвестна от останалите, но взети заедно, те сътворяват тайнството, заложено във всяко име. Точно като магьосниците в тъмното, езиковата единица, с която сме познати, сякаш ни омагьосва, като добавя буква към буква, съставка към съставка. Някои имена ни помагат да се издигнем високо във въздуха, други пък ни притискат с бремето си и ни дърпат коварно надолу.

Мъжете си живеят, без да изпитват потребност да си сменят фамилните имена. Те им се дават по рождение. Устойчиви и непроменливи. Мъжете наследяват фамилиите си от своите бащи и дядовци и ги предават на децата и внуците си.

Колкото до жените, и да го знаят, и да не го знаят, в имената те са номадки. Днес имат една фамилия, утре вече я нямат. През целия си живот попълват по различни начини официални формуляри, подават молби за нови паспорти и си измислят по няколко подписа. Като млади момичета са с едно фамилно име, след като се омъжат — с друго. Разведат ли се, си връщат моминското име, въпреки че за удобство понякога запазват и името на мъжа си, което не означава непременно, че си улесняват живота, а ако се омъжат повторно, взимат съвършено друга фамилия.

Мъжете имат подпис за цял живот. След като намерят подписа, който им пасва, могат да го запазят, докато са живи, без да променят и една извивка. Колкото до жените, те имат най-малко един „стар“ и един „нов“ подпис и се случва да ги объркат. Подпис на младата несемейна жена, подпис на омъжената жена, подпис на разведената.

Жените писателки също преминават през различни етапи в смяната на името. Османската белетристка Фатма Алие от края на XIX век пише романите и новелите си предимно тайно, тъй като не иска да разстройва с „независимия си дух“ своя съпруг и семейство. Накрая престава да използва името си и издава следващата си творба под псевдонима Една жена.

Защото е именно това. Една жена. Всяка жена. Всички жени. Когато се отървава от името си, тя сякаш къса тежката котва, приковала я към сушата. След като престава да е госпожа Фатма Алие и се превръща просто в „една жена“, тя получава свободата да плава, където реши.

През петдесетте години на XX век в Турция се появява любовен роман със заглавието „Млади момичета“, негов автор е някой си Винсънт Юинг. Книгата бързо се превръща в национален бестселър и е отразена добре с рецензии по средствата за масово осведомяване. Колкото и да е странно, никой не познава писателя. Никой журналист не е успял да вземе интервю от него. За автора са известни само три неща: че е американец, че е християнин и че е мъж. Турците четат творбата именно с такава информация в съзнанието.

Минават години. Един прекрасен ден се съобщава, че „Млади момичета“ всъщност е написан от млада туркиня мюсюлманка. Тя се казва Нихал Йеинобали.

Питат я защо е предпочела да скрие коя всъщност е и отговорът е доста любопитен: „Когато написах «Млади момичета», самата аз бях младо момиче. Имаше доста голяма доза еротика, нещо, смятано за неподобаващо за млада жена. Затова си избрах мъжки псевдоним. По онова време хората се интересуваха повече от преводни романи. Затова решихме, че няма да е зле авторът на романа ми да е американец. Издателят на книгата извъртя нещата така, сякаш тя е преведена от английски“.

Ако издадеш книга под мъжко име като Винсънт Юинг или с по-общ псевдоним като Една жена, се снабдяваш с броня, която да те предпазва. Тази защита ни е още по-необходима, когато пишем за сексуалността, женското начало и тялото. Не познавам мъж писател, който да се терзае, че ще вземе да разстрои майка си (или баба си, сестрите й, съседите и далечните роднини), ако напише роман, свързан с еротиката и секса. И да има, те са малко на брой. Но притесненията дали им е разрешено да разкажат историята — била тя лична или семейна — са присъщи на жените писателки по цял свят. Именно за този неизречен натиск пише Маргарет Атууд в разтърсващия си очерк за сестрите на баба си: „Най-силният натиск, на който са подложени жените, идва от семейството, особено ако то е много сплотено“, казва тя. От Турция до Канада, от индустриалното до постиндустриалното общество, жените, решили да пишат, прекрачват множество невидими граници в брака, семейството, класата и обществото. И всеки път, когато го правят, може да се превърне в поредната причина да сменят името си или да замъглят половата си принадлежност.

Не току-така друга известна писателка, може би най-великата романистка от викторианската епоха, предпочита мъжки псевдоним: решителната, умна, упорита Мери Ан Евънс, известна още като Джордж Елиът. През XIX век във Великобритания има доста писателки, но повечето пишат за любовните отношения и перипетии, теми, смятани за подходящи за жените. Колкото до Джордж Елиът, тя открито не харесва такива книги. Иска да пише на равна нога с мъжете белетристи. Иска да пише „като мъж“, а не „като жена“.

Неприязънта на Джордж Елиът към „женската литература“ е толкова силна и непоколебима, че през 1856 година тя пише статия със заглавието „Смешни романи от жени белетристки“. Разделя художествената литература, дело на жени, на четири категории в съответствие с това доколко са смешни, и ги определя като повърхностни, прозаични, благочестиви и педантични. Обичам да чета този изключително любопитен материал не само защото получавам представа за западната литературна традиция, но и защото виждам как една жена-писателка злослови по адрес на представителките на собствения си пол.

Но на Елиът не й е чужд стремежът да се открои сред другите жени. В писмо до биолога и философ Хърбърт Спенсър тя отправя дръзко предизвикателство към конвенционалното общество и се разграничава от нежния пол: „Вероятно никоя жена преди мен не е писала такова писмо, но аз не се срамувам от него, защото си давам сметка, че в светлината на разума и истинската изтънченост съм достойна за уважението и нежността ви, каквото и да си мислят за мен мъжете простаци и жените с вулгарно мислене“.

В същия дух и сестрите Бронте изпитват нужда да преиначат имената си. Те избират псевдоними, в които са запазени инициалите им, и Шарлот става Кърър^[1] Бел, Ан взима името Актън Бел, а Емили се превръща в Елис Бел. По-лесно е да избегнеш предразсъдъците срещу жените, когато си с безполово име. Сестрите играят на тази весела игра възможно най-дълго и единствената трудност, пред която се изправят, е как да излъжат селския пощальон, разнасящ получените пратки и писма. Излизат от затруднението, като заръчват всичко до тях да се адресира на името на „Кърър Бел под попечителството на госпожица Бронте“.

Друга писателка, предпочела името и облеклото на противоположния пол, е легендарната Жорж Санд, макар и понякога да оставаме с впечатлението, че тя просто е искала да се отърве от този тежък багаж — предългото си име: Амантин-Орор-Люсил Дюпен, баронеса Дюдван.

През 1822 година Жорж Санд се омъжва за барон М. Казимир Дюдван. Раждат им се две деца. Но не след дълго се разделят. Санд приветства необвързаното си положение като освобождение от оковите на обществото. Това, че е разведена, несемейна и богата, й позволява да е много по-дръзка от други жени и да предприема стъпки, за каквито те не могат и да мечтаят.

Тя започва и да се облича като мъж, тема, която клюкарите подхващат на драго сърце. Като аристократка неин граждански дълг е да е безупречно облечена, да обръща голямо внимание на дрехите, говора и обноските си, тя обаче прави точно обратното и избира удобни мъжки дрехи. Още по-голям скандал избухва заради това, че Санд обича да пуши лула. В епоха, когато от жените се очаква да са само мили и да участват в светския живот, тя се разхожда в мъжки дрехи, с лула в устата и радикални идеи в главата. Като високо дърво, което притегля светкавиците, и Жорж Санд привлича вниманието и гнева. Накрая й отнемат благородническата титла. Никой обаче не може да й конфискува името, което сама си е дала. Тя е била и си остава и до днес Жорж Санд.

Както навремето е отбелязал Иван Тургенев, Санд е била „добродушна жена и храбър мъж!“.

Джейн Остин се влюбва веднъж. Тя е от хората, които не одобряват жени, омъжващи се заради богатството, общественото положение и усещането за сигурност, и които вярват твърдо, че трябва да се омъжваме само по любов. Но макар и да обича и любовта й да е споделена, заради принадлежността й към друга обществена прослойка бракът така и не е сключен. Мъжът се казва Том Лефрой, младеж, който не притежава нищо, но който един ден ще стане върховен съдия на Ирландия. В писмо от януари 1796 година до сестра Касандра, Остин споделя, че Том е любовта на живота й. Но бърза да добави: „Когато получиш това, всичко ще е приключило. При тази тъжна мисъл не мога да спра сълзите си“. Джейн Остин се усамотява с разбито сърце в своето кътче, при писането.

„Смятам, че при цялата ми суета мога да се похваля, че съм най-необразованата и неосведомена жена, дръзнала някога да бъде писателка“, казва тя. Не е вярно, разбира се, и Джейн Остин го знае. Много начетена е по широк кръг въпроси и е отлично образована от баща си — свещеник, братята и леля си, а после благодарение на това, че чете неуморно. Има остър език и склонност към закачливост и хапливост.

След години получава още едно предложение за брак, този път направено от уважаван заможен мъж. Макар и да обича „самотната си изтънченост“, както веднъж нарича несемейното си положение, Джейн Остин приема. Накрая ще стане съпруга, ще има семейство и сама ще се грижи за дома си. Ляга си рано с тези мисли и надежди. Когато на другата сутрин се събужда, първото, което прави, е да прати на мъжа, предложил й брак, писмо, с което се извинява, че е решила да не се омъжва.

Често се чудя какво се е случило онази нощ. Какво нереално място е посетила Джейн Остин насън, за да размисли? Дали е сънувала кошмари? Дали си е представяла как с кофа мастило търка и търка стълбището на стоетажна хартиена къща и гледа как стъпалото се разпада под четката? Какво я е накарало да се откаже да застане пред олтара?

От всички американски писателки от предишни поколения има една, която заема в сърцето ми особено място: Карсън Маккълърс. Може би защото съм се натъкнала на творчеството й по време, когато откривах света и себе си. Думите й направо ме разбиха. Бях в последния клас на гимназията, когато прочетох „Сърцето е самотен ловец“, привлечена по-скоро от заглавието на книгата, отколкото от името на авторката. Предишната година се радвах в училище на голямо внимание, пък било то и за няколко седмици: току-що бях пристигнала в Анкара от Мадрид, където бях прекарала тийнейджърските си години. Децата в класа ми се развълнуваха, щом научиха, че знам испански и дори съм ходила на корида. Но на интроверта вътре в мен не му трябваше много да надигне глава и състрадателното любопитство в очите на съучениците ми малко по малко беше заменено от пълно безразличие, а после от осъдително отчуждение. Момичетата ме смятаха за темерут, момчетата — за странна, учителите за високомерна, а аз не се доверявах на нищо, освен на книгите. Точно тогава срещнах Карсън Маккълърс.

Бях момиче от Турция, което не беше ходило никога в Щатите, но пак бях много развълнувана от разказа за самотниците в американския Юг. На двайсетата страница от книгата изгарях от желание да познавам човека, който може да пише така.

В началото писателката се е казвала Лула Карсън Смит. Като е съкратила името си до Карсън, тя се е опитала не само да привлича вниманието, но и да бъде двусмислена, така че читателите да не се досетят лесно каква е половата й принадлежност. Трудно общува с връстниците си и понякога се държи доста недружелюбно. Вместо да се издокарва с чорапи, обувки на висок ток и тесни поли, каквато е модата през трийсетте години на XX век, предпочита да се разхожда с три четвърти чорапи и гуменки, които за нейна радост стряскат съучениците й. За мен е интересно, че макар и да е безразлична към установените представи за красота, когато среща любовта на своя живот Рийвс Маккълърс, първото, което я изумява, е външният му вид. „Щом го видях за пръв път, бях смаяна, бях смаяна от неописуемата му красота.“ Въпреки че отношенията им са помрачавани от съмнения и трудности — по едно време двамата се развеждат и после се женят отново — те си остават неразделни близо двайсет години, до деня на смъртта му.

И така, историята на световната литература изобилства от жени, които са променили решението, съдбата и — да, имената си.

На другата сутрин се обадих по телефона на издателя.

— Здравейте, Елиф… радвам се да ви чуя отново — каза той бодро, после обаче се позамисли. — Или вече сте променили името си? Другояче ли да ви наричам?

— Всъщност се обаждам точно заради това — отвърнах аз. — Намерих име. Когато поместите разказа ми, използвайте него.

— Добре — рече още веднъж много бавно и много високо редакторът. Вече бях разбрала, че говори така, когато не проумява накъде се е насочил разговорът. — Какво е да се отървеш от старото си име?

— Това е лесната част — отвърнах аз. — Трудно е да намериш ново.

— Хм… хммм — каза той състрадателно.

— Проучвах живота на писателите, разглеждах думите в речниците, четях литературни анекдоти с надеждата да открия необичайно име. Е, не толкова необичайно, разбира се, както на дъщерята на Дейвид Бауи — Зоуи, или на Франк Запа, нарекъл едно от децата си Мун Юнит^[2]. Но може би е малко по-лесно, когато даваш име на новородено с безкрайни възможности и неизвестни величини, отколкото на старото си познато, ограничено Аз.

— Значи Дейвид Бауи има дъщеря на име Зоуи Бауи? — попита той.

— Ами да — потвърдих аз.

— Добре, продължавайте, ако обичате.

— Ами навремето имах приятел, който искаше всички да го наричат „Наполовина пълна чаша“, защото, както твърдеше, такава била житейската му философия. Дори слагаше това име върху писмените работи на изпитите и получаваше от учителите доста странни реакции. После обаче завърши и се хвана военен. Когато се върна, не искаше никой да го нарича Наполовина пълна чаша. Предпочиташе старото си име Кая — камък, скала.

— Добре — рече редакторът.

— Та реших, че не е нужно да ходя твърде далеч. Всъщност не се налагаше да ходя никъде. По-добре беше да видя с какво разполагам тук и сега — казах аз. — Реших да не нося презимето на баща си, а като фамилия да взема малкото име на майка си.

— Май не схванах — рече редакторът.

— Зора — обясних аз. — Шафак е малкото име на майка ми. От тук нататък го правя свое презиме.

След месец, когато списанието излезе от печат, видях за пръв път напечатано новото си име. Не ми се стори странно. Не ми се стори погрешно. Стори ми се правилното, сякаш най-после се бяхме намерили в свят на безкрайни сенки и отгласи.