Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Milk (On Writing, Motherhood, and the Harem Within, Siyah Sut), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
МаяК (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Елиф Шафак. Черно мляко

Американска. Първо издание

ИК „Егмонт“, София, 2012

Редактор: Виктория Бешлийска

Коректор: Таня Симеонова

ISBN: 978-954-270-855-1

История

  1. — Добавяне

Лунната жена

През 1862 година Лев Толстой се жени за жена, която е шестнайсет години по-млада от него: София Андреевна Берс. Въпреки че след време бракът им ще стане известен като един от най-нещастните в историята на литературата, те очевидно са изпитвали един към друг силна любов и страст — поне в началните години. Имало е мигове, когато са се смеели заедно, той като див жребец, който препуска стремглаво в галоп, тя като млада кобила, която обикаля в тръс ограденото пасище — свенлива, но и развълнувана. Този съюз се е увенчал с тринайсет деца (според някои с деветнайсет). На младини тя е прекарала голяма част от времето си или в бременност, или в кърмене.

Била е като Луната в различните й фази и е греела на обсипаното със звезди небе. Тялото й се е променяло всяка минута от деня, всяка седмица, всеки месец, закръгляло се е, после е отслабвало, колкото да се закръгли отново. София е била лунна жена.

Докато Толстой е седял в стаята си и е пишел на светлината на газеника, Соня — както на руски е галеното име на София — отклонявала вниманието на децата, та те да не пречат на баща си. Дневниците й свидетелстват колко отдадена е била. Когато Толстой я моли да не го тормози заради писането, тя е толкова изненадана, че отбелязва в дневника си: „Как изобщо е възможно да го тормозя? Какво право имам?“. Нощ след нощ, година след година се труди усърдно, за да облекчи писането на Толстой. А в часовете, които не са погълнати от децата, се явява нещо като секретарка на съпруга си. Не само пази бележките към „Война и мир“, но и преписва цели седем пъти ръкописа. Веднъж, след като помята и се разболява тежко, се притеснява, че заради болестта й Толстой няма да е в състояние да пише. Вдъхновява и глези мъжа си и му помага — факт, който трудно ще си спомним заради дълбоката омраза, избуяла в по-късни години между двамата.

После той пише „Ана Каренина“, великолепния роман, който започва с най-цитираните редове в световната литература: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“. Историците на литературата и биографите обичат да поставят един въпрос: доколко животът на Толстой е повлиял върху темата на романа. Колко от неговите страхове за жена му и брака му са проникнали в „Ана Каренина“? Прочутият писател, който по онова време е на четирийсет и четири години, насочва сюжета към бурните води на прелюбодейството като предупреждение към София, която тогава е само на двайсет и осем. Докато описва ужасните последици, които изневярата може да има за една дама от висшето общество, той просто предупреждава съпругата си.

Развратността на семейната жена е тежък грях, който става още по-страшен, когато любовниците живеят не откъснати високо в планината, а в сърцето на цивилизования свят. Алексей Александрович го подчертава недвусмислено още първия път, когато разговаря сериозно с жена си: „Искам да те предупредя, че ако си небрежна и непредпазлива, може и да те одумват в обществото“. Нещата излизат от контрол не когато жената има чувства към някой мъж освен към съпруга си, а когато за това се разчува.

Не е изключено и чрез романа Толстой не само да отправя предупреждение към жена си, но и да дава урок по нравственост на дъщерите си, които са на различна възраст. Колкото и да е странно, творбата има по-голямо въздействие върху него, отколкото върху жена му и дъщерите му. Толстой изживява за пръв, но не и за последен път нравствени терзания, които ще го доведат до екзистенциална криза от друго естество, подкопала из основи брака му.

Както и да тълкуваме събитията от тук нататък, едно е вярно: София така и не възприема Ана като пример за подражание, положителен или отрицателен. Макар и в някои отношения да прилича на София, измислената героиня, която се облича в тъмнолилаво, която иска да е като щастлив персонаж от английски роман, която работи върху детски книжки и пуши опиум, определено не е съпругата на Толстой. Каквито и притеснения да е имал той, София така и не го зарязва и не се влюбва в друг. Обратното, остава привързана — вероятно прекалено привързана — към мъжа си и семейството си, докато това не я тласка към ръба. Всяка година се ражда по едно дете и с всяко дете София става все по-раздразнителна, а бракът им понася поредния удар.

Не минава ден в къщата да не избухне скандал и енергията на съпрузите отива за дребни дрязги, незначителни като прашинка. Така, в гъстата мъгла на брака, семейството на Толстой едва оцелява още няколко години. Сексът още ги свързва, но когато изчезва и той — в по-голяма степен за Толстой, отколкото за жена му — и мъглата започва да се разсейва, писателят не може да понесе онова, което тя е прикривала през цялото време.

Когато надзърта в душата на жена си, той вижда младост, желание и амбиции и е недоволен от онова, което е открил. Когато надзърта в душата на мъжа си, София съзира себичност, примесена със семената на алтруизма, и така и не усеща колко ще повлияе това в бъдеще върху живота им. Толстой се вглежда в жена си и недоумява как е възможно при уредения й живот и отлично възпитание тя да има някакви светски домогвания. Тя пък се вглежда в него и недоумява как е възможно при уважението и грижите, с които е заобиколен, мъжът й да обича нещо — било то писането или бог — повече от нея.

Подобно на доктор Франкенщайн, опитващ се как ли не да се отърве от съществото, което е измислил и сътворил, Толстой превръща младото момиче, за което се е оженил преди години, в нещастна сприхава жена.

Известно време прави всичко възможно да го преглътне, но търпението му бързо се изчерпва. В писмо до дъщеря си Александра Лвовна се оплаква, че София „постоянно шпионира, подслушва, вечно се оплаква, разпорежда се както й хрумне…“. И веднага след това споделя, че иска да се освободи от нея. Изведнъж се отчуждава необратимо и невъзвратимо от жена си и от всичко, свързано с нея.

После един прекрасен ден просто се вдига и бяга. Онзи следобед за пръв път от много време усеща до себе си свободата не като отвлечено понятие или като идея за отстояване, а като присъствие, съвсем близко, силно и осезаемо. Той върви и върви. Подскача и танцува. Колкото му глас държи, пее песни, които дотогава никой не е чувал. Селяните, които се трудят по нивите наоколо, гледат угрижено как най-уважаваният белетрист на Русия прави глупост след глупост, но не казват на никого. Сякаш за да се отплати за безмълвната им подкрепа, още същата вечер Толстой решава да раздаде на бедните всичко, което притежава. Човекът с дворянски произход, който през целия си живот е бил покровителстван, решава да остане без всички привилегии на общественото си положение.

Когато научава, София — матриархът — направо побеснява. Сигурна е, че само глупак без жена и деца, за които да се грижи, може да прахоса всичко по този начин. Не след дълго за неин ужас Толстой оповестява на всеослушание, че се е разделил със света на материалното. Раздава всичките си пари, цялата си земя. Отказва се от пиршествата, които толкова обича, и се зарича занапред да не яде месо, да не ходи на лов и да не пие, а после започва да полага физически труд като всички селяни.

София наблюдава в пълен ужас това преображение. Дворянина, за когото се е омъжила, писателя, когото обожава, съпруга, на когото е родила деца, вече го няма, изместен е от зле облечен въшлив селяк. Това е обида, улучила я право в сърцето.

Тя нарича новите му навици „тъмни“, сякаш говори за нелечима болест като чумата, връхлетяла дома й. С устни, напукани от хапане, с уста, изкривена от нещастие, и със състарено лице София постоянно изпада в депресии. Един ден синът й Лев я пита дали е щастлива. Трябва да мине известно време, докато тя отговори на такъв прост, но и предизвикателен въпрос. Накрая София отвръща: „Да, щастлива съм“. Тогава синът й възкликва: „Защо тогава изглеждаш като мъченица?“.

Колкото и силна да е била навремето любовта между съпруг и съпруга, тя не може да помири мъжа и жената, в които са се превърнали, и като рана, която кърви навътре, поражда взаимен гняв и омраза.

Накрая, през есента на 1910 година, няколко месеца след като тайно премахва от завещанието жена си и прехвърля на издателя авторските права на романите си, Толстой се разболява от пневмония. Той ту идва в съзнание, ту отново изпада в несвяст, както от десетилетия ту се е появявал, ту е изчезвал от живота на жена си, и издъхва на една железопътна гара, където е избягал след поредния скандал вкъщи. Показателно е, че писателят, започнал своя път в литературата с твърдението, че истинското щастие е заложено в семейния живот, приключва живота си, като бяга от семейството и жена си.

Дълго време София е смятана единствено за майка и съпруга. Големият й принос в литературното наследство на Толстой е или пренебрегван, или омаловажаван. Едва отскоро започваме да я виждаме в различна светлина — като авторка на дневници, интелектуалка и предприемчива жена, и можем да оценим дарбата и саможертвата й, както и способностите и несбъднатите й мечти.