Елиф Шафак
Черно мляко (7)

Харемът вътре в мен

Тук, долу, е тъмно, стеле се мъгла. С лабиринта от улички и тайни проходи душата ми е съвършен декор за готически роман или филм за вампири. Поглеждам наляво-надясно и виждам, че изобщо не мога да се ориентирам. Толкова пъти съм навлизала в тези задънени улици и слабо осветени пресечки, а пак се губя.

Далеч отпред има кръстопът, от който плъзват четири отделни пътеки. Примигвам отново и отново и вдигам свещта на равнището на очите си, а после се взирам в гъстата отблъскваща мъгла. По кой ли път да поема? Опитвам се да си представя грамадно кръгло устройство, нещо средно между компас и колело на късмета. Това е умозрително упражнение, което правя, когато не мога да взема решение, въпреки че не съм сигурна дали наистина помага. Завъртам наум колелото възможно най-бързо, после то се движи все по-бавно и спира на буквата З. Бързо определям, че това означава Запад, и надлежно поемам в тази посока.

Там, в град, спретнат и чист като Брюксел, в скъпо изискано съвременно жилище, обзаведено в минималистичен стил, живее Малката Госпожичка Практична. Тя е онова мое проявление, което може да се похвали със страхотен здрав разум и още по-голям прагматизъм. Звъня на вратата и след като съм огледана най-подробно от камерата, чувам бръмчене, с което ме пускат вътре. Малката Госпожичка Практична, която седи на бюрото, изглежда весела и е облечена спортно. В чинията пред нея има сандвич с козе сирене, пушена пуйка и пшеничен хляб. До чинията е оставена чашка колкото напръстник с диетична кока-кола. Откакто помня Малката Госпожичка Практична, тя все внимава да не напълнее.

Висока е единайсет сантиметра и тежи всичко на всичко триста и шейсет грама. Облечена е спортно и удобно: широка бежова риза, очила с червени рамки и кафяв ленен панталон с много джобове, така че всичко да й е подръка. На краката е с кожени сандали, тъмнорусата й коса е подстригана късо, за да не изисква допълнителни грижи. Достатъчно е да я измиеш (с шампоан, който съдържа и балсам). Сешоарът вече й се струва прекален.

— Здравей, Голямо Аз — поздравява ме тя весело. — Какво се е случило с теб? Изглеждаш ужасно.

— Да, благодаря — промърморвам.

— Какво има де? — пита тя.

По някаква неразбираема за мен причина обича да говори бързо, с изречения като картечни откоси, изпъстрени с жаргон, все едно е улично хлапе например от Тусон.

— О, Малка Госпожичке Практична, трябва да ми помогнеш — заявявам аз.

— Ама разбира се! Веднага!

— Чу ли какво ме попита госпожа Агаоглу? Не знам как да отговоря. Възможно ли е да бъда добра майка и в същото време добра писателка? Искам ли да имам деца? Ако не искам, защо? Ако ли пък искам — кога, защо, как?

— Ей, по-спокойно, сестро — казва тя, докато бърше леко устата си със салфетка. — Не ме карай да се изпотявам, мъничка съм. Защо да не бъдеш писателка и майка? Единственото, което трябва да направиш, е да ми се довериш.

— Виж ти!

— Ами да. Ето какво ще направим. Ще разделим времето ти на две части: време за писане и време за гледане на дете. — Тя млъква и дяволито усмихната, преценява реакцията ми. — Това означава, че ще започнеш да носиш часовник.

— Знаеш, че никога не нося часовник — възразявам аз. — Часовници, белият цвят, уасаби… Предпочитам да стоя по-надалеч от тези неща.

— Е, има нещо, което може би ще ти бъде добре дошло — заявява тя тайнствено. — Защото по една случайност то дава отговор на проблема ти.

— И кое е това нещо?

— Отсяването!

Малката Госпожичка Практична вижда, че не я разбирам, и започва да се смее.

— Това означава да отделяш зърното от плявата — отбелязва. — Точно това трябва да правиш.

Пак гледам неразбиращо, а тя пак се усмихва самоуверено, сякаш държи пръста си върху пулса на света.

— Представи си го по следния начин, сестро. Човешкият мозък прилича на кухненски шкаф. Приборите за хранене са в едно от чекмеджетата. Салфетките в друго. И така нататък. Приложи същия модел. Когато се грижиш за детето, отвори шкафчето „майчинство“. А когато пишеш, издърпай чекмеджето „белетристка“. Какво по-просто! Затваряш едното чекмедже, отваряш другото. Никакво объркване. Никакви противоречия. Никакви притеснения. Благодарение на отсяването.

— О, страхотно, но има една малка подробност, която пропусна: докато пиша, кой ще се грижи за бебето?

— Какъв проблем е това! — възкликва тя пренебрежително. — Ало! Живеем в епохата на глобализацията. Щракваш с пръсти. И намираш детегледачка. Филипинка, молдовка, българка… Можеш да избираш дори националността. — Малката Госпожичка Практична бръква в един от джобовете си и изважда лист хартия. — Виж, направила съм списък с цялата информация, която ти трябва. Телефонни номера на агенции за детегледачки и бавачки, на детски ясли и педиатри. Не е зле да си вземеш и асистентка, която да отговаря на имейлите ти. Ще си улесниш живота. А ако към нея добавиш и секретарка с диктофон, можеш да спреш да пишеш, разбра ли?

Питам със свито сърце:

— В смисъл?

— В смисъл, че вместо да пишеш романите, можеш да ги изричаш на глас. Диктофонът ще записва. По-късно секретарката ще сваля целия текст. Не е ли практично? Така можеш да завършиш роман, без да ти се налага да оставяш детето.

— Само ми е интересно как точно според теб мога да си позволя бавачка, асистентка и секретарка? — питам аз, като се старая да го кажа възможно най-спокойно.

— О, защо си толкова черногледа? — възкликва тя. — Предлагам ти тук практични решения на материални проблеми, а ти виждаш само лошата страна.

— Но парите са си материален проблем — възразявам задавено. За миг и двете не казваме и дума, само се въсим и се мусим една на друга. — А и да имам пари, пак не мога да направя каквото предлагаш — продължавам аз. — То е в разрез с чувството ми за равенство и свобода. Само това оставаше, толкова много хора да работят за мен, сякаш съм някакъв раджа.

— Вече дрънкаш глупости — тросва се Малката Госпожичка Практична. — Толкова ли не знаеш, че всяка успяла жена-писателка е раджа?

— Как можеш да говориш така?

— А ти как можеш да го отричаш? — не ми остава длъжна тя. — Забрави ли я онази жена, вълчицата, която толкова обожаваш?

Тъкмо да попитам за каква жена вълчица ми говори, и ми хрумва, че тя има предвид Вирджиния Улф^[1].

— Ти какво си мислиш, че въпросната дама е имала само собствена стая ли? Как ли пък не! Имала си е и собствен готвач, собствена камериерка и собствен градинар, да не говорим пък за собствения й иконом! Дневниците й са пълни с оплаквания от многото й слуги.

Изпълнена с любопитство, питам:

— Откога си започнала да четеш за живота на писателките?

В четивата си Малката Госпожичка Практична се ръководи само от две неща: ползата и удобството. „Как да печелите приятели и сърца“, „Ключът към неизменния успех“, „Десет стъпки към властта“, „Изкуството да опознаваш хората“, „Събуди милионера вътре в себе си“, „Тайната на добрия живот“… Тя гълта като пуканки книги за самопомощ и изобщо не чете романи. Според нея художествената литература е пълна безсмислица.

— Ако книгата ми е от полза, ще я прочета — заявява така, сякаш се защитава.

— И каква е ползата от жената вълчица?

Малката Госпожичка Практична впива презрително в мен тъмни очи.

— Тази твоя дама е пишела на слугите си заповеди върху листчета хартия. Какво да свършат в къщата, какво да сготвят, кои дрехи да изперат… Пишела е такива неща. Представяш ли си? Живеели са под един покрив, но вместо да им каже, тя им е пишела…

— Е, не знаем нейната версия на историята — отбелязвам плахо.

— Всичко е точно нейната версия. Нали тя, сестро, е била писателката!

Не ми се спори. С линийка в ръка, калкулатор в джоба и планове в главата Малката Госпожичка Практична е свикнала да мери, да изчислява и да обмисля всичко. Взимам списъка, който е приготвила, и все така притеснена, бързам да си тръгна.

Завъртам още веднъж колелото. То спира на буквата И. Този път тръгвам на изток.

 

 

Там, в град, не по-малко духовен от Атонската планина, зад дървена врата седи Дамата Дервиш: свела е в съзерцание глава и прехвърля между пръстите си кехлибарените зърна на броеницата. На подноса пред нея са сложени паница леща и резен хляб. Напръстникът й е пълен с вода. Дамата Дервиш винаги се задоволява с малко. На главата е с хлабаво пристегнат тюрбан, прихванат отпред с голям камък. Изпод тюрбана се подават кичури коса. Дамата Дервиш е облечена с рокля в нефритов цвят, дълга до пода, и тъмнозелено елече отгоре, на краката е с бежови чехли.

Виждам, че се моли, затова влизам на пръсти и се заслушвам.

— Боже, Чиста Любов и Красота, нека сме сред онези, които възпяват името ти и се възстановяват в теб. Не позволявай да прекарваме времето на Земята със замъглени очи, с нечуващи уши и със сърца, запечатани за любовта.

Усмихвам се при тези думи и продължавам да се усмихвам, когато чувам следващите.

— Много те моля, отвори третото око на Елиф за Любовта и разшири възможностите й да проглежда за Истината. Връзките са същност на Твоя всемир, много те моля, не я лишавай от любящата си връзка.

— Амин — казвам аз.

Тя трепва и се отскубва от мислите си, за да излезе на повърхността. След като вижда, че стоя там, се усмихва и вдига за поздрав ръка към лявата си гърда.

— Имам нужда от помощта ти — обяснявам аз. — Чу ли какво ме попита госпожа Агаоглу? Не знам как да отговоря.

— Всъщност го чух и не проумявам защо изпадаш в паника. Бог казва, че понякога ни подлага на „красиво изпитание“. Ето как нарича многото трудности, пред които се изправяме в живота. Красиво изпитание. Излишно е да бързаш с отговора, защото всички отговори са относителни. Каквото е добро за един, е лошо за друг. Вместо да задаваш общи въпроси за майчинството и писането, помоли Бог да ти даде каквото е добро за теб.

— Но как да разбера кое е добро за мен?

Тя не обръща внимание на въпроса ми.

— Каквото и да правиш — дали ще раждаш деца, дали ще пишеш книги, дали ще продаваш на улицата пасти, или ще подписваш договори за милиони долари, важното е да си щастлива и удовлетворена. Щастлива ли си, удовлетворена ли си?

— Не знам — признавам си.

Дамата Дервиш си поема дълбоко въздух.

— В такъв случай нека те питам друго. Тези твои романи наистина ли са твои? Ти ли си тяхната създателка?

— Разбира се, че са мои. Създавам ги страница по страница.

— Руми е написал над осемдесет хиляди великолепни стиха и въпреки това никога не нарича себе си създател. Не се смята и за поет. Казва, че е само оръдие, канал за съзидателното Божие начало.

— Аз не съм Руми — напомням й, но по-рязко, отколкото съм възнамерявала.

За миг погледите ни се срещат и притеснена, аз извръщам очи. Не искам да преотстъпвам авторството на книгите си на никого, пък бил той и Бог.

— Чакай да ти разкажа нещо — подканя Дамата Дервиш. — Една нощ няколко нощни пеперуди се струпали на една полица, за да погледат запалената свещ. Озадачени какво всъщност е светлината, те изпратили една от тях да отиде и да провери. Пеперудата, тръгнала на разузнаване, се повъртяла, повъртяла около свещта и се върнала с описание: светлината беше ярка. После отишла да я разгледа и втора нощна пеперуда. Тя също се върнала с наблюдение: светлината беше гореща. Накрая желание да отиде изявила и третата нощна пеперуда. Щом се приближила до свещта, не спряла като приятелките си, а полетяла право към пламъка. Той веднага я погълнал и само тази нощна пеперуда разбрала какво всъщност представлява светлината.

— Искаш да се самоубия ли? — попитах разтревожена.

— Не, скъпа. Искам да убиеш егото си.

— Все същото, нали?

Дамата Дервиш въздиша и опитва още веднъж:

— Искам да спреш да мислиш. Да спреш да наблюдаваш, да спреш да анализираш и да се отдадеш на изживяването. Само тогава ще разбереш, че може да се намери равновесие между това да си майка и да си писателка.

— Ами ако…

— Вече не ти трябват тези „ами ако“ — прекъсва ме тя. — Нощната пеперуда казала ли е „ами ако“?

— Добре де, не съм Руми, не съм и нощна пеперуда. Аз съм човек със съзнание и с четири мънички жени, които живеят вътре в мен. Начинът ми да се справям с нещата със сигурност е по-сложен.

— Аха — казва Дамата Дервиш, докато дъвче хляба.

Това е от онези „аха“, които могат да означават само: „Още не си готова. Както на плода му трябва повече време, за да узрее, и ти отвътре още си твърда. Иди да поготвиш малко, после ще приказваме отново“.

Тътрузейки крака, се сбогувам и се запътвам на юг.

 

 

Там, в град, пренаселен като Токио, зад врата с три катинара, е неуморната работохоличка Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов. Висока е дванайсет сантиметра, тежи двеста и деветдесет грама и е най-кльощавата от всички Палечки. Вечно се ядосва за нещо и от само себе си не пълнее.

— Времето не е пари, времето е всичко — обича да казва.

За да не губи време, не готви вечеря, не реди масата и кара на крекери и чипс, а също — като добавка — на много витамини. Дори сега пред нея има пакетче бисквити, кубчета сирене и мъничка кутийка сок от портокал и морков. До чинията й има и блистер витамин С и гинко билоба на хапчета. Това й е вечерята.

От всички крилати фрази на мъже и жени, изричани, откакто свят светува, има една на Чехов, която Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов е взела за свой девиз в живота: „Който нищо не иска, на нищо не се надява и от нищо не се страхува, такъв не може да бъде творец“. Затова е и добра поклонница на Чехов. Иска, надява се и се страхува — и всичко това едновременно и в обилни количества.

Днес Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов е с пола в индигов цвят, която й стига точно под коляното, с двоен перлен гердан около врата, сако, което му подхожда, и копринена блуза с цвят на слонова кост. Сложила е върху снежнобялата си кожа съвсем мъничко фон дьо тен и е с тъмночервено червило. Кестенявата й коса е прибрана на кок, толкова стегнат, че от него не се подава и едно-едничко кичурче.

Както винаги, е самото въплъщение на поддържаната лъскава жена. Равните й порцеланови зъби проблясват като скъпи перли. Тя е решителна, непоколебима и работлива — всичко в прекомерни количества.

— Госпожице Амбициозна Поклонница на Чехов, много те моля, помогни ми — казвам аз. — Чу какво попита госпожа Агаоглу. Какъв е твоят отговор?

— Как изобщо можеш да питаш? — въси ми се тя с изскубаните си тънки вежди. — Очевидно съм против да раждаш. Предстоят ни толкова неща, едва ли е време за деца!

Гледам я плахо като пале.

— Но преди минута бях при Дамата Дервиш и тя каза, че нямало смисъл да се притеснявам толкова.

— Остави я тази ненормална дребосъчка. Какво знае тя? Какво знае за земните желания? — заявява нехайно Госпожица Амбициозната. — Докато е прехвърляла зърната на броеницата, си е изгубила разсъдъка.

Мята в устата си бисквита, после и хапче витамини и отпива от сока — да ги глътне.

— Слушай, скъпа, нека още веднъж обобщя житейската си философия: молили ли сме се да идваме на този свят? Не. Никой не ни е искал мнението по въпроса. Просто сме попаднали в утробите на майките си и след тежко раждане — воала^[2], ето ни и нас. Тъй като сме дошли на този свят по този доста произволен начин, нима има нещо, което да превъзхожда желанието ни, когато си тръгнем от него, да оставим след себе си нещо стойностно и трайно?

Усещам се, че кимам въодушевено, макар че колкото повече говори тя, толкова повече се обърквам.

— За съжаление, животът на прекалено много хора е смазан от еднообразието и рутината. Колко жалко! Човек всъщност трябва да се стреми да изпъква. Докато още сме живи, трябва да станем безсмъртни. Длъжна си да пишеш по-хубави романи и да развиваш уменията си. „Трябва ден и нощ да се трудиш постоянно, да не спираш да четеш, да учиш, да упражняваш волята си… Всеки час е ценен.“

— Пак ли Чехов? — усъмнявам се аз.

— Да, Антон Павлович Чехов — натъртва тя свъсена и после повтаря името.

— Точно така — въздишам аз.

— Виж, пресметнах: ако през следващите десет години пишеш по роман на година, четеш по една лекция на месец, ходиш на всички големи литературни празници в Европа и обикаляш света, след осем години и два месеца ще си достигнала нови висини в попрището си.

— О, я стига! — възкликвам отчаяна. — Ти какво си мислиш, че литературата е надбягване с коне ли? И че аз съм машина?

— Какво лошо има в това? — отвръща нехайно тя. — По-добре да бъдеш машина, отколкото да вегетираш! Вместо да живееш като стрък магданоз, безстрастно и вяло, по-добре дните ти да минават устремно и интересно, като на машина.

— Ами майчинството?

— Майчинството… майчинството… — повтаря тя начумерена, сякаш усетила в устата си лош вкус. — Я го остави майчинството на жени, родени да бъдат майки. И двете знаем, че не си от тях. Майчинството ще осуети всичките ми планове за бъдещето. Обещай ми. Кажи, че няма да го правиш!

Взирам се в хоризонта с копнежа да съм някъде другаде. В тишината, която се спуска, Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов се изправя бавно, отива при дамската си чанта и вади лист хартия.

— Какво е това? — питам я, когато ми го подава.

— Адрес — отвръща Госпожица Амбициозната. — На един отличен гинеколог. Знаеш ли какво? Вече съм ти записала час. Лекарят те чака във вторник в шест и половина.

— Но защо?

Очите на Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов светват и гласът й става зловещо тих.

— Защото не е зле да решим веднъж завинаги този въпрос. Операцията ще отстрани всички екзистенциални въпроси, които ти мътят главата. Реших да те стерилизират.

— Аз да не съм улична котка? — възкликвам, пламнала от гняв.

Недоволна, тя свива рамене и се извръща.

— Ти решаваш.

Знам, че трябва да се сдържам, а не мога. Все така мърморейки, я оставям на ветеринарната й кампания и се насочвам на север.

 

 

Там, зад богато украсена желязна врата, в град, където като в Ню Йорк се раждат какви ли не идеи, живее Госпожица Циничната Интелектуалка. На прозорците й има виненочервени плюшени пердета и тънки паяжини, по стените й са накачени плакати на Че Гевара и Марлон Брандо.

Тя се облича в размъкнати хипарски рокли до пода и индийски елечета с пришити към тях стъкълца. Намотава около врата си ярки шалове и носи широки гривни в какви ли не цветове чак до лактите. Понякога й хрумва да отиде да си направи татуировка или да си сложи още един пиърсинг. В зависимост от деня или носи дългата си до раменете коса пусната, или я прибира на хлабав кок. Ходи на раджа йога и на рейки за напреднали. Колкото и да си прави акупунктура, още не е отказала цигарите. Ако не пуши цигара или пурета, дъвче тютюн.

За дамски чанти използва пълни с какво ли не торби, където смества по няколко книги, бележници и разни дрънкулки. Обикновено ходи без грим не защото е против него, а защото, ако сложи в торбата и спирала за очи или червило, после не може да ги намери.

Напоследък Госпожица Циничната Интелектуалка внимава много какво яде. Пред нея има чиния с органично чист спанак, органично чисти тиквички и някакви поръсени с шафран зеленчуци. Строга вегетарианка е и мисли дали да не премине към веганството. От години не е слагала в уста месо. Пиле. Риба. Твърди, че когато ядем месото на животни, поглъщаме и страха им пред смъртта. Явно по тази причина се разболяваме. Създадени сме така, че трябва да се храним с мирни зелени зеленчуци, например със спанак, с къдраво зеле, рукола…

— Здравей, Госпожице Цинична Интелектуалке — казвам аз.

— Мир на теб, сестро — отвръща тя и маха нехайно с ръка.

— Понапъни си мозъка, трябва ми съвет по важен въпрос — подканям аз.

— Е, дошла си където трябва. Цялата съм мозък.

— Добре тогава, какво е мнението ти за майчинството?

— За какво ти е да задаваш риторични въпроси, когато е всеизвестно, че всеки чува само каквото иска да чуе — казва тя. — Витгенщайн пише, че езикът не току-така си има ограничения. Не е зле да прочетеш „Трактата“^[3].

— Нямам време да чета „Трактата“ — възразявам аз. — Госпожа Агаоглу още е във всекидневната и чака отговора ми. Трябва да ми помогнеш сега.

— Ами в такъв случай помисли върху думата завист.

— Пак ли се почва?

— Имай предвид, че завистта не е какво да е чувство, тя е дълбока философска дилема. Всъщност е толкова важна, че предопределя световната история. Жан-Пол Сартр е казал, че всички разновидности на расизма и ксенофобията водят началото си от завистта.

— Опасявам се, че не разбирам и дума от онова, което ми казваш. Говори, ако обичаш, по-ясно.

— Добре тогава, ще го кажа простичко: от другата страна тревата винаги е по-зелена.

— Което означава?

— Означава, че ако родиш, винаги ще завиждаш на жените без деца, насочили всичките си усилия към кариерата. Ако пък предпочетеш да насочиш всичките си усилия към кариерата, винаги ще завиждаш на жените с деца. Който и път да избереш, съзнанието ти ще бъде обсебено от онова, от което си се отказала.

— Няма ли изход от тази задънена улица? — питам аз.

Тя клати отчаяно глава.

— В завистта се корени екзистенциалният ни гняв. Виж историята на човечеството, всички войни и разруха. Знаеш ли какво са казвали, когато е избухнала Първата световна война? Че тя ще сложи край на всички войни! Това, разбира се, не се случи. Войните не са свършили, защото няма равенство и справедливост. Вместо това имаме неравновесие на властта и приходите, етнически и религиозни сблъсъци… Всичко това неминуемо ще породи нови конфликти.

Поемам си дълбоко и дълго въздух.

— Потискаш ме.

— Би трябвало да си потисната — отсъжда тя и маха с пръст пред лицето ми. — Да живееш, ще рече да мъкнеш бремето на тъгата. Не е съвпадение, че Паул Клее е нарисувал Ангела на историята толкова самотен и безнадежден. Спомни си лицето на Angelus Novus. Горещо ти препоръчвам да прочетеш Валтер Бенямин^[4]…

— Потискаш ме ужааасно — прекъсвам я аз.

Тя ме гледа така, сякаш ме вижда за пръв път.

— О, ясно. В епохата на интернет и мултимедиите хората вече нямат време и търпение за задълбочени познания. Добре тогава, по-накратко.

— Ако обичаш.

— Мисълта ми е, че каквато и жена да станеш, ще съжаляваш, че не си Другата. Според великия френски философ Еманюел Левинас същност на етиката е точката, когато заставаш лице в лице с Другия. От феноменологична гледна точка, разбира се, можем да говорим за „другия“ вътре в „Аз-а“.

— Ъхъ, хм — казвам аз.

— Прочети Хайдегер и ще видиш, че човекът, който и да е човек, придобива значение само разглеждан сред нещата, които го заобикалят, тъй като ключ към битието е Dasein, което е съществуването в света. — Тя ме гледа с разширени тъмнозелени очи. — Затова отговорът ми на изтъркания ти въпрос е следният: всъщност няма значение.

— В смисъл? — питам, като се старая да не ми личи, че ми е писнало.

— Няма никакво значение дали си останала без деца, или имаш пет-шест — заявява тя, както винаги самоуверено. — В крайна сметка всичко се свежда до завистта към Другия и до дълбоката екзистенциална неудовлетвореност. Хората не знаят как да са доволни. Както е казал Чоран, всички сме осъдени да се срутим отвътре и да сме нещастни.

През отворения прозорец духа вледеняващ вятър. Свещта в ръката ми трепка тъжно, аз зъзна. В ушите ми дращи гласът на Госпожица Циничната Интелектуалка, убеден, категоричен и злорад. Започвам да се отдалечавам от нея.

— Ей, къде отиваш? Връщай се, още не съм приключила.

— Ти няма да приключиш никога — заявявам аз. — Хайде, чао.

Става късно, а разговорът с Госпожица Циничната Интелектуалка ме е обезсърчил дотолкова, че не ми се слуша и дума повече по въпроса. Тръгвам да качвам стъпалата по две наведнъж, които ще ме изведат от Земята на истинското ми Аз, и задъхана, само дето не падам в тоалетната на госпожа Агаоглу. Понечвам да си измия лицето, но течащата вода е направо вряла, а не съм сигурна, че точно сега имам сили да я нагаждам. Затова спирам крана и след като правя всичко възможно да изглеждам спокойна и овладяна, се връщам във всекидневната.

Всичко си е, както съм го оставила. Картините по стените, книгите по лавиците, порцелановите чаши по масата, сладките и соленките по чиниите, тиктакането на часовника не са се променили, все същата си е и достолепната тишина в къщата.

Госпожа Агаоглу ме чака на креслото, не е припряна. Въпросът, който ми е задала преди малко, още виси между нас във въздуха. Аз обаче нямам отговор. Засега.

— Хмм… много ви благодаря за гостоприемството — казвам. — Но наистина трябва да си тръгвам.

— Е, беше ми приятно да си поговорим — отвръща тя. — Като жена с жена, като писателка с писателка.

 

 

След като излизам на улицата, мярвам двете циганки, седят си на същото място. Ако се съди от поруменелите им лица, обсъждат развълнувани нещо, но млъкват, щом ме забелязват.

— Ей, ти — казва едната от тях. — Защо изглеждаш така, сякаш са ти потънали гемиите?

— Сигурно защото са ми потънали — отговарям аз.

Жената се смее.

— Ела, дай да ти гледам на ръка и ще ти кажа как да се измъкнеш.

— И дума да не става — отсичам аз. — Пуши ми се. Я по-добре да запалим по цигара.

Все едно съм предложила да оберем банка. Изведнъж жените стават сериозни и мнителни и ме оглеждат недоверчиво. Без да обръщам внимание на погледите им, сядам на тротоара и вадя от дамската си чанта пакет цигари.

Точно тогава в ъгълчето на устата на циганката, предложила само преди миг да ми гледа, заиграва усмивка. Жената се приплъзва към мен. След няколко секунди към нас се присъединява и другата.

Вече се мръква, а ние с циганките цветарки седим по турски на тротоара, на хвърлей от всекидневната на госпожа Агаоглу, и пушим. Над нас на рехав ленив облак се носи дим. За миг светът ми се струва прекрасен и ведър, сякаш няма за какво да се безпокоя и няма въпроси, които глождят съзнанието ми.