Елиф Шафак
Черно мляко (11)

Среднощен преврат

Една нощ към края на лятото чувам насън гласове. Някъде в къщата се отваря и затваря врата, по стълбището кънтят стъпки, в тъмното еква шепот. Мятам се в леглото, решила, че сънувам кошмар. Точно тогава някой ме побутва по рамото и крещи:

— Ей, събуди се!

Опитвам се да не обръщам внимание на гласа с надеждата, че мигът ще отмине, както отминават всички мигове, но следва втора заповед, този път по-висока:

— Ставай! Събуди се най-после!

Отварям очи и виждам буквално пред носа си Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов. Покатерила се е по рамото ми, промъкнала се е по лицето и сега стои върху брадичката ми с разкрачени крака и ръце на кръста. Гледа ме с тържество, което в сегашното ми състояние по-скоро ме озадачава, отколкото да ме тревожи. Гримът й е съвършен, косата й, както винаги, е пригладена на стегнат нисък кок. Дори посред нощ тя изглежда спретната и изискана. Трябва да мине още една секунда, докато забележа, че е облечена във военна униформа с нашивки за чина върху раменете. Още преди да съм имала възможност да я попитам защо се е издокарала така, тя заявява с тон, който едва разпознавам:

— Възникна много важен въпрос. Хайде, ставай!

— Хм, толкова ли не може да почака до сутринта? — мърморя аз. — Спях, в случай че не си забелязала.

— Не, със сигурност не търпи отлагане — отсича тя. — Най-подходящото време за военен преврат са малките часове на нощта, когато всички спят и съпротивата е слаба.

Сядам в леглото и я гледам зашеметена като звяр, срещу който са блеснали фарове.

— Какво каза?

На замаяното ми изражение тя отвръща с леден поглед. Знаем се от години, а никога не съм я виждала такава.

— Осъществихме преврат — оповестява тя. — Режимът в този дом вече е друг.

За какво, по дяволите, ми говори? Настръхвам цялата, на гърлото ми засяда буца, докато се опитвам да проумея какво става.

— Чакаме те след две минути във всекидневната. Не закъснявай, на комитета няма да му хареса — отсича Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов и излиза.

Още сънена, се замятам с един шал, измивам си лицето и слизам долу. Когато влизам във всекидневната, ме очаква изненадваща сцена. Там са членовете на Хора на несъзвучните гласове, всички свъсени. Напрежението в стаята е толкова голямо, че почти мога да го докосна. От плейъра в ъгъла гърмят парчета, каквито не съм чувала никога под този покрив. Звучат тревожно агресивно, като химн на държава, която е обявила война на всичките си съседи и на всички съседи на съседите.

Най-напред виждам Госпожица Циничната Интелектуалка. Седнала е на купата за плодове върху масата, клатушка крака и пуши. Обикновено не разрешавам на Палечките да пушат вътре в къщата, но нещо ми подсказва, че сега не е време да й го напомням. За разлика от друг път очите й шарят, избягват ме, и аз не знам защо. Госпожица Циничната Интелектуалка е с нещо като военна куртка върху хипарската рокля, налудничава комбинация, от която направо ми се завива свят.

Малката Госпожичка Практична се е облегнала на кутията с хартиени салфетки зад нея: на краката е с тежки кубинки и е облечена в канадка, панталон като на командосите и зелен суичър в тон с него. Както е кръстосала ръце върху гърдите си и е сключила вежди, тя въздиша шумно. По неизвестна за мен причина се е втренчила в стената и явно не смее да ме погледне в очите.

До саксията с петунията под прозореца седи Дамата Дервиш, която е допряла колене до гърдите си. Изпод тюрбана й е изпаднал кичур червеникава коса, който хвърля сянка върху лицето й. След като се взирам по-внимателно, забелязвам, че тя е прихваната с белезници към радиатора.

— Какво става тук? — питам със следа от паника, прокраднала се в гласа ми.

— Тази нощ, докато ти спеше, се събрахме на спешно заседание — обяснява Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов. — Стигнахме до заключението, че е крайно време за смяна на режима. От този миг нататък се преименувам на Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и поемам ръководството на Хора на несъзвучните гласове.

Най-неочаквано Госпожица Циничната Интелектуалка се прокашля.

— Извинявам се, ръководството се поема от нас — поправя се Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. — В смисъл от мен и от Госпожица Циничната Интелектуалка. Осъществихме заедно преврат.

Звучи ми като шега, но всички Палечки са сериозни и напрегнати и аз решавам, че е по-добре да не се смея.

— Като председател на изпълнителния комитет — включва се и Госпожица Циничната Интелектуалка — имам удоволствието да оповестя, че в скоро време ще утвърдим нова Конституция, според която през следващите трийсет и пет години ще бъде невъзможно да ни свалят от власт. След това ще царуват децата ни.

— Ей, това е на светлинни години от демокрацията — възразявам аз.

Но Госпожица Циничната Интелектуалка се преструва, че не ме е чула. Тази нощ е ужасно развълнувана и се опитва да го прикрие, от което притесненията й проличават още повече и тя изглежда така, сякаш се е надрусала с амфетамини.

— Горда съм да съобщя, че първото, което направи правителството ни, бе да укрепи спокойствието и реда — казва тя.

— Не виждам никаква промяна — мърморя аз.

— Сега, след като спокойствието и редът бяха укрепени — продължава Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, — второто, което ще извършим, е да те пратим далеч от този град.

— Какво… Защо… Къде ще ходя? — питам изумена.

— В Америка — ревна Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, доволна от новопридобитата си сила. — Всички заминаваме за Новия свят.

— Добре, момичета, стига вече — отсичам аз. — Няма да ходя никъде, докато не ми обясните на ясен и прост език защо искате да заминавам за Америка.

За миг те замълчават, сякаш не са очаквали такава реакция. Нима наистина вярват, че са армейски генерали и не могат да бъдат разпитвани?

— Става въпрос не за Америка, а за теб. Можеше да е и всяко друго място, например Австралия или Япония — обяснява Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов. — Важното в случая е, че трябва да напуснеш незабавно Истанбул.

Госпожица Циничната Интелектуалка премлясква одобрително.

— Ще ходим в Америка, защото по една случайност сме кандидатствали от твое име за стипендия. Честито! Получи я. А сега върви да си стягаш багажа.

Усещам как ми притъмнява, чак сега съм проумяла, че говорят съвсем сериозно.

— Решихме, че трябва да заминеш, за да израснеш като писателка — допълва Госпожица Циничната Интелектуалка. — Ще ти подейства вдъхновяващо да се махнеш за малко оттук. Правим го за твое добро.

— За мое добро — повтарям аз.

И да е доловила презрението в гласа ми, Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов явно не е особено притеснена.

— Ще бъда откровена с теб — подхваща тя. — От известно време обмисляме този преврат. Но с неразумното си поведение ти сама ускори нещата.

— За какво неразумно поведение ми говориш? — питам възможно най-спокойно.

— Напоследък не си в отлично състояние на духа — пояснява Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов, а гласът й трепери от вълнение. — През всичките тези години се скъсваме от работа само и само ти да преуспееш като белетристка. Никога не сме клинчили, никога не сме се лигавели. Хората сигурно си мислят, че романите направо скачат от конвейера, а не е така. Зад всяка книга се крие къртовски труд. Крият се пот и мъка.

— Добре де — вметвам аз. — Защо повдигате този въпрос точно сега?

Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов вдига брадичка и изправя рамене, точно както подобава на военна героиня, в каквато се е превърнала.

— Напразно ли ще отиде целият този труд? Как смееш, без изобщо да ти мигне окото, да слагаш кръст на всички години, когато сме се трудили с пот на челото?

— Чакай малко, не слагам кръст на нищо — възразявам аз. — Откъде го взимаш всичко това?

— От поведението ти, разбира се. От известно време те наблюдавам. Не си мисли, че не съм забелязала!

— Какво си забелязала? — крясвам аз.

Вече не съм спокойна и не се и опитвам да бъда.

— Виждам прекрасно, че обмисляш да раждаш.

— О, боже, това ли било! — ахвам аз.

— Тъй вярно — потвърждава тя. — Питаш се: „Мога ли да стана майка? Каква майка ще излезе от мен? Остарявам. Биологичният ми часовник тиктака“. В главата ти се въртят всички тези вредни мисли. Според мен това не е на добро. Нима си въобразяваш, че не съм забелязала как го гледаше завчера онова бебе?

— Как съм го гледала? — питам подозрително.

— С блеснали очи…

— Какво му е лошото да го гледам така? — мъча се да се защитя, но Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов ме прекъсва веднага.

— Има само две причини жена да гледа с блеснали очи бебето на друга жена: а) иска отново да бъде бебе и б) иска да става майка. Опасявам се, че в твоя случай е второто.

Присъединява се и Госпожица Циничната Интелектуалка:

— Очевидно е, че останеш ли тук, ще бъдеш отклонена.

— От какво? — питам невярващо.

— От литературния си път, разбира се! — възкликват в един глас Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и Госпожица Циничната Интелектуалка. — От това да си писателка и интелектуалка… Пътят ти е да пишеш и да четеш.

Изумена съм повече от сплотеността им, отколкото от нещата, които дрънкат. Откога двечките са станали първи приятелки?

Извръщам се към Госпожица Циничната Интелектуалка и успявам някак да се усмихна.

— Мислех, че не си срещу майчинството. Нали каза, че е все едно. Каза, че така и така човек е нещастен.

— Именно — кимва тя. — Сега вече реших, че е по-добре да си нещастна писателка, отколкото нещастна писателка, домакиня, съпруга и майка.

Притъмнява ми. Ами Малката Госпожичка Практична, питам се. Тя както никога мълчи. Забелязва, че я гледам изпитателно, и започва да си играе гузно с ципа на канадката.

— Ти какво ще кажеш за всичко това? — питам я. — Мислех, че си застъпница на либералната демокрация и на свободната пазарна икономика.

— Така е, не съм от привържениците на хунтите — признава тя. — Но съм принудена да я подкрепя и за това има смекчаващи вината обстоятелства.

— Какви смекчаващи вината обстоятелства?

— Е, в началото не си умирах от щастие, че ще правим преврат. После обаче видях ползите. Животът в Щатите е много по-сигурен и подреден. Потребностите ми ще бъдат удовлетворени по-добре. Колко удобно!

— Това се нарича опортюнизъм, а не прагматизъм — напомням аз.

— Излишно е да се разстройваш — вметва Госпожица Циничната Интелектуалка. — Ако отделим време да прочетем теорията на комуникативното действие на Хабермас, ще видим, че всички можем да съществуваме съвместно. Тъй като системната рационалност не се покрива с рационалността на действието, ние като независими Палечки можем да общуваме помежду си чрез комуникационни доводи и да стигнем до взаиморазбирателство.

— Хм, нямам представа за какво говори, но съм напълно съгласна — заявява Малката Госпожичка Практична.

Направо не вярвам на ушите си. Винаги съм смятала, че участничките в Хора на несъзвучните гласове са… хм, несъгласувани, но както личи, военният преврат ги е обединил.

Точно тогава поглеждам Дамата Дервиш, която и досега седи на пода със замислено изражение и изпълнени със загриженост очи. Само тя не е във военна униформа.

— Ами тя? — прошепвам.

Моите мъчителки са притеснени от въпроса. След неловко мълчание Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов решава все пак да отговори:

— За съжаление, Дамата Дервиш не одобрява среднощния ни преврат. Колкото и да я убеждавахме, не промени мнението си. Каза, че нямало да се съпротивлява и нямало да ни пречи, но и при никакви обстоятелства нямало да ни подкрепи.

— А защо е с белезници? — интересувам се аз.

— Ами сама си е виновна. Опита се да проведе мирен протест, просна се като някакъв Ганди с тюрбан пред краката ни и не ни остави друг избор, освен да я задържим под стража.

— Сега е политическа затворничка — уточнява Госпожица Циничната Интелектуалка.

Не мога да повярвам на ушите си. Моите Палечки са подивели, а аз не знам как да ги укротя, ако това изобщо е възможно де. Искам да поговоря насаме с Дамата Дервиш, но се налага да изчакам подходящ момент.

Стаята е обгърната с покривало от мълчание: военните сред нас сноват припряно из помещението, закопчаната с белезници пацифистка седи на пода, а аз съм забила поглед в него. Накрая Малката Госпожичка Практична се приближава към мен с плик в ръката.

— Какво е това? — питам я.

— Самолетният ти билет. Заминаваш утре. Дали да не си приготвиш багажа? Направила съм списък с нещата, които трябва да вземеш.

— Толкова скоро? Но къде отивам, каква стипендия съм получила? Не знам нищо.

Отговорът идва от Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов:

— На час и половина от Бостън има красив колеж с името „Маунт Холиоук“. Ето къде отиваш. Само за жени е.

Госпожица Циничната Интелектуалка добавя гордо-гордо:

— Получила си стипендия, отпускана на ограничен брой жени художнички, писателки и учени от цял свят. Това е оживено интелектуално средище, ще видиш.

След това вече сън не ме лови. Иде ми, веднага щом започне денят, да отида накрай света, но колко надалеч ли ще избягам от гласовете вътре в мен? Смелостта ми се топи като восък и аз продължавам да седя напрегната, като на тръни, и да наблюдавам изгрева. В слабата светлина сякаш всичко наоколо се изпарява: нощта, имената, местата…

В онзи миг разбирам с всяка клетка на тялото си, че лятото е свършило. Не постепенно и неусетно, а внезапно, с квантов скок.

Може би всички лета са такива. Текат си лениво, без събития и точно когато вече си свикнал с мудния им ритъм, свършват изневиделица и те оставят напълно неподготвен за студената есен.

Единственото, което знам, е, че е започнал нов сезон.