Елиф Шафак
Черно мляко (17)

Отстрани нормална

Веднъж Кортни Лав е казала: „Във всекидневния живот обикновено предпочитам да се държа изключително нормално и разумно — дори и дълбоко в себе си да съм погълната от нездравословни видения за насилие, терор, секс и смърт“. Всичко е нормално — поне докато изглежда така отстрани. Но какво е нормално? И коя точно жена е нормална? Кои женски качества са вродени? И кои — наложени от културата? Дали момичетата са предопределени генетично да бъдат майки, да са грижовни и емоционални, или такива ги правят семейството и обществото? Или пък вродените и наложените от културата качества са преплетени толкова тясно, че вече е трудно да се каже кои характеристики предопределят едно или друго?

Прилагателните вървят по двойки. За всяко красив някъде има грозен. Докато са се готвели за библейския Потоп, прилагателните може би са се качили като животните по двойки на Ноевия ковчег. Затова винаги възприемаме нещата двойствено. Ако съществува вече установено определение до какво се свежда „идеалната жена“, то се е появило благодарение на точно толкова дълбоко вкорененото определение за „идеалния мъж“. За жените и мъжете от плът и кръв и двете определения и поражданите от тях очаквания могат да бъдат еднакво мъчителни.

Докато растях, пред очите ми имаше два вида жени. От една страна, майка ми, високообразована съвременна туркиня, която отстоява ценностите на Запада и не е силно религиозна. Винаги разумна. Винаги делова. От друга страна, нейната майка — баба ми, която също се грижеше за мен и не бе така образована, беше по-духовна и определено не така разумна. Гледаше на кафе и лееше куршум — тайнствени фигурки от олово против уроки. При нея идваха мнозина, хора с тежка форма на акне по лицето или брадавици по ръцете. Баба изричаше някакви арабски думи, взимаше червена ябълка и забиваше в нея бодли от рози, толкова на брой, колкото бяха брадавиците, които искаше да премахне. После около всеки бодил рисуваше с тъмно мастило кръгче.

Сред най-ярките ми спомени от детството са червените ябълки, бодилите от рози и тъмните кръгове. Истината е, че при баба идваха какви ли не хора с кожни заболявания и аз не съм виждала нито един, който да си е тръгвал нещастен или неизлекуван. Питала съм я как го прави. Дали със силата на молитвата? В отговор тя обясняваше: „Да, молитвата помага, но също така отчитай силата на кръговете“. Наред с другото съм научила от нея един жизненоважен урок: ако искаш да унищожиш нещо, било то дефект, акне или човешка душа, единственото, което трябва да направиш, е да я оградиш със стени.

То ще изсъхне.

В живота ми има много също толкова „ирационални“ уроци, които днес са ми много скъпи. На човек, който се придържа строго към разума, те могат да се сторят пълна безсмислица, дори безумие. Обществото и културата ни учат какво точно е нормално и приемливо. В началото на седемдесетте години на XX век лековете на баба ми бяха нещо „обичайно“ за мнозина в този квартал на средната класа в Анкара, макар че на един виенчанин те вероятно са щели да се сторят доста странни. Но отделните хора също се различават в представите си за нормално и ненормално. Майка ми никога не е вярвала в суеверията, които бяха толкова скъпи на баба ми. „Кафето е за пиене, не за гледане“, отсъждаше мама. Колкото до мен, аз наистина подозирах, че в живота и любовта има известна доза магия и че човек, който на пръв поглед прилича на красив принц, лесно може да се превърне в грозна жаба.

Както знае всеки белетрист, когато разработваме сюжета, не е задължително да се вместваме в ограничителните рамки на логиката. Точно обратното, можем да се гмурнем безогледно в бездънното езеро на ирационалното. Можем да пишем за суеверия, магия и феи. В литературата има място за всичко. Въпреки че във всекидневния си живот се придържаме към други правила и се движим в подчинен на разума свят, стъпили здраво на земята.

Векове наред от момичетата и жените навсякъде по света се очаква да съответстват на едни изисквания, а от момчетата и мъжете — на други. Животът става много по-сложен, ако и когато чертите на индивида включват качества, присъщи и на едните, и на другите. Дори жена, възприемана като „мъжкарана“, може често да реагира бурно, същото важи и за мъж, смятан за прекалено „женствен“. Колкото по-традиционно е обществото, толкова по-малко вероятно е качествата, на които трябва да отговарят жените и мъжете, да се преплитат — поне външно. Но този подход към отношенията между половете в никакъв случай не е присъщ само на традиционните общества. Макар и постоянно да се променя, в същността си той се наблюдава навсякъде. От древните митове до съвременните романи с ярко описани в тях подробности, от фолклора до рекламите, този дуализъм в мисленето се е просмукал в много области на живота ни.

Колкото и да е странно, жените също са свикнали да възприемат себе си в такава светлина. Отношенията, които градим помежду си, разговорите, които водим една с друга, и начинът, по който възпитаваме дъщерите си, са засенчени от дихотомията на свързаните с половете модели.

Колко от женското начало е вродено и колко — усвоено от обществото? Колко от желанието да станем майки ни е изначално присъщо и колко — наложено отвън? Чисто съвпадение ли е, че съм започнала да се замислям дали да не родя, след като съм навършила трийсет и пет? Дали защото биологичният ми часовник тиктака? Или защото общественият хронометър, който постоянно тласка нас, жените, да се сравняваме една с друга, е ускорил своя ход?

Когато всичко е белязано до такава степен с обществените условности, как да разбера кое е вродено и кое — наложено от средата?