Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно (7)

6.

Стенуолд залитна назад, на косъм от профучалото пред гърдите му острие, после замахна с тежката си ръка и фрасна нападателя по главата. Мъжът отхвърча към стената и Стенуолд се хвърли отгоре му с голи ръце. Уви, онзи се оказа достатъчно бърз и късият му меч отвори рана в ръката на Стенуолд. Бръмбарът отстъпи с вик на болка, блъсна се във вратата на спалнята си, тя се отвори под тежестта му и той залитна заднишком в стаята.

Че не се поколеба. Хвърли се към тъмния силует, който тъкмо се обръщаше, за да последва чичо й. Вече беше извадила инстинктивно ножа, който носеше навсякъде за самозащита. Беше от малките, с едва десетинасантиметрово острие. Че замахна трескаво към гърба на непознатия, после още веднъж и всеки удар раздираше плат и плът. Чу, че на стълбите има още някой, а това не предвещаваше нищо добро. Нападателят на Стенуолд вече се беше обърнал към нея и за момента я държеше на разстояние с меча си. Не бързаше да нападне — заради мрака не беше разбрал, че има насреща си недорасло момиче със смешно ножче. По стълбите обаче се качваше мъж с тъмни дрехи, строен, с дълъг меч в едната ръка и къс в другата. Но преди да е използвал някой от тях срещу Че, в битката се включи Тиниса.

Беше си събирала багажа за опасното пътуване според указанията на Стенуолд, така че рапирата беше в ръката й, тънко дълго острие, достоен съперник за дългия меч на новодошлия. Тиниса отскочи назад, когато мъжът я нападна, но парира навреме удара му, отклонявайки и двете остриета настрани. Той беше бърз, с лека стъпка и я засипваше с удари от всички посоки. Тиниса посрещаше с лекота атаките му, но онзи дебнеше за пролука с късия меч в другата си ръка и не й даваше възможност сама да премине в нападение.

Междувременно, нещо в стойката на първия нападател се промени и Че разбра, че мъжът й е взел мярката като слаб противник. Не го чака да събере мислите си, а нападна решително. Той тъкмо изтегляше меча си назад за удар, когато Че му налетя приведена с цялата си тежест и заби рамо в гърдите му, разминавайки се на сантиметри с острието на меча. При сблъсъка остана без въздух, политна назад и щеше да падне, ако не бе сграбчила инстинктивно туниката му. Успяла беше да го резне и този път, отваряйки плитка рана на хълбока му. Увиснала на колана му, тя посегна тромаво да хване меча, докато мъжът се мъчеше да я махне от себе си. Бяха толкова близо един до друг, че младата жена усещаше киселата миризма на бира в дъха му, надушваше дори чернилото, с което се беше опитал да прикрие лъскавината на меча си. Той все така се опитваше да я отхвърли на ръка разстояние, за да я прободе, но тя се държеше упорито за колана му и на свой ред се опитваше да го намушка с ножчето.

Тиниса изчакваше следващата атака на своя противник. Вече имаше някаква представа за способностите му. Беше бърз, но му липсваше въображение, ударите му бяха като по учебник. И когато се хвърли отново към нея, тя се мушна под меча му. Той замахна с лявата ръка, както можеше да се очаква, но Тиниса го изпревари и отскочи извън обсега му. Идеята й беше, подминавайки го, да му среже гърлото с острия като бръснач ръб на рапирата си, но той направи крачка напред, закривеният предпазител на рапирата й се удари в челюстта му и краката им се преплетоха. За миг и двамата загубиха равновесие.

Тиниса усети перилото с гърба си, после то се сцепи под общата им тежест и те пропаднаха към преддверието на долния етаж. Но Тиниса имаше свободна ръка, а мъжът нямаше. Тя го дръпна силно, докато се прекатурваха, с идеята да го тласне пред себе си.

Като видя другаря си да изчезва, първият нападател изпсува и най-после успя да срита Че настрани. Тя се строполи тежко на пода на стълбищната площадка. Стискаше отчаяно ножа си и го размахваше заплашително към мъжа. Той спря да си поеме дъх. В преддверието долу дрънчаха мечове.

— Ти! — изрева Стенуолд от прага на стаята си. Убиецът се завъртя към него и застина.

Застина заради оръжието, което Стенуолд беше насочил към него. Не какво да е оръжие, а арбалет без рамене, огромно, тежко чудовище с четири цеви, от които зловещо се подаваха главите на метални стрели, толкова дебели и дълги, че приличаха повече на копия. Че го знаеше под името „пронизвач“, знаеше и че някъде във вътрешността му има солидно количество огнепрах, което само чака да докоснеш едно лостче, за да избухне.

Убиецът остана неподвижен. Стенуолд го огледа спокойно от глава до пети въпреки кръвта, която попиваше в собствения му ръкав.

— Остави бавно меча на пода и току-виж…

Но Че видя, че мъжът се готви да нападне, вероятно с надеждата да изпревари Стенуолд, замахна с ножчето и го заби с всички сили, приковавайки крака му към пода. В същия миг Стенуолд натисна спусъка. Двойният заряд от огнепрах избухна в затвореното пространство на пронизвача и произведе звук толкова силен, че сякаш погълна целия свят, поне тяхната къща със сигурност. Убиецът литна във въздуха, прелетя цялото разстояние до отсрещната стена и остана да виси там, забоден с три от стрелите. Четвъртата, която не бе срещнала пречка от човешко естество, се беше забила толкова надълбоко в стената, че върхът й сигурно стърчеше от другата страна.

Тишината, която се спусна след това, подправена с киселявата миризма на взривения огнепрах, беше абсолютна.

— Къде е… Тиниса? — попита на пресекулки Стенуолд. Че посочи мълчаливо надолу.

Хвърлиха се към счупеното перило и погледнаха към преддверието. Тиниса беше там, права, а вторият нападател лежеше като захвърлена кукла на пода пред нея. Тиниса стоеше с наведена глава, гледаше първия човек, когото беше убила в живота си, и стискаше в ръка лъскавата от кръвта му рапира.

Че чу как чичо й си поема рязко дъх.

— Чук и клещи — промълви той. — Съвсем същата е.

Че зърна проблясък в очите му, белег на просветление, което нямаше нищо общо с Тиниса. Обстановката очевидно беше различна, както и мъртвецът долу, но нещо в мизансцена, в самия миг на неподвижност и съзерцание го беше сварило неподготвен. За част от секундата той се подмлади с двайсет години, озова се някъде другаде, изгубил се в обятията на отдавнашен спомен.

А после Тиниса вдигна поглед към него, бледа, с широко отворени очи. Стенуолд се спусна на бегом по стълбите и я прегърна силно. „Първата смърт“ — мислеше си той. Настигна го спомен за кабинката на един ортоптер в Мина и за онзи войник в черно и златно, който полита назад към смъртта си. „Първата смърт, която причиняваме със собствените си ръце, винаги е трудна.“ Но тя щеше да го преживее, несъмнено. „В кръвта й е.“

После Тиниса го отблъсна, втурна се към Че и я стисна за ръката.

— Добре ли си? Стори ми се, че онзи те е хванал натясно.

Че примигна насреща й.

— Чичо Стен го уби. — Не беше очаквала подобно съпричастие от доведената си сестра.

— Искам да направите нещо за мен — обърна се и към двете им Стенуолд. Седнал беше на едно канапе в преддверието. Мъртвецът лежеше в краката му. — Едната да изтича за доктор Никрефос, бързо.

— Доктор Никрефос? — попита изненадано Че. — Не трябва ли да те види истински лекар?

— Той е дърт шарлатанин, знам — кимна Стенуолд. — Но разбира от отрови. А тези убийци… не разчитаха единствено на стомана.

Тиниса изхвърча през вратата моментално. Че остана да зяпа глуповато чичо си и да изстива вътрешно.

— Но ти… Не може да…

Стенуолд разтегли устни в нещо като усмивка.

— О, аз съм стар бръмбар, не забравяй, Че. Вътрешностите ми са направени от волска кожа. Нужно е нещо повече от отровното острие на уличен бандит, за да ми види сметката. Все пак може би е добра идея да презаредиш пронизвача. Резервни стрели и огнепрах има в моята стая.

Тя хукна като подгонена по стълбите, оставяйки го за кратко насаме с мислите му. Стенуолд дръпна наметалото на убиеца, чийто край покриваше лицето му. Смесеният произход не можеше да се сбърка, беше като печат върху кожата — в този случай истински коктейл от паешка, бръмбарска и мравешка кръв. Другият беше чиста проба мравкороден ренегат, така че отпорът, който му беше дала Че, си беше истинско чудо.

— Местни таланти, тези двамата — промълви той сам на себе си. Не бяха осоиди, нито такива, с които Империята на осите би имала вземане-даване. Играта очевидно се беше променила.

Че се върна, зареждайки в движение пронизвача.

— Дали Салма и Тото също не са в опасност? — попита тя.

— Тази нощ? Едва ли. Но утре… кой знае. Челядинке, налага се да променя плановете си.

— В какъв смисъл да ги промениш?

— Резервирал съм четири места на „Небесен“ за утре. Ти също ще пътуваш. Целият личен състав на „Великолепните“ потегля.

— Но нали каза…

— Плановете затова са планове, защото подлежат на промяна. Налага се да остана тук още малко, да довърша някои неща. Когато мога, ще дойда при вас. — Вдигна ръка да спре напиращите й възражения. — И не го казвам като евфемизъм на „повече няма да се видим“, Челядинке. Никога не съм вярвал в щурави лозунги от сорта на „свобода или смърт“. Ще дойда при вас в Хелерон, но на първо време, както вече споменах, искам ти да си на сигурно място. Звучи откачено, но май ще си в по-голяма безопасност с моите хора в Хелерон, отколкото сама с мен тук.

Тиниса нахлу през вратата, повлякла след себе си прегърбен старик с посребрена коса. Че отстъпи несъзнателно при появата на стария молецороден. Виждала го беше в Академията, но той водеше някакъв позорен предмет, от който благоразумните млади бръмбароиди страняха. Беше истинско олицетворение на вещер от детските приказки — с дълга и мазна сива коса, а дръпнатите му очи бяха бели и празни, без ирис или зеница.

— Майстор Никрефос — поздрави го Стенуолд. — Нуждая се от услугите ти.

Молецородният се изсмя през зъби.

— Вярващ най-после, а? — прошепна той толкова тихо, че момичетата се напрегнаха, за да го чуят. — Не? Е, няма значение. Тази сутрин ти бях длъжник. Утре вече няма да бъда, хм?

— Виж, ела и почвай да дрънчиш с кости или каквото там ще правиш — изръмжа Стенуолд. — Свърши си работата и смятай дълга си за платен.

 

 

Стенуолд беше излязъл някъде още преди Че да се събуди с глождещо чувство на тревога под лъжичката. А при вида на потрошения парапет събитията от предната нощ я фраснаха право между очите.

„Светът е полудял окончателно.“

Гледала бе как Никрефос разиграва театрото си над раната на Стенуолд и бе скърцала със зъби от дълбоко объркване. Това неговото не беше докторлък. Вместо да промие и зашие раната, той измърмори някакви заклинания над нея, изгори стиска горчиви билки и привърза малка торбичка с неизвестно съдържание към ръката на пациента. През цялото време Стенуолд седя търпеливо, смуглата му кожа бе посивяла от болката или от отровата, и остави шарлатанина да си шарлатанства на воля… а накрая дори му благодари.

След като молецородният си тръгна, Че притисна чичо си.

— Какво беше всичко това? Не ми казвай, че вярваш в тия глупости като някой… като някой доверчив дивак!

Стенуолд вдигна рамене.

— И аз като теб не откривам никакъв смисъл в действията му, но съм виждал доктор Никрефос да връща от прага на смъртта човек, когото всички истински лекари в този град бяха отписали.

— Но той почти не докосна раната!

Стенуолд сви отново рамене… после примижа.

— Лесно е да отхвърляш с пренебрежение сенките, когато лампите са запалени — каза единствено той, след което се прибра в стаята си.

А рано тази сутрин вече беше излязъл по работа, но не и преди да остави на Че и Тиниса бележка с „подробни“ инструкции.

„Задната стаичка в таверна «Мерая», третия час след зазоряване. С все багажа.“ И това беше всичко.

Двете момичета тръгнаха заедно, буквално рамо до рамо, защото по време на Игрите улиците бяха пълни с чужденци. Някои бяха просто търговци и занаятчии, но други изглеждаха съмнителни. В десетницата на Игрите се продаваха и купуваха повече стоки от всякакво естество, отколкото през целия предхождащ ги месец. Както си им беше обичаят, бръмбароидите се възползваха докрай от търговските възможности, които събитието предлагаше. По пътя от вилата на Стенуолд до таверната момичетата се разминаха с група наемници ренегати от Век, които вървяха изпъчени, все едно цялата улица е тяхна. Видяха робовладелец от Тарк да говори с двама паякородни купувачи — макар притежаването на роби в Колегиум да беше забранено, нищо не възпрепятстваше препродаването им на хартия. Имаше мъже, които приличаха на разбойници, дошли с надежда да пробутат плячката си; благородници от земите на паяците с все антуража си; богомолкородни наемни убийци с празни погледи… Извадиха късмет, че стигнаха до таверната без някой нов кандидат-убиец да им скочи от тълпата. И двете държаха ръце близо до оръжията си, Тиниса беше с обичайната си рапира, а Че беше препасала истински къс меч хелеронска направа. Когато отново я нападне убиец, щеше да го посрещне със сериозно оръжие, а не със смешното си ножче.

Таверна „Мерая“ беше издържана в дискретен мухороден стил, с толкова ниски врати, че трябваше да се навеждаш, за да минеш през прага, с пръстен лепеж и резбовани дървени колони в три от страните, и с широко отворени капаци на четвъртата. Едва прекрачиха прага и миниатюрният собственик скочи да ги посрещне.

— Дами, дами, хайде, не е нужно да ви зяпат всички тези груби мъжища. Елате, има една частна стаичка за вас, да? — Вдигна рошавите си вежди и Че кимна бавно. Чичо й Стен явно не си беше губил времето.

Задната стаичка си беше истинско свърталище в стила на мухоидите без компромисите, направени за удобство на туристите в големия салон. Масата беше петнайсетина сантиметра висока и наоколо й бяха подредени възглавнички вместо столове. И най-важното, в тавана имаше капак, през който можеха да избягат за нула време към уличката зад таверната. Мухоидите никога не оставаха без резервен изход.

— Сигурно е пратил указания и на другите двама — предположи Че.

Тиниса кимна мълчаливо. Днес изобщо не говореше много, от сутринта да беше казала най-много десетина думи. Че се вгледа в лицето й, но майсторски положеният грим скриваше евентуалните следи на безсънна нощ.

— Какво има? Заради снощи ли? — каза накрая тя.

Тиниса я погледна и задържа погледа й.

— Ти… никога не си убивала човек, нали? — попита тихо паякородната.

Че вдигна уж небрежно рамене.

— Можех да убия оня тип, дето резна чичо Стен. И аз го боднах… няколко пъти.

Тиниса продължи да я гледа в очите, докато най-накрая Че не призна:

— Добре де. Не съм. Просто се бих, както го правим във Форума на умелите. Преди не си бях давала сметка, че може да е… истинско.

— Аз го убих — промълви Тиниса и сведе поглед към ръцете си. — Умееше да върти меча, но аз го убих. — После извади внимателно рапирата от изящната й ножница и Че си спомни колко беше завиждала на Тиниса, когато Стенуолд й я подари. Беше красиво оръжие паешка направа. Като цяло паякородните не бяха най-добрите ковачи, но към някои конкретни аспекти на занаята проявяваха интерес и изработката на мечове беше един от тях. Рапирата на Тиниса беше копие на богомолските рапири, с извит назад предпазител за ръката с формата на огънати навътре листа, а острието се стесняваше постепенно, наточено като бръснач и от двете страни. Истинските богомолски рапири бяха редки и много скъпи и Стенуолд така и не беше успял да открие оригинал. Може да бяха горски диваци, които си нямат и понятие от великите технологични достижения след революцията, но когато богомолкочовеците правеха меч, лък или друго изделие, го правеха с умение, усъвършенствано от векове.

— Трябваше да го убиеш — каза сериозно Че, все така загледана в рапирата. — Иначе той щеше да те убие. Недей да се измъчваш.

— Почувствах се… — Тиниса стисна устни до побеляване. — Почувствах се толкова жива.

— Жива ли?

— В онзи миг, когато преодолях гарда му, беше като… Ако искаш вярвай, но беше прекрасно. Забравих всичко друго. В онзи миг не мислех нито за теб, нито за Стен. Знаех само, че съм спечелила и че това е добре. Адски добре.

Че си спомни реакцията на момичето след битката. Явно Тиниса се беше опитвала да компенсира угризенията, които би трябвало да изпитва, но които така и не бе открила в себе си.

— Ами, не знам, аз… — започна тя и точно тогава, за неин късмет, ханджията въведе Тото и Салма в стаичката. Тото приличаше на вързоп в дългото си безформено палто и с брезентова торба през рамо, така че ако бяха привлекли нечие внимание по пътя си насам, вината не ще да е била негова. Салма, от друга страна, беше известен с начина си на обличане. Винаги следваше последната мода и залитането към кича не му беше чуждо. Днес беше потънал дълбоко в диплите на роба с висока яка и изящна кройка, която — както гласеше лафът — беше почти достатъчно великолепна да й посветят отделна катедра в Академията. Издържана беше в преливащи се сини, зелени и червени нюанси, а по края на богатите й дипли имаше кант от златисти плочки.

— Като какъв точно си се маскирал пък ти? — подразни го Тиниса, възвърнала обичайното си хладно спокойствие. — Или Стен ти е заръчал да се нагиздиш като умопобъркан чужденец?

— Не съм аз виновен, че никой в това изостанало провинциално градче не се облича като хората — отвърна Салма. — Какво трябваше да направя с робата си? Да я зарежа тук?

— Нямаш ли… багаж? Чанти някакви?

Салма разтвори робата си. От вътрешната страна беше подплатена с обикновен син плат без финтифлюшки, затова пък с множество джобове. Имаше си дори пришита ножница, съдържаща къс меч със странна форма.

— Ясно ли ти е, че снощи някой се опита да ни убие? — захапа го Тиниса, макар че Салма не би могъл да знае за случката. — Е, сега поне няма да стрелят по мен, щом си имаме ходещо чучело в групата.

— Опитали са се да ви убият? — възкликна потресен Тото.

— Опитаха се да убият чичо Стен — внесе необходимата поправка Че, — но ние се оказахме на пътя им. Убийците, те… мъртви са и двамата. — Спомни си как накрая бяха повикали градската стража, която Стенуолд отпрати с все труповете и известно количество монети вместо отговори. Всички, включително Стенуолд, се преструваха, че нищо особено не се е случило. Явно така постъпваха онези, чиито тайни биха пострадали от излишното любопитство на властите.

Точно тогава се появи и Стенуолд без много шум.

— Добре — каза делово, като видя, че всички са се събрали. Последва примера им, настанявайки се на пода до масата, но така, че вратата да е откъм дясната му ръка, а не зад гърба му. — Време е да си кажем някои истини — подхвана той. — Макар че ако не съм сбъркал драматично в преценката си за вас, едва ли ще се изненадате особено. Че и Тиниса са слушали до втръсване лекциите ми в Академията, Федерацията на Салма има горчив опит от първа ръка с поведението на Империята, а колкото до Тото…

Младият занаятчия преглътна шумно.

— И аз подочувам някои неща, майсторе.

— Е, какво искаш да направим? — обърна се Че към Стенуолд. — Във връзка с осоидите, имам предвид.

Той кимна.

— Равнините не са се променяли — поне по отношение на политическия баланс — вече колко… петстотин години. Не е за вярване, но ако не броим обичайното кресливо съперничество между градовете-държави на мравкоидите, положението не се е променило съществено от революцията насам. Е, хората живеят по-добре на някои места, но постигнатият политически баланс е съумял да се запази непокътнат, и то не заради външен натиск, а заради собствената ни грижливо поддържана изолация. — Колкото и да се опитваше Стенуолд, и сега не успя да се отърси от даскалския тон. Говореше все едно е застанал пред зала със студенти. — А и светът отвъд нашите граници сякаш се е наговорил да ни съдейства. Паешките владения оттатък Еверис винаги са гледали на нас като на източник на ресурси, на забавление и на зандан с един-единствен изход. Бариерният рид ни откъсва от севера толкова успешно, че повечето равнинци не знаят нищо за дома на Салма, нищо освен името — Федерацията. За наш късмет сънародниците му така и не проявиха желание да ни наложат цивилизацията си. Дотук прав ли съм, Салма?

— Малко крайна, но иначе точна преценка — съгласи се ученикът му.

— А на изток… Е, там има основно пустиня, а малкото обработваема земя е заета от разнородни градове-държавици и номадски племена, хора бедни и изостанали. Или така поне пише в учебниците. Да, но за последните две поколения всичко това се промени, продължава да се променя и ще се променя по-бързо, отколкото ние можем да го осмислим.

Той въздъхна, после продължи:

— Като ви гледам сега… ме налягат спомени. Не бях много по-голям от вас, когато тръгнах на изток с неколцина луди глави като мен да проверим дали са верни тревожните новини, които пристигаха от онази част на света. И да, бяха верни, защото там се надигаше нова сила. Осородните, които в старите източници се описват като враждуващи помежду си варвари, бяха създали империя. И империята им беше разширила границите си почти до Хелерон и Тарк. Има един град на име Мина… — Спомените го заляха и той стисна очи. — Бяхме там, когато Мина падна и се превърна в поредното парче от мозайката, за която мечтаят осородните. Един свят — една империя, ако трябва да го определим с две думи.

— Но това е било преди колко… двайсет години? — възрази Тиниса. — Къде са те сега? Защо не са превзели Хелерон? Защо армията им не е пред портите на Колегиум?

— Колкото до Хелерон, там добре познават осоидите. Всъщност, хелеронските търговци натрупаха богатства от търговия с военната им плячка, купуват от тях заграбеното и им продават произведени от бръмбарочовеци оръжия. Гледат на осоидите като на поредния град-държава, който води постоянни битки и не подлежи на промяна. Имаше един момент, по времето на войната между Империята и Федерацията, когато част от първенците на Хелерон прогледнаха за заплахата, която пълзеше към собствения им дом. Но тогава осоидите дойдоха с договори и обещания, подписаха маса споразумения, в които декларираха на хартия, че Империята им няма да се разширява оттатък Мина. И понеже търговските печалби продължиха да нарастват, хелеронските магнати си затваряха очите за вида стоки, към които проявяваха интерес осородните. А и да има такива, които не са си затворили очите, тях ги е споходила скоропостижна смърт. Колкото до това какво прави армията им… Салма, мисля, че на този въпрос ти най-добре можеш да отговориш.

Усмивката на Салма стана по-широка, но и по-студена.

— Когато толкова лесно се съгласи да ме вземеш за ученик, доста се чудех какво точно знаеш — каза той.

Другите трима го гледаха колебливо, сякаш не знаеха какво да мислят, и той поклати глава.

— Когато дойдох в Колегиум, беше минала само една година от края на Дванайсетгодишната война. Дванайсет години военен конфликт между моя народ и осородните.

Младежите бяха свъсили съсредоточено вежди, опитвайки се да осмислят казаното, да се върнат мислено към посочения период от време.

— Осоидите прекратиха завоевателните си походи чак когато стана ясно, че не са в състояние да контролират завладените вече територии. Избухнало беше въстание в тила им, покорените народи се опитваха да отхвърлят хомота на робството. Тогава ни предложиха мир, който ние не бяхме в състояние да откажем. Поискаха три от граничните ни княжества. Ако ги сравним по територия с Равнините, това би се равнявало на земите от езеро Сидерити чак до западния бряг, включително Колегиум и Век, които се падат по средата. Подписахме мирния договор и осородните поеха назад, за да потушат въстанията. И до днес чакаме на тръни кога ще се върнат. Това, надявам се, обяснява къде е била армията им през всичките тези години. Не е стояла без работа, уверявам ви. — Салма се облегна назад, като ги наблюдаваше.

— А моите агенти в Хелерон, които си държат очите и ушите отворени, имат основания да смятат, че Равнините ще са следващата жертва на Империята — заяви Стенуолд. — Ако не друго, това би означавало, че когато отново нападнат Федерацията, ще го направят едновременно от изток и от юг и ще ползват леярните на Хелерон като източник на оръжия за армията си.

— И какво можем да направим ние? — зададе Че въпроса, който терзаеше всички тях.

Стенуолд сгърби рамене.

— Надявал се бях нещата да се развият другояче, но времето е колело, което смазва и по-добри планове от моите. Идеята ми беше да ви заведа… да заведа някои от вас в Хелерон, да ви представя на когото трябва и да съберем малко информация от първа ръка. След това, на място и с достатъчно данни за плановете на осоидите, щях да ви задам един въпрос. — Замълча с пълното съзнание, че обръща нова страница в техния живот, а и в своя, че ги води по път, от който няма връщане назад. — Ще ви задам този въпрос сега. Искам да ми помогнете срещу осородните. Искам да бъдете мои шпиони, мои агенти в тази борба. Помислете си много добре, преди да ми отговорите. А сега ти, Тото.

През цялото време мелезът беше седял мълчаливо и неподвижно. Сега наблюдаваше притеснено как Стенуолд вади калъф за свитъци от вътрешността на широката си роба.

— Струваше ми доста усилия, но вече са твои. Знам, че майсторите занаятчии в Академията никога не са били щедри в похвалите си към теб, затова се постарах да измъкна от тях всичко, което ти се полага. Дипломата ти, Тото. Вече си дипломиран пътуващ занаятчия.

Младият мъж посегна несмело да вземе калъфа, но не посмя да го отвори.

— Благодаря ви, майсторе.

— Давам ти я сега, без значение какво ще решиш по другия въпрос — обясни смутено Стенуолд. — Просто за да знаеш, че не те изнудвам. — „Макар че само аз си знам какво ми струваше да я получа“, добави наум той.

— В какво ще се състоят задачите ни? — прекъсна го Тиниса.

— В момента ми е трудно да кажа — призна възрастният мъж. — Ще идете в Хелерон, ще задавате въпроси, ще се срещнете с моите хора там. Ще слухтите за всичко, което идва от изток, и ще изготвите оценка до каква точно степен осоидите са си създали предмостие в Хелерон. Звучи простичка, нали? Не забравяйте обаче, че те също имат агенти, а могат да наемат и всякаква паплач. Снощните ни гости бяха пример точно за това. Дръжте оръжията си подръка и винаги подготвяйте резервен план за бягство. — Той изкриви лице в гримаса. — Както казах, бях го планирал другояче, но след снощната случка предпочитам да се махнете от Колегиум. В момента за вас е по-опасно да останете тук с мен, отколкото да заминете сами за Хелерон. Така че дори да не приемете предложението ми, добре ще е да напуснете града. Заради собствената си безопасност. — Той ги изгледа един по един. — Някой реши ли вече?

Салма се протегна с наслаждение, сякаш идеше реч за нещо дребно, което едва ли заслужава пълното му внимание.

— Разбира се — каза той. — Всъщност вече писах на когото трябва във Федерацията. Ще бъда слуга на двама господари, майстор Трудан. Двама господари с общ враг.

— Аз също искам да помогна — побърза да добави Че. — Ще направя каквото смяташ за нужно.

Стенуолд помръкна. „А исках да те държа встрани от това.“ Но вече нямаше безопасно място, където да я настани, а ако Империята тръгнеше срещу Равнините, безопасни места нямаше да има никъде.

Тиниса продължаваше да мълчи, но Тото се размърда. Кимна бавно, макар да се виждаше, че не е особено ентусиазиран.

— И аз ще ида, майсторе — каза простичко той и Стенуолд се запита дали току-що получената диплома не е натежала на везните. Или пък съблазънта на хелеронските машини и фабрики. Или нещо друго.

— Тиниса?

Тя го погледна с усмивка.

— Чичо Стен, има неща, които не ни казваш.

А той си помисли: „Кръвта вода не става“, защото тя виждаше в сърцето и в ума му като да бяха прозрачни. Разиграваше игра на сляпа баба, която всички паякородни владееха безотказно още от най-ранно детство. Ето я Тиниса, в неговия град, отраснала сред практичните и лишени от особено въображение хора от собствената му раса, а притежаваше всичко необходимо да бъде паякородна принцеса.

— Да, и част от тях ще ви кажа, ако и когато дадете съгласието си, а други ще запазя в тайна, защото противното би ви изложило на ненужен риск. — „И ще ви оставя да си блъскате главите за какво иде реч.“

Тиниса все още го гледаше напрегнато и прехвърляше някакви аргументи в хубавата си главица.

— Ти ще дойдеш ли при нас в Хелерон?

— При първа възможност. Веднага щом приключа с някои неща тук.

Усмивката й се промени — от изпитателна в безгрижно игрива.

— Защо не, тогава? Тръгваме всички.

Стенуолд се чудеше за колко ли се е досетила. Но така или иначе беше получил съгласието им, макар да не беше сигурен, че са взели решението си поради правилната причина. Всъщност може би никога нямаше да разбере какво е подтикнало всеки от тях.

— Е, какъв е планът, чичо Стен? — подкани го да продължи Тиниса.

— Ами, преди плановете ми да се променят така неочаквано, бях уредил пътуване за четирима по релсовия път до Сарн, а оттам пеша до Хелерон. Как ви звучи?

— Ако няма друг начин да стигнем — каза Салма. Идеята за пътуване с релсовото автовозило явно не му допадаше особено.

— Всъщност има — призна Стенуолд. — Ако всичко това се случваше след месец, Железният път щеше да е готов и да ни отведе директно до Хелерон, нищо че дерат по две кожи. Уви, полагането на релсите в последния участък се бави, а ние трябва да действаме незабавно. По тази причина вместо с влак по обед вие четиримата ще се качите на „Небесен“, който потегля за Хелерон днес.

— Този „Небесен“ не беше ли някаква летяща машина? — подхвърли Салма.

— Въздушен кораб — промълви развълнувано Тото. — Много нов. Много голям.

Салма направи физиономия.

— Става все по-хубаво и по-хубаво.

— Ще пратя някого от пощенската гилдия до Хелерон. Това кажи-речи е единственият начин да се изпревари „Небесен“. Искам хората ми там да знаят, че идвате. Ще ви чакат на площад „Милосърдие“, който се намира близо до летището. Главният ми съюзник в Хелерон се казва Скуто, но вас ще ви посрещне друг, Болуин.

— Болуин звучи като бръмбарско име. А този Скуто, той мухороден ли е? — попита Тиниса.

— Ами… Болуин ще ви запознае с него — заобиколи въпроса й Стенуолд. Бръкна в някакъв вътрешен джоб на робата си и извади оттам сгънат на квадрат лист хартия. — Ето. Пазете го добре. Това е Болуин.

На листа имаше портрет, скица с молив без излишни подробности и светлосенки, но даваща достатъчно ясна представа за образа на бръмбаророден мъж на средна възраст с изсечено като от камък лице и тежка челюст. В долния ъгъл на листа се мъдреше ъгловатият подпис на художника: НЕРО.

— Някакви въпроси? — попита Стенуолд, след като младежите разгледаха портретната скица.

— Да. Какво ще стане с теб? — попита Че.

Той я погледна с обич и се усмихна.

— Тревожиш се за мен, така ли?

— Ами да, чичо Стен, тревожа се.

— И с право, като си помислиш — каза той. — Човек на възраст съм. Силите ми намаляват, шкембето ми расте. Историк, който владее книгите по-добре от меча. Това си мислиш, нали?

— Аз…

— Надявам се същото да си мислят и осоидите. — Стенуолд се усмихна, за да успокои страховете на младежите. Мислеше си обаче за Талрик. Мислеше си, че Талрик едва ли ще се хване на това. — Докато се усетите, и ще дойда при вас в Хелерон — увери ги той.

Но преди да напуснат таверната през задния изход, изгледа продължително всеки от тях. Последните му шпиони. Повереницата му, племенницата му. Вече всичките му чипове бяха на масата, резерви нямаше. Или щеше да спечели всичко с тази ръка, или да изгуби всичко.

„Де Тисамон да беше тук.“ Когато вървеше в сянката на Тисамон, не знаеше какво е страх.

Даде щедър бакшиш на ханджията, задето ги беше пуснал в задната стая, и още по-щедър, за да разказва неверни истории по-късно, попитат ли го кой е идвал и накъде е тръгнал. Четиримата младежи бяха влезли в таверната свободни и невинни, а си бяха тръгнали с неговата дамга. Насън да го бутнат, можеше да изреди имената на други, които бяха отнесли без време дамгата му в гроба. Вярно, списъкът не беше дълъг, но повече загуби не можеше да си позволи.

Излезе от таверната в яркото утро и потегли с бърз ход, като се чудеше колко ли очи го следят, колцина сред множеството вървят по стъпките му.