Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно (30)

29.

Опита се да каже още на първите войници, които видя, че в двореца има избягали затворници, но те отстъпиха назад, като местеха поглед от лицето му към окървавената туника и обратно, което го накара да се пита какви ли слухове са били разпространени по негов адрес в часовете преди заговора за убийството му. Дори не пожелаха да го изслушат. После се натъкна на стражи, които се опитаха да го спрат, глухи за предупрежденията му. Той ги изгледа отвисоко. Нямаше нужда да споменава името на Рекеф, защото агентите на Те Беро си бяха свършили работата добре. Той беше известен. Само много верен войник би застанал решително на пътя му, а по всичко личеше, че Ултер не вдъхва нужната за това лоялност у своите. Бариерите, които губернаторът беше издигнал, се разтваряха пред Талрик — стражите отклониха поглед, все едно е невидим. И Талрик продължи към харема.

И си беше чиста проба харем, а не преувеличена мълва сред прислугата и войниците. Ултер беше заел идеята от декадентската невъздържаност на Паешките земи — голяма стая с множество ниши в сърцето на двореца, без прозорци, осветена само от треперливия пламък на прикрепени към стените факли. Нишите и външният периметър на харема бяха отрупани с възглавници — единствените места, където можеха да се излегнат двайсетината жени, призовани от Ултер. Сред тях бяха робините, прислужвали им в залата за аудиенции, включително Хрея, имаше и други, от всички раси, които бяха привлекли погледа на стареца през последните няколко години — паякородни и мравкородни, осоиди и скакалецородни, дори една навъсена девойка водно конче. Апетитът на губернатора очевидно нямаше насита.

Макар да беше заел идеята за харема от паякоидите, Ултер беше оставил и своя отпечатък върху мястото. Сред сенките и излегнатите жени, между подпорните колони на галерията при стената в дъното се кипреше истински трон с тежка дърворезба, подобен на онзи в залата за аудиенции. На него седеше и чакаше губернаторът на Мина. Не изглеждаше изненадан, когато под арката на прага се появи Талрик, а не някой от убийците, които сам беше пратил подире му.

Талрик плъзна поглед по хубавиците, после го спря върху Ултер, чиято укоризнена физиономия сякаш казваше, че една определена красавица липсва от колекцията му. В стаята се долавяше отсъствие с формата на Скръб в окови, отсъствие, което стоеше между двамата като призрак.

— Капитан Талрик — каза Ултер без да бърза, произнасяйки ясно всеки звук. — Изглеждаш ми променен някак. Тежка нощ, може би?

— Имал съм и по-леки. — Талрик направи няколко крачки напред, без да сваля поглед от Ултер. Все пак усети как жените се дръпват назад при вида на кръвта и меча в ръката му.

— Какво става, стари ми приятелю? — попита Ултер.

— Ти ми кажи.

— О, не, не ми ги пробутвай тези. Малко е късно да се правим на интересни, не мислиш ли? — Едрият старец се размърда в трона си и чак сега Талрик различи оръжието на коленете му — оръжие с тясно острие и зловещ вид. — Разправил си се с Раут и другите, както виждам. С всички? Рана в рамото е малка цена за толкова мъртъвци.

— Те бяха аматьори.

— Сигурно си прав. И сигурно се питаш защо съм ги пратил?

— Не се питам. Знам. Защото любовта към собствените ти наслади е станала по-голяма от любовта ти към Империята — каза Талрик и спря на достатъчно разстояние от Ултер, така че да отскочи навреме, ако старецът решеше да пусне жилото си.

— Не, Талрик. Ти ме принуди да го направя. Ти ме принуди да ги повикам и да издам тази заповед. Не отричай. Защо, Талрик? Не е заради пеперудородната танцьорка. Нея ти използва като повод, като лост. Искал си да се стигне до това. Защо? Какво стана с приятелството ни? Нима не ти бях добър приятел?

— Всичко е заради Империята, Ултер. Винаги заради Империята.

— О, я стига. Никой не разсъждава по този начин! — повиши глас старецът. — Да не мислиш, че генералите разсъждават така? Или самият император дори? За нас Империята е плуг, с който орем земята, Талрик, за да събираме богата реколта. Няма да намериш и един човек, който да служи на Империята заради самата нея.

— Един такъв стои пред теб — каза тъжно Талрик.

Ултер изкриви пренебрежително устни.

— Можеш да говориш каквото си искаш, Талрик, но на мен планът ти ми е пределно ясен.

— И какъв е този план?

— Да се спретне шоу за пред местните. Губернаторът и старото му другарче си пускат кръв, и то заради жена! Не се съмнявам, че приятелчетата ти от Рекеф ще имат грижата слухът да плъзне като горски пожар.

Талрик поклати глава, на което Ултер се разсмя от сърце.

— Излишно е да скромничиш, стари приятелю. Ако просто ми прережете гърлото, дрипльовците ще надушат вътрешното противоборство отдалече. Ако ме свалите с декрет, това би отслабило имперските цветове тук, в Мина. А местните само чакат повод да изровят доспехите си и да размахат мечовете. Сега обаче… сега всичко ще изглежда лично. Това целите, нали? Да размахате главата ми пред тълпата и да покажете, че нищо не може да застане на пътя ви, дори старият Ултер? Да им покажете, че ние, осоидите, сме корави копелета, които не прощават дори на собствените си хора? Сякаш двамата с теб бихме могли да се скараме заради една фуста, стари приятелю. — Ултер го прикова с поглед. — И кога изобщо те прехвърлиха във вътрешната служба на Рекеф?

— Бях във външната и скоро отново ще бъда, при първа възможност… но засега… — Талрик вдигна рамене, или по-скоро само едното, здравото. — Не ми е нужен повод, Ултер. Ти се оказа виновен, точно както ме предупредиха. Ако не се чувствах лично задължен към теб, щях да ти прережа гърлото, докато спиш. Но с това дългът ми се изчерпва.

— Значи… — Старецът се надигна от трона си и жените се сгушиха една в друга, усетили предстоящото кръвопролитие като воня, която се разнася във въздуха. — Значи ще си изработиш чудесно повишение, стари приятелю. Виж, аз винаги съм бил полезен за кариерата ти. Искаш да се върнеш във външната служба на Рекеф? Не се самозалъгвай. И отдалече няма да помиришеш външната служба, след като веднъж си омърсил ръцете си с делата на вътрешната. Няма да ти позволят. Вече си един от тях.

Талрик не каза нищо. Чакаше. Ултер вдигна оръжието си на светлината и мекият светлик на факлите се плъзна като вода по дължината му. Не беше късият прав меч на въоръжение в имперската армия, а рапира в стила на паякородните също като стаята.

— Изглеждаш ми уморен, Талрик. Сигурно си дошъл тук с идеята за екзекуция. Да избавиш стареца от мъките му? — Ултер вдигна вежди. — Ако е така, то боя се, че ще те разочаровам. И аз като теб съм бил в Бойното братство. Още помня движенията. Нещо против да кръстосаме шпаги в името на доброто старо време?

— Дори да ме убиеш, това нищо няма да промени — каза тихо Талрик. — С царуването ти тук е свършено и ти го знаеш.

Ултер плъзна поглед по харема, който символизираше всичко, изградено от него през годините.

— Така да бъде — кимна той и зае бойна стойка. Талрик последва примера му въпреки болезненото придърпване в раната и се опита да включи в уравнението по-голямата дължина на противниковата рапира.

Зачака. Не бързаше за никъде, така че Ултер трябваше да направи първата крачка.

И той я направи. Преодоля делящото ги разстояние с изненадваща бързина и макар Талрик да отскочи назад, върхът на рапирата изстърга по медната оплетка на гърдите му. С мълниеносно движение Ултер вдигна оръжието си към лицето му. Ръката му беше бърза, краката — не толкова. Когато Талрик скочи встрани и нападна, отстъплението на губернатора беше прибързано и тромаво. Талрик продължи да го изтласква назад с надеждата да го притисне към някоя стена, където по-малката дължина на собствения му меч щеше да се превърне в предимство. Но подходи към задачата твърде бързо, болката в рамото го прониза до мозъка на костите и спря настъплението му на половината път. Ултер отстъпи още няколко крачки, възстановявайки първоначалното разстояние помежду им. Лицето му беше безизразно и приличаше на разтекла се восъчна маска.

Изграчи нещо и премина в светкавично нападение, което нямаше нищо общо със стила на Бойното братство — рапирата бе протегната напред докрай, ход, най-вероятно заимстван от дуелистката традиция на паякородните. Талрик отстъпваше бързо, а върхът на рапирата танцуваше пред лицето му като нахален комар. Ултер успяваше да поддържа разстоянието помежду им, макар тежкото му тяло да изглеждаше неповратливо в сравнение с танца на китката, която се движеше умело и бързо като на много по-млад мъж. След това Талрик направи бърза крачка встрани, изчака върха на рапирата да разсече въздуха покрай него и замахна на свой ред.

Маневрата му далеч не беше пример за дуелистко майсторство и не би трябвало да изненада противника, особено при тромаво изпълнение като неговото. Мъж в по-добра физическа форма сигурно би избегнал с лекота капана, но инерцията и масата на Ултер бяха твърде големи. Мечът на Талрик разкъса дрехата и отвори дълга плитка рана отстрани на големия му корем. Ултер изкрещя нечленоразделно и замахна с рапирата си към лицето на Талрик.

Ударът беше изпълнен с плоската страна на острието, но пък беше толкова неочакван и толкова встрани от всички стилове на дуелиране, че постигна целта си. Талрик се озова на пода, отчасти заради нескопосания си опит да избегне удара и отчасти заради нетърпимата болка. Примигна няколко пъти. Очите му си бяха на мястото, но едното се пълнеше с кръв от рана над веждата, която, изглежда, продължаваше и надолу по бузата му. Ултер връхлиташе с протегната рапира и Талрик изпълзя трескаво настрани, като успя да замахне в движение с меча си към крака на противника. Още една плитка рана, която кървеше обилно. Вече не ставаше дума за умения в изкуството на дуела. Ултер беше стар и изпълнен с гняв. Талрик беше уморен до смърт.

Обикаляха бавно в кръг. Едното око на Талрик вече се беше затворило напълно. Ултер куцаше, но присвитите му очи святкаха с яростта на притиснато в ъгъла животно. На Талрик му хрумна, че може и да изгуби този двубой, но мисълта беше толкова далечна и студена, че се плъзна по периферията на съзнанието му почти без да остави следа.

Ултер нанесе два бързи удара с намерение да изтласка противника си назад, но Талрик парира втория с меча си, натисна на свой ред и надделя, макар старецът да се оказваше по-силен от очакваното. После нападна. Замахът му беше тромав и Ултер посегна да парира със свободната си ръка, но не прецени разстоянието и вместо да изблъска ръката на Талрик, получи рана под лакътя. Едновременно с това замахна назад да прободе противника си с рапирата, но Талрик беше твърде близо и вместо с върха, Ултер го удари в ребрата с орнаментирания предпазител. Сблъсъкът ги раздели отново.

Талрик знаеше, че краят е близо. Нито той, нито губернаторът разполагаха с нужните сили и страст. Вече не го интересуваше кой ще надвие. Важното беше да свърши най-после, по един или друг начин.

Лицето на Ултер вече не беше лицето на мъжа, когото Талрик познаваше. Този нов Ултер нападна отново, принуждавайки врага да залитне назад, после го засипа със серия от бесни безсистемни удари, тясното острие на рапирата сечеше въздуха пред лицето на Талрик и стържеше по медната оплетка на ризницата му. Талрик се опитваше да засече рапирата със собствения си меч, да я отклони и да скъси разстоянието, но яростта, захранваща движенията на Ултер, не даваше миг покой на танцуващата му рапира. Талрик усети, че стената е на крачка зад гърба му и се метна тромаво настрани, като едва не загуби равновесие, а рапирата изплющя по гърба му като бич. Усети как изпод превръзката на рамото му се стича кръв. Чу собственото си накъсано, хрипливо дишане.

„Това е то. Стигнах до края на силите си. Вече нищо не ми остана.“

И нападна. Сега единствената му надежда беше в нападението, защото защитата го убиваше. Маневрата му свари Ултер неподготвен. Рапирата изсвистя над рамото му и Талрик нанесе силен мушкащ удар с късия си меч… но този път той не беше преценил вярно разстоянието. Беше твърде близо и предпазителят на дръжката се заби в шкембето на Ултер. Губернаторът нададе рев, замахна със свободната си ръка и фрасна с отворена длан нападателя си по брадичката.

За миг светът почерня, завъртя се лудешки, а после Талрик се срина на пода. Мечът се изхлузи от ръката му. Въпреки шемета Талрик посегна да го вземе, Ултер се опита да стъпи върху ръката му, не уцели с малко, след което изрита меча настрани. Старецът дишаше шумно като парна машина, дробовете на Талрик свистяха предсмъртно. Беше преминал последната граница на изтощението и лежеше в краката на Ултер безпомощен като бебе. Нямаше сили дори да извърне глава пред последния удар.

Ултер вдигна рапирата да го прониже, после спря, свел поглед към жертвата си.

— О, Талрик, това е толкова неприятно — изхриптя той. — Не трябваше да се стига дотук. Не трябваше. — Изглеждаше искрено нещастен въпреки победата си. После лицето му се втвърди и той вдигна отново рапирата. — Но се стигна.

Мълнията беше толкова ярка и бяла, че заслепи и другото око на Талрик. Той се сви инстинктивно и прикри лицето си. После си даде сметка, че вече би трябвало да е мъртъв, но незнайно защо рапирата на Ултер така и не го пронизваше.

Отвори едва-едва единственото око, което все още му се подчиняваше. Откъм жените долиташе уплашен шепот, но звуци на битка определено липсваха. С безкрайна неохота Талрик се надигна, стиснал с ръце главата си. И тогава видя Ултер. Огромното туловище на губернатора лежеше по лице на крачка от него, а в гърба му зееше обгорена дупка.

Някакви ръце го хванаха. Талрик се опита да ги махне от себе си, после осъзна, че ръцете му помагат да се изправи.

— Помислих, че си умрял — казваше женски глас.

— Не си единствената — изграчи той и най-сетне успя да фокусира погледа си върху лицето на жената. Хрея? Наистина беше Хрея. На лицето й се четеше по-скоро предпазливост, отколкото загриженост, като на човек, който не е съвсем сигурен какво е спечелил и колко е загубил. Погледът на Талрик се стрелна отново към губернатора и обгорената дупка в долната част на гърба му. После погледна към Хрея и тя кимна мълчаливо. Талрик съзнаваше, че е прехвърлил по-голямата част от тежестта си върху нея, но просто не беше в състояние да се задържи на крака без чужда помощ.

— И сега какво, капитан Талрик? — попита тя.

В този момент той най-сетне откри силите си, онези скрити резерви, към които рядко посягаше, изправи гръб и отстъпи крачка встрани. Безформеният труп на Ултер привличаше неудържимо погледа му. Заля го вълна на горчиво облекчение, че не той е нанесъл смъртоносния удар.

— Имам още работа за вършене — каза дрезгаво. — Затворниците… — И тогава се сети за собствените си затворници. Сега, когато Ултер беше мъртъв и зачеркнат от мисления му списък със задачи, очите му виждаха далеч по-ясно. — Затворниците — повтори той и пред погледа на Хрея, пред погледа на всички жени наоколо, излезе с несигурна крачка от харема.

 

 

Ръцете й само дето не кървяха. А си беше въобразявала, че ще се справи лесно. Имаше нужното образование, все пак.

Ако не беше съумяла да прогони мрака с помощта на Изкуството си, щеше да е съвсем невъзможно. Дори така обаче се бе наложило да подходи към взломаджийския занаят кажи-речи от нулата. Принципите може да й бяха познати, но никога не ги беше изпробвала в това им приложение.

Учила беше механика. Знаеше как работи една ключалка. А и катинарът на веригата около лактите на Салма не беше произведение на ключарското изкуство. Осоидите предпочитаха солидните, практични неща.

Вече с часове се потеше над катинара. Започнала беше по светло, междувременно слънцето беше залязло, а тя още ръчкаше безуспешно ключалката. Медицинската игла, която беше откраднала и чийто връх изкриви под ъгъл, за да прихване резците на заключващия механизъм, постоянно се изплъзваше от пръстите й — все по-вдървени и изтръпнали, — след което губеше време да я търси.

Вече беше преместила три от резците там, където смяташе, че трябва да бъдат. Оставаха още два.

— Мисля, че ще е добре да побързаш, ако е възможно — измърмори Салма.

— Ако пак започваш да се схващаш, седни — отвърна Че. — Самата аз също не бих отказала малка почивка.

— Боя се, че не разполагаме с тази възможност.

Съсредоточена изцяло върху упоритата ключалка, Че не беше чула нищо от гюрултията вън, но сега нададе ухо. Нещо ставаше от другата страна на вратата им, нещо голямо. Чуваха се викове на болка и трясък на метал.

— Моля те, Че. Побързай — повтори настоятелно Салма. Нейната първа мисъл беше, че някой е дошъл да ги освободи, но Салма явно не беше оптимист като нея.

Че пъхна отново иглата в ключалката и се зае да ръчка около упорития четвърти резец. Не помръдваше и толкова. Нищо работа за един ключ, но нейната тънка игла се плъзгаше и дращеше безсилно по метала.

— Че, побързай. — Салма трептеше като пренатегната струна. Звуците отвън ставаха все по-силни, чу се рев на ярост и забързани стъпки.

Че завъртя леко иглата и я усети как се огъва, захванала резеца. Ако усилеше натиска, или щеше да успее, или да счупи върха й. Не й оставаше друго освен да заложи всичко на качеството на имперската стомана.

Някой се опитваше да пъхне ключ в бравата на килията им. Ключът стържеше, без да уцели ключалката, с припрените звуци, характерни за проста задача в екстремни условия. „Съсредоточи се!“ Натисна иглата със затаен дъх. Дори сърцето й спря да бие от ужас, че тънкият метал ще се счупи в ръцете й. Въпреки това продължи да натиска, докато не я заболя китката.

Вратата се отвори, толкова рязко и силно, че се трясна в стената отвън. Че се стресна и това неволно движение намести като с магия четвъртия резец. Време за петия нямаше.

Нямаше пети. Първоначалната й преценка явно е била погрешна. Веригата се смъкна от ръцете на Салма и крилете му изникнаха току пред лицето й, а силата на замаха им я отхвърли в другия край на килията.

Ръцете му сигурно бяха изтръпнали и сковани, напълно непригодни за бой поне още няколко минути, но Салма удари с рамо войника на прага и го изблъска навън. Отзад имаше още един войник, който също попадна в мелето. Вторият държеше меч, но не можеше да го използва от страх да не нарани колегата си. Че се стрелна към него, без боен вик и без предупреждение, сграбчи ръката, в която войникът държеше оръжието, и я дръпна надолу с всичката си сила и тежест.

 

 

Тиниса се опита да заобиколи някак бронирания войн, сграбчи дръжката на алебардата му и натисна към него, но той я отблъсна с презрение. В коридора отзад войниците вече отваряха вратата на една от килиите. Тиниса мерна за миг Тото, който се приближаваше със запънат арбалет, но той не беше добър стрелец дори в спокойни моменти, а спокойните моменти отдавна бяха останали зад гърба им. Тя замахна отново към бронирания с рапирата си, но стоманеният връх изстърга безсилно по доспехите.

А после се появи Ахеос. Тиниса съвсем беше забравила за него, а и той беше спрял да напомня за себе си през последните минути. Явно е чакал да събере кураж.

Нападна от тавана, крилете му избиха искри от каменната зидария, спусна се върху раменете на бронирания и се опита да забие кинжала си в процепа на шлема. Бронираният полудя — въртеше се като див звяр, сечеше с алебардата си наляво и надясно, нагоре и надолу, но не успяваше да се отърси от неочаквания нападател. Молецоидът се задържаше някак с една ръка, крилете му ту се появяваха, ту изчезваха, и силата на замаха им извиваше врата на противника.

А после изгуби равновесие и започна да се свлича, но продължи да стиска с една ръка шлема на бронирания, извивайки главата му назад с тежестта си. Тиниса се стрелна напред, прескочи алебардата, която войнът размахваше слепешката към нея, и заби тънкия връх на рапирата под брадичката му. Металната оплетка спря за миг удара, но после халките поддадоха, мъжът изкрещя и се срина мъртъв назад.

Зад него… Сърцето й прескочи, когато видя, че не всичко е изгубено. Салма и Че наистина бяха там и още бяха живи, сражаваха се дори. Но облекчението едва-що я беше заляло, когато видя противника на Салма да го хвърля на пода и да замахва отвисоко с меча си. В същия миг Тото цъфна до нея в позиция за чист изстрел. Арбалетът му изстърга, едната стрела се изгуби в мрака, но другата попадна в ребрата на мъжа и го повали на колене. Салма измъкна меча от ръцете му и го прободе с удар, събрал цялата му сила и тежест.

Междувременно противникът на Че също беше изгубил битката. Момичето се боричкаше отчаяно с него и бързо губеше предимството на изненадата, но в критичния момент някой заби кинжал в хълбока на войника и Че най-сетне успя да измъкне меча от ръцете му. Но не се наложи да го използва. Кинжалът го прободе отново, а белите очи и зъби на Ахеос проблеснаха в мрака. В този момент дотича и Чисис, залитайки от удара, който беше получил, но решен да свърши своето. Двамата с Ахеос свалиха войника на пода и го убиха.

Тиниса вече тичаше към тях и успя да улови Че, която залиташе с препъване назад. Момичето изглеждаше уморено до смърт, натъртено и ожулено, но и в състояние на пълен екстаз. Метна се на врата на доведената си сестра и я стисна толкова силно, че ребрата й изпукаха.

— Дойдохте! Чук и клещи, вижте се само! Наистина дойдохте! — А после отпусна хватката си, видяла над рамото й тънката фигура на Ахеос, който почистваше грижливо острието на кинжала си.

— Ти… — промълви Че. Един спомен изникна внезапно в главата й — спомен за сън, който я беше навестил в хелиоптера на път за Мина. Сега, когато срещна погледа на безизразните му бели очи, шокът я разтърси до мозъка на костите и тя разбра, напук на всяка логика, че той знае.

А после видя Тото, прегърна и него, но пропусна да забележи изненадата му. Чу Салма да обяснява на Тиниса, че всяко мускулче от кръста нагоре го боляло ужасно.

— Трябва да тръгваме — настоя Чисис. — Трябва да тръгваме, веднага.

И тръгнаха с най-бързата крачка, която Че и Салма можеха да поддържат. При стълбите ги чакаше Тисамон.

Тиниса го видя първа и макар да знаеше, че ще го заварят там, изтръпна при гледката. Тисамон стоеше на едно от средните стъпала и гледаше надолу към тях. Самото стълбище тънеше в сенки, а по-светлите места лъщяха от кръв.

Труповете на единайсет осородни войници — или повече — се валяха по стъпалата и от разположението им личеше, че са пристигнали вкупом. Изглежда Тисамон се беше втурнал в средата на групата — така не са могли да използват жилата си от страх да не се наранят взаимно, — а малцината мъртъвци в горния край на стълбището са били поразени в гръб, докато са бягали панически от недосегаемия си противник.

Почти недосегаемия, всъщност. Напреко на бузата му минаваше тънка червена резка, почти същата като раната върху лицето на Тиниса, спомен от сблъсъка с предпазителя на собствената й рапира.

— Ние… изтегляме се — каза Чисис на богомолкоида. Дори той се запъна при гледката на кръвопролитието. Тисамон кимна отсечено и се дръпна да му стори път.

 

 

Целият дворец беше в състояние на хаос. Талрик постоянно налиташе на стражи, питаше ги какво става, но едва малцина успяха да му дадат смислен отговор. В тяхно оправдание можеше да се каже, че дворецът очевидно беше атакуван от няколко места и в момента се водеха поне десетина сражения. Войници и членове на милицията търчаха навсякъде и си пречеха взаимно. Ако минаската съпротива наистина знаеше какво става, помисли си Талрик, и съумееше да организира мащабно нападение в близките часове, нищо чудно имперските сили в града да изгубеха щабквартирата си. Ала самият той оставаше с впечатлението, че хаосът се дължи не толкова на реална атака, колкото на лоша организация и тотално объркване от страна на „защитниците“. Някой очевидно се беше погрижил да остави фалшиви следи, а и собствените му подвизи през последните часове бяха допринесли за хаоса.

За разлика от сащисаните войници Талрик знаеше съвсем точно къде отива. Към килиите. Челядинка Трудан и нейното федералско приятелче. Дори не се беше сетил за тях, когато налетя на Кимене и другите бегълци. Те всичките бяха местни, а и съзнанието му беше заето с Ултер и предстоящия им сблъсък. Сега обаче приоритетите му се бяха върнали по местата си.

И едва не се сблъска с тях. Все пак чу навреме звука на забързани стъпки, хлътна в сянката на една врата, прилепи гръб към дървената повърхност и застина неподвижно — все неща, които се бяха превърнали в негова втора природа след годините работа в бойни условия.

Бяха истинска сбирщина. Само един местен и миш-маш от други народности, дори един богомолкочовек с онези техни нелепи остриета, прикрепени на панта към бойна ръкавица. В края на колоната се влачеше човекът водно конче, а току зад него — Челядинка Трудан.

Отдалечаваха се по коридора и Талрик вдигна ръка след тях. Усети как Изкуството на огненото жило се разбужда в дланта и пръстите му. Челядинка Трудан имаше широк гръб, удобна мишена дори на слаба светлина като тази.

Така и не беше приключил с разпита й. Добре би било да си поговорят още веднъж. Жалко.

Нощта сякаш нямаше край. Знаеше, че трябва да действа веднага, да се възползва от шанса си. Но в главата му се надвикваха гласове. „Едно добро дело, което да компенсира всички злини?“ — питаше Кимене, а после и гласът на самата Челядинка, която го пита какво ще изгуби Империята, ако Талрик я пусне да си отиде.

И собственият му отговор, че по-скоро би й срязал гърлото още сега, отколкото да я пусне, за да крои заговори срещу Империята. Помнеше го съвсем ясно въпреки всичко, случило се през тази изтощителна нощ. Чуваше собствения си глас и собствените си безчувствени думи.

И в този момент, докато гърбът на Че се отдалечаваше надолу по коридора, Талрик изгуби контрол над собствените си мисли. Портите бяха отворени широко и всичко можеше да влезе през тях. Последните мигове на Ултер, предател и предаден едновременно. Неохотата на Ааген в стаята за мъчения…

Княгинята водно конче, която пищи ли, пищи, докато той убива децата й в името на Империята.

И тогава Талрик си каза, че всъщност не знае дали му е останала сила да призове Изкуството си. И че не е изключено да залови пак Челядинка Трудан, да я привлече на своя страна дори или да я използва по друг начин. И още стотина оправдания за бездействието си.

Стана му лошо, догади му се. Дали защото щитът на лоялността му се беше пропукал, или заради гласовете, които се надвикваха укорително в главата му — не знаеше.

Посегна към Изкуството си, дланта му се затопли, лумна искра. Но това далеч не беше достатъчно. Да оформи жило в сегашното си състояние беше като да вдигне канара с голи ръце. И всичко това заради жалкото удовлетворение от смъртта на едно бръмбарородно момиче? Напрежението беше толкова силно, че Талрик остана без дъх.

Нощта просто нямаше край. Нормално беше да допусне грешка в преценката си.

Той свали ръка и тръгна да търси легло, където да припадне.

 

 

Вървяха и при всяка крачка очакваха Империята да се стовари отгоре им с пълната си мощ. Дори след като стигнаха зърнения склад, врявата по горните нива не стихна, напротив — проправяше си решително път към тях. По най-бързия начин се спуснаха в древната система от канали. Ахеос слезе пръв и с облекчение потъна в мрака, дори забърза напред, изпреварвайки светлика на лампата, която Чисис беше запалил отново. Тото и Че изостанаха да помогнат на Салма. Водното конче кривеше лице при всяка стъпка и стискаше зъби заради болезнените спазми в мускулите на гърба и ръцете. Тиниса погледна към Тисамон. Знаеше, че той очаква от нея да мине напред и да остави ариергарда на него. Спусна се послушно през отвора в пода, но не избърза да настигне останалите, а го изчака да слезе, после пое в крак с него. Скоро другите се отдалечиха достатъчно, за да не ги виждат и да не ги чуват. Тисамон запали собствената си лампа, чието миниатюрно пламъче разреждаше тъмнината колкото да не се объркват сетивата им в пълния мрак. Но светлинката на лампата явно заобикаляше някак Тиниса, поне ако се съдеше по поведението на Тисамон, който упорито не я поглеждаше, все едно нея я нямаше там. Може и да не я поглеждаше, но във всичко друго двамата бяха свързани като чифт волове в общ впряг — в стъпките, в движенията, водени от дълбоко и взаимно усещане за другия, което нито той, нито тя можеха да отрекат.

„Къде другаде бих могла да ти потърся сметка, ако не тук, в това мъртво и погребано място?“

Време беше да насили съдбата, да сложи картите на масата.

Изчака, докато се отдалечат достатъчно от двореца. После спря.

Той забави крачка едновременно с нея, пак заради невидимата връзка помежду им, заради тревожните сигнали — доловени било в стъпките й, било в дишането, — че нещо не е наред.

— Тисамон — подхвана тя. Той също беше спрял, сивкав силует сред черните сенки, но не се беше обърнал.

— Отлагах го твърде дълго — каза на гърба му тя. — Трябва да поговорим, моля те, Тисамон. Нека поговорим.

И затаи дъх. Чуваха се само плискането на водата в каналите и топуркането на хлебарки по пода и по стените извън светлия кръг на лампата.

Стори й се, че го вижда да клати глава, но не беше сигурна. А после той тръгна отново напред все едно Тиниса не си беше отваряла устата.

— Тисамон! — викна тя. — Или „татко“, ако така предпочиташ?

Успя да го спре, но запасът й от реплики, които да хвърли в краката му, се изчерпваше. След миг той вървеше отново напред. Тиниса хукна след него, иначе щеше да остане сама в мрака.

Останал й беше само един снаряд. Пазила го бе до последно, защото знаеше, че веднъж изстрелян, нямаше да има връщане назад.

— Проклет да си — изсъска тя, а шепотът, който последва, беше от рапирата й. Шепот на рапира, която напуска ножницата си, звук, който Тисамон познаваше добре и който го спря и обърна много по-бързо от всички думи, които Тиниса би могла да хвърли в лицето му.

— Погледни ме — предизвика го тя и той прие предизвикателството. Слабата светлина й попречи да разчете изражението му, ако изобщо имаше такова. Прикрепеното към дясната му ръка острие беше само сянка сред другите сенки.

— Прибери я — каза той с равен глас. — Сега не му е времето за игрички.

Тиниса сгъна колене в бойна стойка и изпъна рапирата си към него.

— О, напълно си прав — отвърна тя. — Аз окончателно приключих с игричките.

Той вдигна леко лампата. В очите му имаше единствено презрение. Изгледа я, после понечи да се обърне.

— Обърнеш ли ми гръб, ще те убия, кълна се. А аз се отнасям към клетвите си точно толкова сериозно, колкото и ти, уверявам те.

С бавни движения Тисамон остави лампата на пода и усили пламъка й, присвил очи срещу светлината.

— Не се излагай — каза лаконично той.

— Да се излагам? С теб имаме недовършена работа.

— Така ли?

Дори не поглеждаше към оръжието й. Нищо в стойката му не подсказваше, че приема рапирата като заплаха. Не смяташе да се бие с нея, не смяташе да обмисли идеята дори. Просто не вземаше Тиниса на сериозно и толкова.

— Знам от какво те е страх — каза му тя.

— Сериозно?

— О, не от оръжието ми се страхуваш — отвърна Тиниса и се приближи още малко. — Нито от мен. Ти си великият Тисамон и не те е страх от нито един боец под небето или под земята. — Върна се мислено в Колегиум преди всичко това да започне, спомни си как бе предизвикала Пиреус да се бие с нея. Гордостта на богомолкородните, в това беше ключът. Отвън всички те бяха бронирани, но под бронята бяха меки и уязвими като деца.

„Това би трябвало да важи и за мен… наполовина поне.“

Тя се стрелна внезапно към него, но Тисамон отстъпи спокойно, запазвайки разстоянието помежду им. В маневрата му нямаше страх, а само липса на интерес към нейното предизвикателство. Би го приел от всеки уличен бандит, но не и от нея. Можеше да го гони от тук до края на света, но той така и нямаше да приеме боя.

Тиниса се стегна и приготви най-острата стрела от словесния си колчан.

— Ще ти кажа от какво те е страх. Страх те е от това лице.

Макар и едва доловимо, стойката му се промени. Дори сега връзката помежду им работеше, като да бяха мравкородни от един град, които споделят мислите си.

— Страх те е от миналото — продължи тя, — защото си я изоставил. Искал си да вярваш, че ви е предала, че те е съблазнила и те е захвърлила. Предпочел си да повярваш в това вместо да отидеш и да разбереш истината. Така е било много по-лесно, нали? Но сега знаеш. Знаеш, че предателят си бил ти. И това е истината, срещу която не можеш да се изправиш!

Нападна го и този път той не отстъпи.

За миг се уплаши, че рапирата й наистина ще го прониже, но насреща й все пак беше не друг, а Тисамон. Върхът на острието беше на косъм от подплатения му жакет, когато той го отклони с лекота. Тиниса усети как рапирата й изстъргва по бронираната ръкавица.

А после неговото острие се разгъна и той атакува.

Отчаяната атака на Тиниса премина в отчаяно отстъпление и тя едва не се спъна в собствените си крака, а след това и в лампата. Ритна я и тя се търкулна към ръба на канавката. Тиниса продължи да отстъпва. Не откриваше и най-малка пролука в атаката му и сигурно щеше да отстъпва чак до подземията на губернаторския дворец, ако Тисамон не беше спрял по своя воля. Някакво изражение си пробиваше път към лицето му, колебание, от което Тиниса се възползва моментално. Изпъна докрай рапирата си и нападна отново.

Никога не се беше дуелирала така. Сегашното не приличаше нито на учебникарската фехтовка във Форума на умелите, нито на хаотичните улични свади по-късно. Сега всяко движение изискваше максимална концентрация и скорост, която окото не успяваше да проследи. Сегашното беше битка на нейните младост, амбиция и инстинкт — всичките мобилизирани в максимална степен — срещу уменията на един майстор в боя.

Целеше се в гърдите му, но неговото острие пресрещна нейното. Тиниса продължи да го притиска, изтласкваше го назад стъпка по стъпка, засипваше с удари гарда му, над, под и покрай закривеното острие, но винаги, винаги напред. В момента, в който Тисамон отклонеше рапирата й встрани, тя щеше да се озове в неговия обсег и той в нейния. Лампата освети за миг лицето му — застинало и смъртоносно.

Беше забравила за свободната му ръка. Тъкмо когато си помисли, че е надхитрила острието му, той перна рапирата й с лявата си длан, инерцията на удара и тежестта на оръжието отклониха дясната й ръка наляво, пред тялото й, и полумесецът на неговото оръжие разсече полумрака като ярка резка на път към гърлото й.

Тиниса изви гръб назад, толкова силно, че едва не загуби равновесие. Закривеното острие изсвистя на сантиметри от шията й, но Тиниса още не беше приключила атаката си. Изтегли рапирата рязко назад, така че наточеният ръб да се плъзне напреко на стомаха му под неговия гард. Но той я улови с лявата си ръка — длан върху плоската страна на рапирата, — извъртя се и изтласка оръжието й, откривайки левия си хълбок. Тиниса реши, че този път го е хванала. Освободи със светкавично движение рапирата, изтегли я силно назад покрай брадичката си и замахна като с копие към открития му хълбок. Уви, мишената й вече не беше там. Тисамон се бе извъртял навреме и сърпът на острието му вече летеше към нейната глава.

Тиниса отскочи назад и този път наистина падна. Острието изсвистя над нея и тя побърза да скочи на крака. Тисамон направи заблуждаващ ход към нея и спря. Или пък не беше заблуждаващ. Сега лампата беше помежду им и Тиниса различи на лицето му същата задръжка, която го беше спряла по-рано.

Лицето й. Трябваше да се вслушва по-добре в собствените си думи. Предния път Тисамон я беше изтласкал покрай лампата и слабата светлина беше окъпала чертите й. Всеки път, когато лицето й изплуваше от мрака, острието на Тисамон застиваше колебливо.

Тя се изправи на крака. Времето беше спряло сякаш, кратък отрязък, в който Тисамон стоеше неподвижно и гледаше втренчено лицето й — лицето на мъртвата Атриса.

А после той я нападна и Тиниса разбра, че късметът й се е изчерпал.

Сърпът описа серия от мълниеносни, грациозни дъги, които рисуваха спирали около нейния гард. Въпреки това Тиниса успя да промуши рапирата си между дъгите и двете остриета се сблъскаха с метален звън. Тя нападна, той отби, но без предишната лекота. За миг двамата се озоваха лице в лице, после Тиниса отскочи настрани и назад, преди Тисамон да е забил шиповете си в нея. И той затанцува подире й, мъж, превърнал битките в начин на живот още от детството си, мъж на четиридесет, който беше посветил последните тридесет години на дуела — дуела като изкуство и като препитание. Лампата беше останала зад него, превръщайки го в тъмен силует, в сянка, която изтласкваше Тиниса назад, стъпка по стъпка.

Сянка, която сееше смърт.

Тиниса избегна поредния удар, опита се да премине в атака. Вече не мислеше, нямаше време да мисли. Краката, тялото, рапирата — сега всичко зависеше единствено от инстинктите й, от рефлексите й, все по-бързо и по-бързо. Посрещаше ударите му и ги превръщаше в свои, отново и отново. А той винаги беше готов да парира нейните и сякаш по силата на природен закон да подхване нова светкавична атака. И вместо да намалява, скоростта му се увеличаваше. Неговите стъпки ставаха по-бързи, нейното дишане се накъсваше. Тиниса вече почти не разчиташе на очите си, а съзнателната мисъл отдавна беше минала на заден план. Ударите връхлитаха от непрогледен мрак и тя не толкова ги виждаше, колкото ги чуваше. Парираше, отблъскваше, отстъпваше. За контранападение вече и дума не можеше да става. Тисамон не й даваше нито време, нито пролука. А после рапирата й се озова в капан между острието и ръката му, тя се опита да я издърпа, а Тисамон се хвърли напред. Тиниса усети как дръжката се извива в ръката й, стисна я упорито, Тисамон завъртя своята и я удари с все сила в стената… и тогава нейното острие, прекрасната рапира, която Стенуолд й беше купил, се скърши при предпазителя. Дори остро парче не й остана.

Той щеше да я убие.

И тогава Тиниса извика. Връзката помежду им все още беше достатъчно силна, за да знае тя, че Тисамон се готви за финалния удар.

И тогава се стегна да посрещне смъртта от ръката на баща си. С изненада установи, че я изпълва не толкова страх, колкото гордост и чувство за лично достойнство. Усети студения ръб на сърпа му. На гърлото си, разбира се. Като всеки боец и Тисамон си имаше навици. Дъхът стържеше в дробовете й и през хриповете Тиниса чу неговото накъсано дишане. Сигурно бе впрегнал целия си самоконтрол, за да спре смъртоносния удар.

Но не беше така. Той не помръдваше, не водеше вътрешна борба. Очите й бавно се нагодиха към полумрака в сивкавата периферия на светлика от лампата. Лицето му беше бледо петно, по което не се различаваше емоция.

Тиниса не смееше да изрече и една дума, не смееше да издаде звук, той също мълчеше.

А после острието потрепна и тя се стегна, за да овладее инстинктивната си реакция. Но острието нито се впи в плътта й, нито се отдръпна. Вместо това Тиниса усети плоската му страна върху бузата си, лекият натиск я принуди да приближи лице към Тисамон, после да завърти глава наляво и надясно, докато той напрягаше очи да я види.

А после усещането за допир изчезна и острието се сгъна назад по протежение на ръката му. Тисамон се обърна, едва различим силует в сенките, и се подпря с една ръка на стената. Гърбът му се надигаше и спадаше в неравномерен ритъм.

Можела е да го убие тогава, осъзна тя по-късно и се зарадва, че идеята не й е хрумнала навреме.

— Ти си моя дъщеря — каза накрая той. — И нейна, проклета да е душата ми.

Думите я удариха като шамар, като нещо с плътност и тежест от веществения свят. Сърцето й се сви на топка и тя остави дръжката на счупената рапира да се изхлузи от разранените й пръсти. Направи несигурна крачка към него, затаила болезнено дъх.

— Всичко което каза, е вярно — продължи Тисамон. — Живях с мисълта за несъществуващо предателство цели седемнайсет години, а с истината живея от броени дни.

Искаше й се да му каже нещо, нещо презрително, нещо осъдително или нещо утешително, но не можа. Разтърсиха я хлипове, толкова силни, че й причиниха физическа болка.

Когато той най-после се обърна да я погледне, Тиниса видя същите белези на скръб и по неговото лице.

Едва ли би намерил в себе си сили да я докосне, помисли си Тиниса. Раните бяха пресни и кръвта течеше на воля. Въпреки това направи още една крачка към него и той сложи ръка на рамото й, отначало предпазливо като човек, който посяга към коприва, после решително като човек, който възнамерява да откъсне парливия стрък въпреки болката.

Тисамон прегърна несръчно дъщеря си, а тя се вкопчи отчаяно в него, заровила лице в гърдите му. Златната брошка се впи студена в бузата й.