Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сянката на умелите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Empire in Black and Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014)

Издание:

Ейдриън Чайковски. Империя в черно и златно

Английска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД — Анна Балева

Формат: 60/90/16

Печатни коли: 36

ИК „Бард“, София, 2010

ISBN: 978-954-655-117-7

История

  1. — Добавяне

27.

Талрик се върна в отредените му покои и старателно провери дали всички вещи от първа необходимост са му подръка. Подреди на масата меча и колана с ножницата, чантата с комплекта за писане и всички имперски документи, които носеше със себе си. След това извади най-ценната си вещ — като за човек, който пътува с лек багаж. Това беше ризница с къс ръкав от стоманено-медна сплав, изработена някъде далеч извън границите на Империята. Търсенето на такива ризници далеч надвишаваше оскъдните количества, които стигаха до имперските пазари по Копринения път. Извадил беше истински късмет със своята, защото доспехи от медна оплетка обикновено се полагаха само на генерали и висши държавни сановници.

Свали туниката си и облече ризницата на голо. Подплатата от фин памучен плат легна приятно хладна на гърдите и гърба му. Ризницата беше толкова тънка и прилепваше така добре към тялото му, че туниката с ръкави до лакътя, която облече отгоре, я маскираше съвършено.

След това закопча колана с ножницата на кръста си, като се питаше с още колко време разполага. Изобщо не му хрумна, че Ултер ще продължи да играе по правилата на лоялността. Живял беше толкова дълго с коварството и измяната, че ги разпознаваше от пръв поглед.

Не беше за вярване, че висш сановник като губернатора на Мина ще се хване в такъв елементарен капан — отнемаш му играчките и чакаш да побеснее. Ако Талрик беше сантиментален по природа, разочарованието му сигурно щеше да е голямо и с горчив привкус. Всъщност май наистина беше разочарован, призна си той. В един по-добър свят не би било необходимо да погажда такива номера, още по-малко на Ултер, който на времето му беше приятел и настойник.

Но историята, която Хрея му разказа, беше нееднозначна — Ултер беше станал роб на собствените си апетити. Големият войн отпреди две десетилетия към днешна дата беше дребен тиранин. Мина беше неговият град и той го управляваше в името на личните си щения и в угода на приближените си — или „подлизурковци“, както ги бе нарекла онази жена, Кимене. За човек с професията на Талрик признаците бързо станаха очевидни. Имперските сметки не излизаха. Пари и стоки изчезваха безследно, в количества и асортимент, много по-големи от нередовните доставки на резервни части, които вбесяваха Ааген. Военната подготовка в Аста изоставаше с месеци от сроковете и срещаше спънки на всеки ъгъл, защото в Мина снабдителните канали на Империята бяха обраснали с неочаквани разклонения. Онова, което Ултер не заделяше за себе си, отиваше при паразитите, с които губернаторът се беше обградил. Черният пазар в Мина трупаше тлъсти печалби от военни доставки, за които Империята плащаше скъпо и прескъпо.

Ултер се беше опиянил от властта си, а придворните му смучеха богатства, отклонявайки средства от имперските данъци и армейските доставки. Междувременно градът вреше и кипеше под повърхността, на крачка от бунтовнически взрив. Засега Ултер удържаше положението, но настроенията бяха крайно опасни, а от тези неща Талрик разбираше добре. Дори залавянето на Кимене не беше нанесло истински удар върху съпротивителното движение, защото губернаторът гледаше на нея като на трофей, а не като на златна възможност. Добрият човек, когото Талрик помнеше отпреди двайсетина години, се беше превърнал в пасив по сметката, прът в колелата на имперската бойна машина, в раково образувание, което трябваше да се изреже по най-бързия начин, ако искаха Империята да се стовари с пълната си мощ върху Равнините.

С други думи, полковник Латвок е бил прав. Прав е бил и да изпрати именно Талрик на тази мисия. Това, разбира се, не означаваше, че на Талрик трябва да му харесва.

Изтегли меча си от ножницата и провери острието му за ръжда. Не го използваше често, но пък добрият агент на Рекеф рядко влизаше в единоборства от този вид. Сега обаче щеше да е различно.

Той вдигна поглед.

— Можеш да излезеш вече — каза. — Не заблуждаваш никого.

Всъщност нямаше представа къде се е скрил шпионинът, макар да беше сигурен, че го шпионират. Нечия сянка помръдна върху перваза от външната страна на прозореца. С впечатляваща демонстрация на сръчност дребната фигурка се промуши през тесния отвор и се спусна на пода с пърхане на криле. Те Беро, човекът на Латвок.

— Е, как се справям? — попита го сухо Талрик.

— Вие ми кажете. — Те Беро се изтупа от прахта. Облечен беше с торбеста бяла роба като повечето местни мухородни, но Талрик забеляза характерната издутина на скрит под дрехата кинжал.

— Ръкавицата е хвърлена. Всеки момент ще ми спретнат покушение — съобщи му Талрик. — Ултер ще има среща на високо ниво със съвестта си, но алчността му бързо ще надвие. След което ще ми прати убийци.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Те Беро. — Вътрешната служба на Рекеф има няколко агенти в града, повечето с нисък ранг.

Би било чудесно да прехвърли другиму отговорността, да се отдръпне и да остави стария си наставник в лапите на Рекеф.

— Предпочитам да го направя лично. Стига от Рекеф да нямат други планове. Наглеждайте ме, все пак.

— А ако не успеем да се намесим навреме?

— Ако не успеете… така да бъде.

— Правото да вземете решение е ваше, разбира се — кимна Те Беро. — Желая ви късмет, майор Талрик. — Крилете на гърба му изпляскаха и мухородният скочи на прозоречния перваз.

— Лейтенант…

— Майоре?

Талрик си пое дълбоко дъх.

— От колко време сте в екипа на полковник Латвок, лейтенант?

— Вече повече от година, майоре. — Както се беше чучнал на перваза, трудно можеше да се прецени дали въпросът го е притеснил.

— Ако Латвок иска да отстрани Ултер, защо просто не го убие? — Думите паднаха като оловни тежести. Те Беро го гледаше, внезапно уловен в капана на разговор, в който не би искал да участва.

— Майоре?

— Ние сме Рекеф, Те Беро. Губернаторите се задавят на масата, падат от прозорци и си срязват гърлото при бръснене като всеки друг. Защо е тази шарада?

— Мислите, че ми казва всичко? — попита Те Беро, а после побърза да продължи преди Талрик да се е хванал за думите му: — Вие проведохте възложеното ви разследване. Намерихте доказателства за вината на губернатора. Бъдете доволен от това, майоре. Бъдете доволен, че всичко ще изглежда законно, когато приятелите на Ултер ви потърсят сметка. — Лицето му се изкриви едва доловимо. — Освен това може би Рекеф се интересува не толкова от Ултер. А от вас, да речем? — Крилете му изпърхаха отново, Те Беро се промуши през прозореца и отлетя.

 

 

На призрачната треперлива светлина от изкуствените им лампи Ахеос ги чу да си шепнат за хората, построили тези древни тунели. Завъртя с раздразнение белите си очи, но не беше толкова глупав, че да си отваря устата.

Останали бяха достатъчно полуизтрити и обрасли с лишеи фрески, за да разпознае в този древен строеж почерка на собствения си народ. Значи Мина някога е била град на молецородните, толкова отдавна, че дори в Тарн не се беше съхранил споменът за него. Всъщност не. Някъде по високите етажи на властта със сигурност помнеха и това като всичко останало. В Тарн знанието беше ценна валута, охранявана по-строго и от златото, и едва малцина имаха достъп до нея.

Ахеос се запита дали в родния му град някой се сеща за него, дали му стиска палци и се чуди жив ли е още. След тази вечер отговорът на последния въпрос можеше и да не е еднозначен.

Той, който толкова често се беше опитвал да гадае бъдещето, сега се чувстваше уловен в капана на съдбата, чувстваше се като кукла на конци. Поредица от случайности го беше довела тук и сега, толкова неотменимо, колкото ако сам беше попаднал в робския керван на осоидите. И нищо от случилото се не беше станало по негова воля. Просто се беше скрил за кратко в конюшните на Елиас Продан. С падането на нощта щеше да се махне и никой нищо нямаше да разбере… ако не беше онази жена, изникнала там, където не си я сял.

Дори името й беше влудяващо. Само един бръмбаророден можеше да кръсти детето си Челядинка. Бяха напълно лишени от вкус и усет за уместното.

Ако не беше нахлула в конюшните. Ако не беше толкова силна, че да устои на транса, в чиито мрежи я беше оплел Ахеос с Изкуството си. Ако не му беше спасила живота с мълчанието си. Ако не беше превързала раната му или ако той не беше допуснал кръвта му да полепне по ръцете й.

„Съдбата ми раздаде лоши карти, а аз ги изиграх по най-лошия начин.“ Вече нямаше смисъл да си блъска главата в стената. Засега се справяше добре предвид ситуацията, а и хората на Чисис му бяха дали евтин лък мухородна направа и дузина къси стрели. Трябваше да му стигнат.

Гледаше лампата да остава далеч зад гърба му, защото нямаше нужда от светлината й. На известно разстояние пред него крачеха богомолкочовекът и паешкото момиче — по същия маршрут, по който бяха минали по-рано. Напрежението помежду им беше осезаемо. Ахеос не проявяваше никакъв интерес към личните им пререкания, но смяташе, че възможността двамата всеки момент да се хванат за гушите усложнява излишно задачата им. Зад него се нижеха тежките стъпки на Умелите — полуродният занаятчия, стиснал нелепия си арбалет, следван от водача на съпротивителното гнездо Чисис и двама негови другари, закачулени и с маски на носовете и устата като странници, поели на дълъг път. Зад тях почти безшумно с босите си крака подтичваше Торан Ауе, скакалецородната изменничка от тукашната милиция. Ахеос нямаше вяра на никого от тях.

Явно наближаваха крайната си цел, защото Тисамон и Тиниса забавиха стъпка, изчаквайки останалите. Ахеос спря при тях и вдигна поглед към капака в тавана. Тук зидарията беше нова, без спомени за падението на неговия народ. И толкова по-добре.

Другите ги настигнаха скоро. Чисис разгъна скицирана карта на приземните дворцови етажи, съставена с помощта на слуги, които работеха в сградата. Ахеос я погледна, но не разбра почти нищо.

— От тези складове ще тръгнем нагоре — обясни минасецът. — Има няколко коридора с килии, които нямат връзка помежду си. Нас ни интересуват ето тези. Стига затворниците да не са били преместени през последните няколко дни. У кого е шперцът?

— У мен — каза Тото и показа зъбатото устройство. — Знаем ли в кои точно килии ги държат?

— Знам, че килията на Кимене и с решетка отпред. Колкото до вашите приятели, просто ще трябва да отключваш килиите наред. Ако питате мен, всички, които осоидите са тикнали тук, заслужават да бъдат освободени — заяви Чисис.

— Колкото повече се бавим, толкова по-голям е рискът да ни надушат — предупреди го Тиниса.

— И толкова повече освободени затворници ще им се пречкат в краката — контрира Чисис. — А и не бих бил истински враг на осоидите, ако не освободя всички затворници до последния, били те мои приятели, ваши приятели или дори обикновени престъпници и убийци.

Тото се спогледа притеснено с Тиниса, но Тисамон вече се беше качил при капака и се ослушваше напрегнато. След миг го открехна, надникна през пролуката, вдигна го докрай и се изтегли нагоре.

 

 

В склада беше тихо, но от горните нива долитаха звуци на движение. Големите сгради като тази никога не спяха, прислугата работеше на смени и нощната смяна имаше достатъчно работа по подготовката на двореца за новия ден — чистеха и поправяха, подклаждаха огньове, приготвяха закуската. Чисис беше споменал, че омразният губернатор не пестял средства за удобствата си, а това означаваше повече прислуга и по-голям риск за самите тях.

Чисис ги беше уверил също, че прислугата се състояла най-вече от местни хора, които щели да си затворят очите. На такива предположения Тисамон не можеше да разчита.

Огледа се внимателно и пое тихо по стъпалата с отмерена крачка. Слаб светлик от газена лампа прозираше в края на стълбището. Тисамон се промъкна на пръсти до вратата. Залостена беше от другата страна и той плъзна острието на ръкавицата си между вратата и касата. Усети как Тиниса и Торан Ауе, скакалецородната, се напрягат зад него.

Резето се повдигна и Тисамон открехна бавно вратата. Остана в сенките на касата, когато меката светлина се ливна покрай него. Торан Ауе се плъзна в коридора. Беше с униформата си — жълта риза и черни бричове, въоръжена беше с дървена палка — все белези на военната й повинност. Чуха я да казва нещо с тих глас… после тъп звук от удар на дърво в плът, приглушен вик и още един удар.

Скакалецородната се върна, повлякла безжизненото тяло на слуга минасец. Очите на Чисис — само те се виждаха между качулката и маската — святкаха с ненавист.

— Друг път не ми разправяй — предупреди го Тисамон, — че всичките ти съграждани, които се хранят от ръката на губернатора, нямат търпение да скъсат оковите си.

— Само е зашеметен — уведоми ги Торан. Двамата съратници на Чисис поеха отпуснатото тяло и го оставиха на пода на зърнения склад.

— Хем няма да го накажат за нашето нахлуване — добави Тиниса. Гневният поглед в очите на Чисис не изчезна, но той все пак кимна неохотно.

— Рано или късно ще го потърсят — отбеляза Тисамон, — така че времето ни започва да изтича от този момент. Накъде трябва да продължим сега според вашата карта?

Ахеос би могъл да му каже и без картата, ако смяташе, че биха му повярвали, и ако можеха да минат някак през зидария и прочие солидни препятствия. Не познаваше вътрешното разположение на двореца, но усещаше пулса на сърцето й през стените, чуваше как го вика собствената му кръв, полепнала по ръцете й.

 

 

Вече се свечеряваше, когато убийците дойдоха. Талрик можеше само да гадае дали ги е забавила вътрешната борба на Ултер със съвестта му, или просто им е трябвало време да съберат нужния кураж.

А той се беше погрижил да го намерят лесно. През целия ден се мотаеше пред погледа на прислугата, така че информация за движението и действията му да не липсва. Беше от съществено значение да го намерят лесно.

Планът му, узрял сякаш по своя воля и без негово участие, беше готов.

Този път беше избрал оградена със зид градина, разположена на едно от високите нива на двореца. Не му се мислеше за безобразните разходи по създаването на този малък парк и за постоянните грижи по поддръжката му тук, толкова високо над земята. Нелошо място, където да се изправи срещу копоите на Ултер.

Когато ги видя, изпита облекчение. Ако губернаторът беше изпратил войници, Талрик нямаше да е в свои води. А с войници Ултер разполагаше доволно, както от редовната армия, така и от милицията, но явно нямаше доверие на собствения си гарнизон. Репутацията на Рекеф си беше свършила добре работата. Ултер беше наясно, че агенти на Рекеф са внедрени в различните административни нива на града, но не знаеше кои са, затова не смееше да повери задачата на собствените си хора. Следователно се беше обърнал към своите „подлизурковци“, а те не са могли да откажат. Дошло беше време да се отплатят за всички услуги, които губернаторът им беше правил през годините.

Шестима мъже се вмъкнаха дебнешком в градината. Талрик се беше постарал идването му тук да не остане незабелязано, но след като се озова в градината, подбра позицията си внимателно — зад група ниски плодни дръвчета, откъдето да види кандидат-убийците си преди сам да бъде забелязан.

Веднага позна Олтан — интенданта, който несъмнено беше основната фигура зад злоупотребите с доставки. Вместо да подпомогнат подготовката на армията за планираната офанзива в Равнините, отклонените от него оръжия и резервни части се бяха озовали на черния пазар, подхранвайки беззаконието в града и наливайки вода в мелницата на съпротивата. Зад Олтан пристъпяше Фрейген от Консорциума на достойните. Талрик, който презираше нафуканите търговци дори когато си вършеха съвестно работата, лично би качил на въжето всеки корумпиран търговец без да му мигне окото. Дрейуейн, бръмбарородния партньор на Фрейген, го нямаше — явно го бяха преценили като недостатъчно опитен с оръжията или като недостатъчно надежден. Раут, офицерът от разузнаването, също беше тук. Явно и той беше намерил начин да се облажи от имперските ресурси. В походката му се долавяше увереност, която го определяше като най-опасния от конспираторите, реши Талрик. Имаше още двама, които виждаше за пръв път, но които очевидно бяха от същото тесто.

Накрая, извисил се с глава и рамене над всички останали, вървеше скорпионороден мъжага с голи гърди. Някой наемен копой или охранител, предположи Талрик, при това такъв, който си разбира от работата. Не беше въоръжен, а това само по себе си не вещаеше нищо добро. Липсата на оръжие означаваше, че бронираните му ръце са предостатъчни за поставената цел.

Шестимата спряха при входа на малкия парк, оглеждайки се за Талрик. Раут примижа към небето — явно се питаше дали жертвата им не е отлетяла. Другите си размениха няколко остри реплики, после Фрейген пристъпи напред.

— Капитан Талрик, тук ли сте? Губернаторът ни изпрати да… да си поговорим с вас. Излезте, моля. — Кратката, но многозначителна пауза обезсмисли нелепо речта му и Талрик видя как по лицата на част от сподвижниците му пробяга раздразнение.

„Сега или никога.“ Протегна ръка и излезе иззад фиданките, за да ги вижда по-добре. Изкуството на предците се оформи в съзнанието му и той го запрати напред. Златна светлина излетя от пръстите му.

Целил се бе в скорпионородния наемник, но съдбата се намеси — в същия миг Олтан пристъпи да дръпне Фрейген за ръкава и енергийният залп удари него. И понеже Талрик се беше целил в гърдите на далеч по-високия скорпионоид, залпът уцели Олтан право в лицето и го отхвърли назад към едрия наемник. Интендантът се срина мъртъв на земята.

— Ето го! — изкрещя Фрейген и запрати светлинен залп по Талрик. Ударът беше зле прицелен, а и Талрик вече бе отскочил зад фиданките с меч в ръка. Част от заговорниците тичаха към него, други търсеха прикритие. Скорпионоидът избута Фрейген от пътя си и хукна към Талрик. Острите щипки на ръцете му бяха готови за действие. Талрик изстреля още един залп, който забърса рамото на мъжагата почти без да го забави, и се издигна във въздуха. Енергийни жила изсвистяха вляво и вдясно от него, но нито едно не се доближи до целта. Талрик погледна надолу и видя, че поне трима от противниците му също са излетели. Надяваше се, че годините на леност и самоугаждане са се отразили на уменията им.

Самият той не беше от най-добрите летци сред народа си, затова се насочи към най-близката площадка на многоетажната сграда. Едва беше кацнал, когато го нападнаха.

Първият му налетя с протегнат меч и присвити очи. Талрик не го познаваше, но беше видно, че не е войник. Майорът от Рекеф отскочи встрани и приклекна, мъжът прелетя над него и кацна тромаво. Преди нападателят да е възстановил равновесието си, Талрик се оттласна и крилете му се появиха за кратко, колкото да удвоят обсега на дългия му скок. Мечът му се заби в ребрата на мъжа. Онзи носеше лека ризница под туниката, но тя беше с прорези отстрани и острието хлътна в тялото му почти до дръжката. Нападателят изпищя от ужас и шок.

Мечът му беше заседнал дълбоко в тялото на мъжа, затова Талрик го заряза и посегна да грабне неговия. Миг по-късно друг меч се стовари върху рамото му, изстъргвайки по ризницата от медна оплетка под туниката. Лицето на втория нападател се изкриви от изненада, било заради скоростта на Талрик, било заради бронята му. Талрик го фрасна с лакът в лицето, счупи му носа. Пръсна кръв.

Раут стоеше на самия ръб на терасата, крилете му ту се появяваха, ту изчезваха, колкото да поддържат равновесието му. Мъжът с окървавеното лице залитна нанякъде, а Раут пристъпи крачка напред, стиснал меча си в едната ръка, другата бе вдигната високо. Тази стойка пробуди у Талрик горчиво-сладки спомени.

Онова момиче, Челядинка, беше участвало в някакъв дуелистки отбор в Колегиум — не че беше извлякло особена полза от това, — но бръмбарородните не бяха единствената раса, която практикуваше ритуални двубои от този сорт. Като младши офицер Талрик също беше участвал в състезанията на Бойното братство, усвоявайки изкуството на боя с меч и трупайки социален опит. Сега Раут беше заел типичната стойка на дуелист от Бойното братство и чакаше Талрик да се включи в играта.

Старите навици умират трудно, дори когато са неуместни. Без да го е решил съзнателно, Талрик зае съответната стойка и след миг вече напредваше предпазливо.

Раут нападна пръв, оттласна се във въздуха, промени захвата на меча си и връхлетя към Талрик, целейки се в ключицата му. Разбира се, това не бяха учебните мечове от кост със затъпени ръбове, които младежите размахваха в посипаните с пясък арени на Бойното братство. Талрик се изви назад да избегне удара в рамото, собственият му меч разсече празния въздух, но той бързо възстанови равновесието си и изпълни бърза поредица от три дъговидни замаха, които Раут избегна, отстъпвайки назад, докато не се озова на педя от ръба на терасата. В Бойното братство не използваха парирането като техника — мечовете бяха единствено за атака, защитата се падаше на краката и крилете.

Раут излетя отново, право над Талрик. Талрик се завъртя на пета, замахна с меча си напреко на полета му и отвори плитка рана в прасеца на Раут. Вторият нападател, онзи със счупения нос, се включи изненадващо в битката, полусляп и побеснял. Талрик отстъпи наляво, приклекна, изчака инерцията на мъжа да го доведе в обхвата му и с един-единствен замах го прониза под гръдната кост. После го изрита през ръба на терасата и онзи пропадна с писък към нищо неподозиращата градина седем метра по-надолу.

Раут връхлетя отвисоко с надежда да се възползва от раздвоеното внимание на Талрик, но полетът на обречения заговорник се пресече с неговия. Той се изтегли бързо назад. Талрик излетя и за миг двамата се завъртяха във въздуха. Мечовете им описаха сложна плетеница от линии, после двамата се озоваха отново на ръба на терасата в първоначалните си стойки.

„Време е да приключвам с това“ — реши Талрик. Ходът му не фигурираше в наръчника на Бойното братство — енергиен залп, насочен към гърдите на противника. Раут отскочи назад, но огненото жило го опърли така или иначе и той пропадна към градината долу, ранен, но все още далеч от поражението. Само след миг отново набра височина и заобиколи по фланга. Талрик се обърна… и се озова лице в лице с огромния скорпионороден наемник.

„Как?…“ — успя да възкликне наум той, после: „Кучият му син сигурно се е изкатерил…“ и за друго време не му остана, преди острите щипки на едната тежка ръка да се забият в лявото му рамо.

Болката беше толкова силна, че Талрик едва не изпусна меча си. Щипката на показалеца се беше забила дълбоко под лопатката на рамото му, тази на палеца — близо до ключицата, а на всичкото отгоре гигантът се опитваше да го вдигне във въздуха. Над рамото на скорпионоида Талрик видя Раут да връхлита отвисоко с протегнат меч. Размаха отчаяно криле, стисна китката на скорпионородния и се оттласна от ръба на терасата. Движението завъртя тромавия наемник тъкмо навреме и мечът на връхлитащия Раут се заби в широкия му гръб.

Скорпионородният изрева от болка, замахна слепешката назад и удари Раут. В същото време Талрик заби меча си в гърдите му и за по-сигурно го стисна за гърлото, преди да освободи жилото си. Енергийният удар повали гиганта и отхвърли Талрик назад. Зад него обаче имаше само празно пространство.

Падаше, но болката в раненото рамо беше толкова силна, че едва в последния момент съумя да фокусира съзнанието си и да призове крилете на Изкуството. Вече забърсваше върховете на дърветата в градината, когато най-после овладя лудешкото си премятане. Издигна се с мъка нагоре и с ясното съзнание, че това ще е последният му полет в обозримото бъдеще.

Раут тъкмо се изправяше на крака. Взел беше меча си и местеше поглед между Талрик и другия меч, все още забит в тялото на скорпионоида.

Талрик беше на ръба на силите си, а всяко движение му причиняваше неописуема болка. Въпреки това стигна пръв до меча си, издърпа го от трупа и го вдигна да посрещне връхлитащия противник. Уви, в същия миг зад гърба му прозвучаха стъпки, оповестяващи реалното съотношение на силите. Съвсем беше забравил за търговеца Фрейген, който явно не си падаше по летенето. През цялото време беше търчал нагоре по стълбите и сега се включваше в заключителния етап на играта. Раут го видя и забави атаката си, изчаквайки неизбежния момент, когато раздвоеното внимание на Талрик ще наклони везните.

Лицето му обаче се изкриви от потрес миг преди Талрик — изстъргал до дъно последните си запаси от енергия — да го прониже. Върхът на меча му изстърга в металната броня, откри пролука между плочките, проби кожената подплата и проникна дълбоко в тялото на Раут. За трети път Талрик усети как дръжката на меча се изплъзва от пръстите му. Падна на колене и направи невъзможното да успокои дишането си, но дори и така мина доста време, преди да обърне глава.

Фрейген лежеше по лице със стрела в гърба, а миниатюрният Те Беро седеше на десетина метра в другия край на терасата и сваляше със спокойни движения тетивата от лъка си. Изстрелът му, призна неохотно Талрик, беше достоен за възхищение.

Накрая събра сили да се изправи и отиде да измъкне меча си от трупа на първия мъж, когото беше убил. Мухородният вдигна глава със свенлива усмивка, когато Талрик тръгна към него да му благодари.

— Няма нужда да ми благодарите — отвърна. — Е, сега всички съмнения отпаднаха окончателно. А Ултер?

— Би трябвало аз да го направя — каза Талрик.

— Простете, но не ми изглеждате в добра форма.

Талрик се изсмя дрезгаво — чувстваше се като стогодишен старец.

— Не очаквам да разбереш или да одобриш решението ми, но се чувствам длъжен да го направя лично, длъжен пред Ултер.

— Операцията е ваша и изборът е ваш — сви рамене Те Беро. — Той е в харема си и очаква вест за успеха на своите хора.

Талрик кимна. Опитваше се да мобилизира силите си като офицер, който вдъхва кураж на разколебаните си войници. Избърса острието на меча си в гърба на мъртвия Фрейген, после го плъзна грижливо в ножницата. Нямаше смисъл да плаши слугите, докато отива да убие господаря им.