Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно (32)

31.

Макар и бавно, зората се беше сипнала над Мина, за което свидетелстваше слънцето на небето, но друга зора, звездна зора, беше помела града като горски пожар. Тя казваше: „Кимене е свободна“. Казваше също: „Ултер Дебелака е мъртъв“. И в съзнанието на минасци тези две събития бяха свързани неразривно.

В мазето, където се помещаваше щабквартирата на Чисис и неговата част от съпротивата, се стичаха посетители, пратеници от други клетки на организацията. Някои бяха стари негови приятели, с други беше имал противоречия и дори стълкновения. Сега те прииждаха да се видят с Кимене, защото единствено тя беше в състояние да ги обедини. Ултер си бе давал сметка за това също като тях, но и той — пак като тях — се беше оплел в мрежите на титаничното й присъствие и беше пропуснал шанса си да лиши Мина от нейната Дева.

Тиниса седеше и гледаше как членове на съпротивата идват и си отиват или се трупат на малки групи в очакване на водачката си. Чисис се спираше тук и там, с някои се здрависваше, други поздравяваше по войнишки. Виждаше се, че полага усилия да заглади стари вражди и пази най-окуражителните си думи за онези, които харесва най-малко.

Че си почиваше или пък размишляваше здравата над нещо, кой знае, а Салма още спеше въпреки шума. От Че знаеха, че е бил окован кажи-речи през цялото време. Едва ли може да се наспи човек, когато лактите му са стегнати зад гърба, мислеше си Тиниса. Представи си го как седи по цяла нощ в тази мъчителна поза и бди над спящата Челядинка. Размърда се, стана и тръгна лениво към сламеника му.

Винаги се беше гордяла с независимостта си, с това, че не разчита на никого. Лесно беше да се гордееш с подобно нещо, когато животът ти е подреден като на картинка. Отношенията й със Салма така и не се бяха задълбочили, изтъкани бяха от шеги и закачки, примесени с негласното й раздразнение от факта, че иначе неустоимият й чар няма никаква власт върху него. Колкото до отношенията й с Че, те почиваха на суетата. Приятно беше да имаш сестра, която не блести с хубост, която е толкова сериозна, добросърдечна и лишена от изящество.

Едва след като й ги отнеха, Тиниса разбра колко много ги обича, колко силна е връзката й с тях. Коленичи до Салма и спря поглед на лицето му — такова, каквото той рядко показваше пред света. В съня си Салма изглеждаше пет години по-млад… Тиниса се сепна, защото винаги го беше смятала за по-голям от себе си и нито веднъж не й беше хрумнало, че може да са връстници. Приглади разсеяно тъмната му коса и видя как клепачите му трепват за миг. „Сънувай волни сънища“ — пожела му мълчаливо тя.

Не чу стъпки, но усети присъствието на Тисамон зад гърба си. Изражението му беше все така сурово и меланхолично. Сигурно и насън изглежда така, реши Тиниса.

— Трябва да говоря за нещо с теб — каза тихо той. — Ако нямаш нищо против.

„А с него докъде го докарах?“ Битката им в каналите беше съборила защитните му стени, но той все още проучваше новия свят, който Тиниса му беше разкрила. И изглежда беше стигнал до някакво решение.

Тя тръгна след него към раницата и малкото му вещи в кьошето, където беше прекарал нощта.

— Имаш нещо мое — каза той и тя го погледна неразбиращо.

При вида на празния й поглед Тисамон се усмихна тъжно.

— Не бих го пожелал и на най-големия си враг, но то така или иначе е в теб. Имаш лицето на Атриса, имаш будния й ум, както и уменията й, струва ми се, но имаш и нещо от мен.

„Нещо от богомолкоидите“, осъзна тя.

— Аз… Изкуството ми няма нищо общо с талантите на твоята раса — отрече тя. — Не мога да летя. Нямам шипове като твоите.

В усмивката му се прокрадна веселие, но зимно.

— Нима всяко Изкуство е толкова видно за очите? Кажи ми какво препуска във вените ти, когато се биеш, Тиниса? Разкажи ми за жаждата в сърцето ти, когато надушиш кръв. Разкажи ми за опиянението си, когато звъннат оръжия.

Думите му бяха като шамар.

— Не…

— Напротив — прекъсна я той. — Виждал съм те да се биеш. Грацията ти е на паякородна, безспорно, но отвътре напира Изкуството на моя народ и именно то те прави опасна, именно то те прави жива.

Тиниса си спомни онзи миг в къщата на Стенуолд, спомни си как стои над трупа на платения убиец и победата пее в ушите й. Спомни си битките с осоидите и с уличните бандити в Хелерон, с гангстерите на Гостоприемците, с тъмничарите, които беше убила, за да стигне до Салма и Че. Можеше да изтъкне мотиви за всяко от тези убийства — да спаси себе си, да спаси приятелите си, да изплати дълга си, — но имаше и друго. Имаше го огъня в сърцето всеки път, щом рапирата й излезеше на светло. Нещо я овладяваше тогава и препускаше през нея като горяща отрова, подлудяваше я. Правеше я безстрашна, бърза и свирепа. Опияняваше се от съзнанието за собствената си сила и отнемаше живот така, както комарджия раздава карти.

— Аз… — Наследството й, богомолското й наследство дебнеше иззад паешкото й лице и заедно с него дебнеха жаждата за кръв, клетвите и обещанията, древните традиции и хилядолетната памет. На всичко това Тиниса беше наследница.

Ужасно беше да открие в себе си това наследство — все едно откриваше нелечим тумор, — но после погледна в очите на Тисамон и съзря там толкова гордост и възхищение, че ужасното стана прекрасно.

— Този меч не ти отива — каза той. Говореше за късия минаски меч, който беше взела за временно ползване — тежко, тромаво, грозно оръжие.

— По-добре е от нищо — отвърна тя.

Тисамон коленичи до нещата си и й даде знак да стори същото. Тиниса го послуша, но по гърба й плъзнаха тръпки. Озовала се бе от другата страна на бариера или праг, където Тисамон не я беше допускал преди.

— Както знаеш, когато дойдохме за последно в този град, очаквах да се срещна тук с майка ти — заговори той, като избягваше да я поглежда. — Което не стана. По причина, която е нова и за двама ни. Но… — Той разпери ръце и шиповете на подлакътниците му реагираха дори на това слабо движение. — Исках да… Преди да дойда в Мина, докато двамата бяхме разделени, мислих и… Исках да направя някакъв жест, нещо, което да я обвърже с мен и да обвърже мен с нея. Нещо, не знам. — Унила усмивка. — Не бихме могли да се венчаем. За моя народ това е свещена церемония и по-скоро биха ме убили, отколкото да приемат връзката ми с жена от нейната раса. Колкото до паякородните, при тях жените могат да имат колкото си искат мъже. Така че… Но аз исках да й покажа какво означава за мен. Не ме бива по думите, както и сама си се убедила. Затова й намерих подарък. — Ръката му помръдна към раницата и навитите на руло одеяла, но той побърза да я дръпне. — А после тя не дойде. Въпреки това не можех да захвърля подаръка. Той беше… важен за мен, ценен. Оттогава го нося със себе си навсякъде. Оставял съм го без надзор в кръчми и ханове с надеждата някой просяк да го открадне и да ме отърве от него, от спомените за нея. Но това така и не се случи. Винаги го намирах там, където съм го оставил. А сега ти си тук, в този град, нейна дъщеря, неин образ и подобие… и моя кръв също. И си изгубила меча си.

Най-сетне Тисамон я погледна в очите.

— Ти не вярваш в съдбата. — Не беше въпрос, а заключение.

— Така е, не вярвам.

— Имаш наследство обаче. Дори две, ако трябва да сме точни. Отгледана си от бръмбароиди, заобиколена от машини и представа за света, която е чужда на природата ти. Опитваш се да мислиш като тях, но кръвта ти казва друго. Моят народ вярва в съдбата, както и в много други неща, които бръмбарородните не признават. Аз вярвам, че това е съдба.

И той й показа рапира, каквато Тиниса не беше виждала никога. Ножницата й беше зелена, но цветът преливаше в други, щом светлина докоснеше повърхността й, обточена беше с метални ленти, които на пръв поглед изглеждаха медни, а на втори — от старо злато. Беше по-къса от старата й рапира, но когато я пое в ръце, Тиниса разбра, че е по-тежка. Предпазителят се виеше в сложна плетеница от стилизирани листа и клонки, целият в злато, тъмна стомана и зелен емайл. Погледът й се залута неудържимо в лабиринта от преплитащи се линии на сложния му рисунък.

Държеше рапирата за ножницата — майсторска направа от фино обработена хитинова черупка. Посегна към дръжката, но Тисамон я спря.

— Има си ритуал — каза й той.

После посегна към заострения ефес на рапирата, който завършваше с извит нокът, и притисна за миг дланта си към него. В основата на палеца му се появи червена резка и капка кръв блесна върху позлатения метал.

— А сега ти — подкани Тисамон. Тиниса отвори уста да възрази, но той я прекъсна: — Това е важно. Не искам от теб да вярваш, а само да повярваш, че аз вярвам.

Тиниса стисна дръжката и притисна металния трън към ръката си. Болката беше незначителна като от жилото на дребно насекомо точно преди отровата да подейства. „Неговата кръв и моята кръв, смесени върху ръката ми.“

— А сега извади меча — каза Тисамон и тя се подчини.

Когато затвори ръка около огладената дървесина на захвата, нещо се стрелна през нея — шок разтърси цялото й тяло все едно току-що са я пронизали. Сърцето й прескочи и за миг Тиниса усети оръжието в ръката си като живо същество, което се отърсва от дълъг сън. Чувството отмина бързо, но удивлението я връхлетя с нови сили, когато тя изтегли острието от ножницата.

Беше по-късо от старата й рапира, както вече се беше досетила по дължината на ножницата, и не беше от стомана, а от някакъв тъмен метал без блясък, почти като олово. Беше и по-широко от очакваното, заостряше се едва на педя от върха. Усещаше го в ръцете си като непознато зверче, което тепърва ще свиква с миризмата й и което тепърва ще трябва да опитоми.

— Това е… старо — изрече бавно тя.

— Сред моя народ са останали шестима или седмина, които все още владеят тайните за направата на такова оръжие, но това датира от дните на Вещото време и е много по-добро.

— От дните на кое? — Този термин не го беше чувала в Колегиум.

— Отпреди революцията на Умелите — обясни Тисамон.

— Но това… е невъзможно. — Тя плъзна поглед по оръжието в ръцете си. Тъмното острие почти не отразяваше светлината на утрото. — Оттогава са минали повече от пет века.

— А острието е изковано още сто години преди това — каза той. — Изковано е във времена, когато не са познавали съмнението. Изковано е с кръв, вяра и неопетнено умение — нещата, които са в сърцето на моя народ. Мечът е мой, мои са правата да се разпореждам с него както реша, защото макар да предпочитам друго оръжие, аз владея този меч до съвършенство. Сега този меч е твой по кръвно право, както по майчина, така и по бащина линия. Преминал съм ритуалите, заставал съм пред съдниците в Паросиал и съм проливал кръвта си там. Някой ден, ако решиш, ще заведа и теб.

Тиниса свъси вежди, а после разбра за какво й говори. Остров Паросиал беше нещо като свещено място за богомолкородните. И не ставаше въпрос за обикновена религия. Тисамон говореше за оръжемайсторите, за брошката, която носеше на гърдите си, за древния орден, така ревниво пазен от неговия народ.

— Никога няма да ме приемат — възрази тя. — Аз съм полуродна.

— Ако гарантирам за теб, ако те обуча и ако уменията ти се окажат достатъчни, то никой не би имал правото да те отхвърли — изтъкна той. — Изборът е твой, Тиниса. Аз съм лош баща. Нямам земи, нямам богатство, нямам какво да ти завещая освен уменията си. Единствено тях мога да ти предам.

И преди да е размътила главата си със съмнения и евентуалности, тя каза „да“.

 

 

Възцари се тишина миг след като Кимене влезе в стаята. Дори Стенуолд, зает да преглежда диаграмите и сметките, които Тиниса му беше донесла от двореца, вдигна поглед да види какво толкова става. И затаи неволно дъх.

Беше я видял предната вечер, разбира се, уморена и мръсна след прехода през подземната канализационна система, ожулена и смачкана от престоя в килията. Тогава му се стори повече като тънко и недохранено момиче, отколкото като прехвалената Минаска дева.

Но явно се беше възползвала максимално от изминалите междувременно часове. Дали е успяла да поспи беше отделен въпрос, реши Стенуолд, но сега така или иначе заставаше пред поклонниците си във вида, в който те очакваха да я видят.

Облечена беше в пълни доспехи. Коничен шлем и прилепнала платнена шапчица под него обрамчваха деликатните черти на суровото й лице. Нагръдник, мъжки при това, боядисан в черно, с две червени стрели отпред. Едната сочеше надолу, към земята, другата — към небето, и Стенуолд разчете посланието им по следния начин: „Паднахме, но ще се издигнем отново.“ Жената носеше кожена поличка със сребърни капси, а бронираните предпазители на краката и ръцете й бяха в същия стил като нагръдника. Но за разлика от обикновените войници, тя не носеше нито риза, нито бричове. Ръцете и краката й бяха голи, сякаш синкавосивият оттенък на кожата й трябваше да напомня, че жената е не друга, а Девата на Мина. Черният плащ се поклащаше зад нея при всяка крачка.

Появата й не бе ознаменувана с аплодисменти и шумни поздравления. Стенуолд се изненада, защото жената очевидно заслужаваше такива, но после съобрази, че шумът само би привлякъл нежелано внимание. Последователите й може и да не крещяха екзалтирано, но екстазът грееше в очите и по лицата им.

— Чисис — започна тя и мъжът пристъпи напред с известно смущение. — Ти ми даде надежда в мрака и аз никога няма да забравя какво стори за мен. Отсега нататък си ми скъп на сърцето.

Стисна му ръката и Стенуолд предположи, че общото им минало не е било съвсем безоблачно, както и че Чисис е организирал спасяването на Кимене с цел да изглади старите търкания. Младият мъж понечи да се върне на мястото си — очите му се бяха насълзили, забеляза Стенуолд, — но Кимене го дръпна за ръкава и го задържа до себе си.

— Стекли сте се тук от всички краища на града — обърна се към присъстващите тя. — Повечето ви познавам. Знам, че не всички сте приятели и че всеки от вас лелее в сърцето си мисъл за бунт по свои мерки, различни от мерките на съседа. Но ето че сега сте се събрали под един покрив, нещо, което аз напразно се опитвах да направя преди осоидите да ме заловят. Поне за това трябва да сме им благодарни.

Вълна от несмел смях раздвижи събралите се хора. Стенуолд местеше поглед по лицата им. Стари и млади, мъже и жени, бръмбарородни бойци от Мина в голямата си част, но имаше и други — скакалецородни от милицията, мухородни гангстери, които симпатизираха на каузата, дори две мравкородни с червеникав цвят на кожата от поробения град Мейнис. Всички те гледаха Кимене и чакаха заповедите й.

— Сигурно очаквате от мен да подпаля града с една-единствена факла, да призова всеки мъж, жена и дете в Мина на бой, да грабнем сърпове и мечове и да прогоним Империята от града си.

Чуха се одобрителни викове, но нещо в тона й беше привлякло вниманието им и повечето чакаха какво ще последва.

— Чули сте, че Дебелака е мъртъв! — извика тя и думите й предизвикаха свирепи усмивки и доволно кимане. — Но кой го уби? — попита Кимене и всички замлъкнаха онемели.

— Не го убих аз, макар че нищо не би спряло ръката ми, ако имах възможност. Не го уби Чисис, нито друг от групата ни. И все пак всички знаем, че Дебелака е мъртъв. Кой го е убил тогава? — Погледът й се местеше от човек на човек, докато един не се осмели да проговори.

— Казват, че се скарал с друг осороден заради фуста. Така чух. И че екзекутирали някакъв офицер заради тая работа.

— Капитан Раут, така казват — вметна друг. — Копоя на Дебелака. И той няма да ни липсва.

— Така казват, значи? — попита Кимене и сложи край на зародилите се дискусии. — Че осородните са се изпокарали? Че са се избивали един друг в тъмното, докато Чисис е разбивал ключалката на моята килия? Мина ще има нов губернатор, несъмнено по-лош от предишния, и отговорът на въпроса защо беше убит Дебелака се крие в този човек. Вижте колко бързо разпространиха новината, че Дебелака е мъртъв, погрижиха се всички да го разберат. Защо? Защо разгласяват вестта из целия град? Нима не знаят, че това ще налее масло в огъня на нашия бунт?

Крачеше напред-назад пред първата редица слушатели и плащът се развяваше след нея.

— Има ли и един сред нас, който да не знае, че освен сила врагът ни притежава и хитрост? Всички сме изпитали хитростта им на гърба си, аз най-много, когато наемниците им ме хванаха в капан! Така че защо позволиха новината за смъртта на губернатора да стигне толкова бързо до нас? Защо ли… защото искат да реагираме. Знаят, че силата ни расте и предпочитат сблъсъкът да се случи сега, преди силата ни да е нараснала още. Надяват се да вдигнем на оръжие обикновените хора, а после да пратят войниците си, които да ни смажат с огън и кръв. Защото ние сме силни, но трябва да станем по-силни. Времето за революция ще дойде, но още не е дошло и осоидите го знаят.

Беше ги покорила напълно. Всички я гледаха запленени, включително Стенуолд.

— Оттук насетне, в продължение на най-малко пет десетници не трябва и дума да отваряме за бунт. Осоидите не могат да чакат вечно с вдигнат меч. Рано или късно ще трябва да свалят острието, а междувременно ние ще сме станали по-силни. И нашето време ще дойде, но за да успеем, трябва да сме по-хитри от тях. Само сила няма да е достатъчна. Затова Чисис е постъпил мъдро, като е организирал спасяването ми с помощта на чуждоземците. Така осоидите, които ги видяха и останаха живи, колкото и малко да са те… — тук доволен шепот раздвижи тълпата и хората заизвиваха вратове към Тисамон, — ще разказват, че просто група чужденци са нахлули в подземията, за да спасят свои приятели, също чужденци. Вие ще имате грижата да разпространите същия слух навсякъде, където могат да го чуят осоиди. Нека посеем съмнения в умовете им. Нека се успокоят и свалят гарда си. Не правете нищо, което да подкладе подозренията им. Разбирате ли защо се налага да правим това?

Разбираха. Кимене беше талантлив оратор, реши Стенуолд. Изправила се бе пред хора разделени и разединени и с думите си ги беше обединила, владееше трудното изкуство да говори едновременно на всички заедно и на всекиго поотделно.

Стенуолд все още хранеше слаба надежда за успеха на революцията в Мина, но без Кимене не би хранил никаква.

 

 

След като окуражи офицерите си и ги прати с подробни указания, които да разяснят на хората в своите клетки, Кимене не легна да си почива. Още не беше приключила. Без видим знак, че до малките часове на предната нощ е била затворник в занданите на двореца, тя се приближи, седна срещу Стенуолд и махна на останалите чужденци да дойдат при тях. Те се примъкнаха без бързане — Челядинка седна до чичо си, Тото се настани на крачка зад нея; Тиниса и Тисамон седнаха рамо до рамо от другата му страна — Тиниса, гушнала прибраната в ножницата рапира, която беше получила в дар от баща си; Ахеос клекна встрани, увит в плаща си като болник в зимен ден.

— Вие сте забележителен революционер — поде Стенуолд и остави с неохота откраднатите от двореца документи. — Имал съм вземане-даване с неколцина активисти, но в Колегиум тях ги наричат „хаотици“ и това е достатъчно доказателство за липсата на дисциплина и стратегия в действията им. Не се сещам за нито един, който би призовал към търпение в ситуация като тази.

— Аз съм просто жена, която обича своя роден град — сви рамене Кимене. — Знам името ви, майстор Стенуолд Трудан. И до днес се случва хората да го споменават. Сражавали сте се срещу осородните по време на обсадата… или сте избягали позорно — зависи от кого ще чуете историята.

— Боя се, че има по нещо вярно и в двата прочита на фактите.

— Е, сега архивите се пренаписват. Знам, че сте дошли тук, за да спасите двама от своите хора, и че моето освобождаване се е вписало в плановете ви случайно и дори по принуда. Но така или иначе благодарение на вас отново съм на свобода и мога да работя за града си, а това е дълг, който никога не бих могла да изплатя докрай. Но ще сторя всичко по силите си, за да намаля големината му. Е, какво мога да направя за вас?

Стенуолд кимна уморено.

— Би било чудесно просто да си стиснем ръцете и да кажем, че си имаме всичко необходимо, но истината е друга. Не искаме много, но помощ няма да откажем.

— Слушам ви — подкани го тя.

— Ще ми трябва пратеник, най-бързия, когото успеете да намерите, който да отлети за Хелерон.

— Смятайте го за уредено.

— До час ще съм подготвил съобщение, което трябва да стигне до един от моите хора там. — Видя тревожните погледи, които си размениха неговите протежета, и продължи: — Ще ви обясня всичко, но нека първо приключим с това. Така… предполагам, че за летало и дума не може да става.

Последното накара Кимене да се засмее.

— Да откраднем летало от осородните би означавало да наруша указанията, които сама дадох на хората си, а тук всички летала са в техни ръце. Но мога да ви намеря коне.

Стенуолд обмисли предложението.

— Ние си имаме едно автовозило, което скрихме недалеч от крепостните стени. Съгласна ли сте да разменим машината срещу достатъчно коне, включително и резервни за смяна?

— Съгласна съм — кимна тя. — Кредитният ви лимит не се изчерпва с това, Стенуолд Трудан. Какво друго? Слушам ви.

— Добре би било да пратим човек в Тарк, който да събере информация. Ще го инструктирам подробно. Аз нямам агенти там, а е важно да разбера какво става в града.

— Ще ви намеря човек, но вероятно ще се наложи да му платите.

— Това не е проблем. Ще ни трябват и припаси за пътуването до Хелерон, а резервни дрехи за повечето от нас биха били добре дошли.

— Ще ги имате.

— Значи ще сме във форма да се сбогуваме с вас. — Той сведе поглед към ръцете си, свити в юмруци в скута. — Има още едно нещо обаче. Не молба, а нещо, което трябва да знаете.

Тя кимна мълчаливо и Стенуолд си помисли, че вече се е досетила какво има предвид.

— Железният договор бързо ръждясва — каза той. — Осоидите са попълнили ресурсите, изчерпани по време на Дванайсетгодишната война, и са готови за ново нашествие. Видях с очите си предния им пост в Аста, попаднаха ми и някои от докладите за военните им доставки. По всичко личи, че имат готовност за нова кампания в най-скоро време. И като казвам в най-скоро време, имам предвид в рамките на броени десетници. Този път ще потеглят на запад, към градовете от Равнините.

— Това би бил логичният ход от тяхна страна — кимна Кимене.

— Едва ли е нужно аз да ви казвам, че когато врагът насочи основните си усилия другаде, шансовете за успеха на един бунт тук нарастват значително.

Тя се усмихна лукаво.

— Мисля, че се разбираме идеално — отбеляза. — Моите хора още не са готови да отхвърлят игото на осоидите, но и това ще стане. И ако това помогне не само на моя, но и на вашия народ, толкова по-добре. Нашият бунт ще успее — заяви тя без сянка на колебание в гласа си, — но за да запазим независимостта си, ще ни трябват съюзници на запад.

— Аз имам една молба, ако позволите — обади се Салма, който уж спеше. Но явно беше проследил разговора и сега седна на сламеника до другите. Още беше с мърлявите си дрехи от снощи, но вече не приличаше на окаян затворник, а на себе си, такъв, какъвто го помнеха отпреди. Дори усмивката му се беше завърнала.

— Слушам — погледна го Кимене.

— Осоидите държат още една пленница. Пеперудородна на име Скръб в окови — обясни принцът водно конче.

— Знам за нея — кимна жената и го изгледа от глава до пети. — Чух, че била пионка в жалките им игрички.

— Предали са я в ръцете на един офицер. Казва се Ааген. Че ги е чула да го обсъждат — продължи Салма. — Трябва да знам къде е сега. Още не сме приключили със спасителните операции.

 

 

— Като е решила да ми донесе тези неща, Тиниса без да иска е направила голям удар — отбеляза Стенуолд. Беше ги събрал пред себе си като на лекция в Академията, цялата им групичка, включително и Тисамон. Само Ахеос стоеше настрана както обикновено. — Това са само фрагменти, разбира се, но пък аз от десет години се уча да сглобявам картинки от откъслечна информация.

— Реших, че може да са планове. Планове за нашествие? — предположи Тиниса. — Хвърлих им един поглед по пътя насам, но… Нищо не разбрах.

— Не са планове за нашествие. Не, просто интендантски бележки, снабдяване, сметки, такива неща. Дребни детайли, свързани с вътрешния механизъм на всяка армия — обясни Стенуолд и побърза да добави, когато Тиниса увеси нос: — Но са по-ценни от злато, защото дават информация за разположението на войските, за числеността им, за това с какви провизии и екипировка разполагат. Ако човек знае как да ги чете, са също толкова ценни, колкото подробна карта на предстоящата кампания.

— И какво успя да научиш от тях? — попита Тисамон. — Местните казват, че оттук са минали много войскови подразделения и всички се придвижват на запад. Самите ние видяхме част от тях.

— Вярно е — кимна Стенуолд. — Докладите показват същото. Помните Аста, нали? Аста е само преден пост и вече знам накъде ще потеглят войските, които се събират там. Вижте. — Извади писалка от чантичката на колана си, обърна един от листовете и се зае да отбележи на гърба му местата, които изброяваше. — Мина е тук. Аста — тук. Това е Даракионският лес — посочи Стенуолд и защрихова малко петно до точката на Аста. — Хелерон е тук, от другата страна. А това е Ръбатата пустиня. — Начерта пунктирана линия с приблизителната форма на безплодната местност. — А тук… — За миг Стенуолд наистина се върна в аудиториите на Великата академия, плъзна поглед по лицата им и попита: — Някой сеща ли се?

— Тарк, майсторе — каза Тото.

— Тарк, градът-държава на мравкоидите, най-източният от градовете на Равнините. А с какво са най-известни мравкородените от Тарк?

— С робите — отвърна намусено Че.

— Е, казано така, звучи опростенчески — смръщи неодобрително вежди Стенуолд, — но отразява факта, че от всички мравешки градове, единствен Тарк може да се смята за богат град. Разположен е на ключово място — там се пресичат Коприненият път от Паешките земи, западният, който свързва Ръбатата пустиня с Равнините и е основната артерия, по която се придвижват скорпионородните, и източният, който води към мухородните поселища Егел и Меро. Но търговските печалби на Тарк се дължат най-вече на факта, че градът е входна врата към целите Равнини. Малцина си дават сметка за това, най-малко таркианците. И защо? Защото са твърде заети да размахват оръжие срещу другите мравешки градове вместо да следят за заплаха отвън. — Стенуолд драсна стрелка от Аста към Тарк. — А заплахата вече е налице. Огромен брой имперски войници вече са минали през Мина на път към Аста и повечето продължават към Тарк. Ако се съди по данните в тези доклади, става въпрос за трийсетинахилядна войска — редовна армия и помощни части от рода на тукашната милиция. В комплект с обсадни машини, бойни возила и летала. Всичко е в тези документи, ако знаеш как да ги четеш.

— И какво можем да направим ние? — попита Че, сякаш имаше проста рецепта за спасяването на град от предстоящо нашествие.

— Мравкоидите от Тарк ще трябва да се защитят сами. Не биха приели помощ от външни хора, дори да им я предложим. Осородните ни изпревариха, но сега поне ще имам очи там и ще знаем какво става. Ние трябва да идем на онези места в Равнините, където има надежда да ни чуят. Колегиум, Сарн, дори Хелерон. — Писалката драсна още три чавки върху листа. — И тук възниква следващият ни проблем, защото не всички войници, за които се споменава в докладите, ще потеглят към Тарк.

— Къде тогава? — Че местеше поглед между лицето му и картата.

— На практика армиите са две, две са и направленията на атаката. Основната войскова част ще тръгне срещу добре укрепения Тарк, другата ще се отправи към Хелерон. Тя е доста по-малобройна, вярно, но колко войници са необходими, за да се превземе Хелерон? Или да се убедят хелеронци, че ще е по-добре да работят в сътрудничество с Империята вместо срещу нея, или че условията на Железния договор подлежат на промяна в посока облекчаване?

— Стотина мъже и достатъчно голяма кесия ще стигнат — обади се мрачно Ахеос иззад тях. Стенуолд кимна в знак на съгласие.

— А осоидите пращат натам доста повече от стотина мъже. За размера на кесията не знам, но си мисля, че най-добрият ни ход е да се върнем в Хелерон. Ако тамошните магнати обединят силите и умовете си, има шанс да отблъснат нашествениците. Но ако са разединени или си затворят очите за истината, Империята лесно ще сложи ръка на града, а оттам и на целите Равнини. Както казах, в Хелерон ще сме най-полезни. Вече пратих съобщение на Скуто да има готовност. Ние може и да не изпреварим с много осите, но пратеникът и вестта за нашествието би трябвало да стигнат навреме. — Той въздъхна и помълча, преди да продължи. — Ето че стигнахме и до това. Аз, Стенуолд Трудан, ви направих свои шпиони. Изложих ви на опасност, на пленничество. Заложих живота ви на карта, аз, който не залагам и медни монети на покер. Сега ви моля да тръгнете с мен на война. Предложение, което всеки от вас е в правото си да отхвърли. Няма да се разсърдя на никого, нито на най-стария си приятел, нито на най-близкия си роднина.

Сред насядалите пред него нямаше признаци на колебание, затова Стенуолд погледна към молецородния отзад.

— Тази битка не е твоя, Ахеос.

Всички се обърнаха да го погледнат. Той на свой ред хвърли поглед на Че преди да отговори.

— И предишната не беше, майстор Трудан. Не бих си мръднал пръста да спасявам Хелерон.

— Не мога да те виня, а и ти вече стори толкова много за нас, че… — започна Стенуолд, но Ахеос вдигна ръка да го прекъсне.

— Тази сутрин, още по тъмно, говорих с твоята племенница. За много неща си говорихме. Тя ми каза, че осоидите рано или късно ще нападнат и моя народ, както ще нападнат вашия. И понеже видях отвътре имперската машина, аз вярвам, че е права. И докато вие, бръмбарородните, гризете планините ни в името на пършивата си печалба, осоидите носят със себе си тирания и смърт, освен това летят — сами и с машини. А това променя всичко, защото за разлика от вас, които се ровите в земята, те ще точат мечовете си с поглед в небето. Затова ще се върна с вас и ще разкажа на народа си какво съм видял — нищо, че едва ли ще поискат да ме чуят. Ще се опитам да ги убедя, че осоидите са заплаха, срещу която трябва да се изправим по нашите си начини. Няма да тръгна на война, за да спасявам Хелерон, но ще тръгна на война, за да спася собствения си народ, било от бръмбарородни, било от осородни, било от всеки, който дръзне да вдигне ръка срещу нас.