Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно (38)

37.

Когато нахлу в колибата на Скуто, мравкородният се облегна на вратата да си поеме дъх, неспособен да отрони и дума. Накрая, след като всички наскачаха, вперили поглед в него, той изхъхри:

— Маре е мъртва.

Скуто изпсува и оголи острите си зъби, а Тото, който наблюдаваше внимателно шипородния, попита:

— Коя е Маре?

— Не беше ли мухородната, която прати при молецоидите? — обърна се Тиниса към Скуто.

— Същата — просъска през зъби старецът и тръгна към новодошлия, едър мравкороден мъж с подсилена плетена ризница. — Как разбра, Балкус? Сигурен ли си?

— Видях тялото — отвърна на пресекулки мъжът. Дишането му още не се беше успокоило. — Простреляна със стрела. Намерили са я в подножието.

— Значи молецоидите са направили своя избор — изрече с равен глас Тиниса.

— Това не го знаем — излая Скуто, но по лицето му се гонеха сенки.

— Че е при тях! — повиши глас Тото. — Знаех си! Казах й да не отива, казах и на Стенуолд да не я пуска!

Сред дузината последователи на Скуто се разля вълна от тревожни коментари, после шефът им вдигна покритите си с шипове ръце и те се смълчаха да чуят инструкциите му.

— Я да млъквате! — викна той. Устните му се кривяха несъзнателно като отражение на цялостното му объркване. — Казвай, Балкус.

— Друго не знам. Бях в Сарнеш и се ослушвах какво приказват хората, както ти ни нареди. В градската стража не знаеха коя е, просто поредната мъртва мухородна, но аз я познах. Единичен изстрел точно под ребрата. Явно са я ударили по време на полет.

— О, хлабави колелета и тъпи ножове! — разкрещя се Скуто на тях или на себе си може би. — Всички да си вземат оръжията. Който има броня, да я облече. Веднага! Някой да ми помогне.

Погледна към Тото, но полуродният явно нямаше желание да влиза в ролята на оръженосец, така че Балкус се зае да свали от стената металния нагръдник, който беше рязан, кривен и заваряван, докато странните му контури съвпаднат с деформираната снага на Скуто.

Тиниса, която никога не се разделяше с рапирата си, а броня не носеше, стоеше безучастно и гледаше как мъжете и жените на служба при Скуто се готвят за битка с впечатляваща скорост и икономичност на движенията, родени от дълга практика. Двама мухородни слагаха тетиви на лъковете си, трети запъваше арбалет. Мъж и жена бръмбарородни си помагаха със закопчалките на еднакви доспехи от метални плочки върху основа от здрав брезент. Други двама от същата порода намъкваха тежки занаятчийски облекла от специално обработена кожа. Едноръкият скорпионоид беше нахлузил през главата си нещо като престилка, подсилена с метални плочки на гърдите, която оставяше гърба му незащитен. Имаше една наскоро пристигнала жена водно конче, тя пък стягаше наколенници на краката си и предпазители на ръцете, после се зае да опъне тетивата на лък, висок почти колкото нея самата. Приключил със снаряжаването на Скуто, Балкус преметна през рамо портупей с дървени кутийки и завъртя в ръце някакво тромаво, тежко оръжие — гвоздистрел, досети се Тиниса, — а до него мравкоид от друг град навличаше плетена ризница и посягаше към щит, боядисан с обикновена черна боя. Тисамон чакаше в пълна бойна готовност още откакто Балкус нахлу в работилницата. Сега с тях имаше и втори богомолкоид — жена с ъгловати черти, която се държеше настрана от него. В дясната си ръка стискаше рапира и още една в лявата за равновесие, с извит връх за блокиране на противниковия меч.

— Какво става? — обърна се настоятелно Тиниса към Скуто. Доспехите висяха на раменете му като на закачалка, придържани на място от чудатия релеф на многобройните му шипове.

— Агентурните мрежи като моята имат кратък живот — отвърна той, докато проверяваше механизма на арбалет за многократна стрелба. — Колкото и да си добър в занаята, рано или късно настъпва критичната точка. Точката, когато, без значение колко си внимавал, врагът ти се е добрал до достатъчно информация, за да направи своя ход. И когато това се случи, то става със замах. Виждал съм мрежи да загиват за един ден, двайсетина и повече мъже и жени да изчезват — убити, заловени или сменили боята.

— Но това може да е просто…

— Може да е всичко, моме — прекъсна я той, но в очите му нямаше надежда. — Ние трябва да сме готови, защото ако това е критичната точка, то тя ще се стовари на главите ни всеки момент.

Уви, когато вратата се отвори с трясък, по физиономията му Тиниса разбра, че е употребил израза „всеки момент“ по-скоро фигуративно, отколкото буквално. Очаквал бе бедата да се стовари на главите им по-късно през деня или на следващия ден, или на по-следващия.

Мухородно дете влетя през прага с разкривено от ужас лице.

— Скуто! Скуто! — ревеше то. — Идват мъже! Лоши мъже! Много са!

— Лъкове при стените! — нареди отсечено Скуто, когато детето хукна нанякъде и вратата се затръшна след него. — Ще посрещнем първата им атака, после изчезваме. Среща при „Меро“ на Пискливата улица!

Залости вратата и подпря арбалета си на един от малките прозорци. Стрелци с лъкове и арбалети заемаха позиция покрай стените на работилницата, някои коленичили, други се издигаха, призовали крилете си в търсене на удобно място за стрелба от високо под скосения таван.

— Имаш задна врата, надявам се — каза Тисамон.

— За имане имам, но всеки, който си подаде главата оттам сега, ще получи залп от арбалетни стрели.

— Само ми дай знак и аз ще ви разчистя пътя — предложи Тисамон.

Скуто му хвърли поглед и видя, че не се шегува.

— Зад тезгяха. Има механизъм. Спера!

Мухородна жена отдели очи от мерника на арбалета си и погледна през рамо към него.

— Шефе?

— Като ти дам знак, пусни този луд човек да излезе — заръча й Скуто.

— Нападат! — извика един от мъжете.

— Хайде да им разкажем играта! — кресна Скуто и бараката се разтресе от рева на гвоздистрела в ръцете на Балкус. Тиниса отскочи назад, по-далеч от страховитото оръжие, чийто затвор бълваше пламъци, а цевта му — къси стрели, всичко това придружено с гръмотевичен рев, който заглушаваше лъковете, арбалетите и неизвестния враг отвън.

Огледа се за свободен прозорец, видя един в подпокривното пространство и се закатери натам с помощта на Изкуството си. Разперените й длани прилепваха с лекота към подсилената с метални греди дървена конструкция. Катереше се, когато в стената цъфна дупка и назъбен слънчев сноп прониза сумрака в бараката. След миг се появи още един и Тиниса усети стремителния полет на огромна арбалетна стрела, повече от метър дълга и с подсилен връх, която прелетя през стаята и проби дупка в отсрещната стена.

Стигна до прозореца и застана така, че металните греди да я защитават в максимална степен. Вън цареше хаос и объркване. Сред бараките на бедняшкия квартал трудно можеше да се говори за открито пространство и по липса на такова нападателите провеждаха атаката си едва от няколко метра разстояние, за които плащаха висока цена. Десетина мъртви лежаха на калния калдъръм, някои надупчени с арбалетни и обикновени стрели като игленици, в телата на други зееха обгорелите дупки, които оръжието на Балкус отваряше при съприкосновението си с плът. Оцелелите се бяха изпокрили и не даваха признаци, че смятат да подновят в скоро време атаката.

Тиниса огледа покосените. Повечето бяха бръмбарородни, мравкородни или мелези между двете раси, нагиздени с грозен сбирток от кожени и метални доспехи. Този тип хора й бяха познати. Синон Поло̀вин водеше мнозина като тях на отчет в счетоводните си книги — най-пропадналата част от наемническата класа на Хелерон, биячите и мутрите, с които градът разполагаше в неограничени количества.

И като видя състава на мъртъвците, както и бързите погледи, които оцелелите рискуваха да хвърлят иззад укритията си, Тиниса се досети какво чакат. И то не закъсня.

Един от мухородните под тавана се сгърчи внезапно и падна сред пръски кръв. Тиниса мерна острие на меч, изтеглящо се през тясната бойница, а после метални куки захапаха покрива и откъртиха участък с ширина над половин метър.

Тиниса не чака — запълзя бързо по неравната стена нагоре към скосения таван.

Залп от златен пламък нахлу през отвора в покрива и облиза един от хората на Скуто. После първият осороден войник се вмъкна в бараката. Не беше с униформа, а доспехите му бяха боядисани в други цветове, но иначе си беше имперски войник отвсякъде.

Едва се беше промъкнал през покрива, когато в гърдите му цъфна обгорена дупка и той се строполи на пода четири метра по-долу. Но не беше сам, скоро от другата страна на покрива зейна нова дупка.

— Сега, Скуто! Сега! — извика Тиниса. Скуто явно беше на същото мнение.

— Време е да се изнасяме! Ти, богомолкородни, тръгвай през задната врата! Останалите, чакате го да се развихри, после як баражен огън и изчезваме. Аз и Балкус поемаме ариергарда!

Спера, мухородната, прелетя на педя пред лицето на Тисамон и дръпна някакъв лост. Миг по-късно половината от задната стена падна навън, а в следващия Тисамон изхвърча на улицата отзад.

Междувременно Тиниса беше допълзяла до по-близкия отвор в покрива. Прилепнала с една ръка и колене към тавана, тя измъкна рапирата си от ножницата. Тъмното тежко острие сякаш трептеше по своя воля в ръката й, а когато следващият осоид се появи в отвора и протегна отворена длан към нея, Тиниса нанесе удар.

Целеше се в незащитената от доспехите подмишница, но перспективата й изигра номер. Тясното острие уцели металната плочка на нагръдника, ала вместо да отскочи, продължи напред, проби с лекота метала и прониза войника в гърдите. Със същата лекота се плъзна назад, когато Тиниса го изтегли, а осородният умря, увиснал наполовина през дупката в покрива.

Под нея хората на Скуто стреляха като полудели — знак, че Тисамон вече упражнява уменията си навън и дава нагледен урок на хелеронските мутри защо богомолкородните са всявали страх още от времената преди революцията. Тиниса видя как Скуто отваря с ритник вратата и хората му се изсипват на улицата. През другата дупка в покрива се бяха промъкнали осоиди и трима от бойците на Скуто вече лежаха мъртви на пода. Двама имперски войници се спуснаха от тавана, обсипвайки с огнени залпове бягащите мъже и жени. После единият смени рязко посоката — жената водно конче му беше пуснала стрела в ребрата. Тиниса си пое дъх и скочи към другия.

Идеята беше да го прониже, но мечът й се стрелна на сантиметри от него и двамата се сблъскаха във въздуха. Тя го сграбчи за косата със свободната си ръка и го стисна с колене през кръста. Войникът изкрещя и полетя надолу, неспособен да удържи общото им тегло с крилете си.

Сблъсъкът с пода ги раздели, като Тиниса пое по-голямата част от удара. Успя да се надигне, но войникът вече беше скочил и стоеше над нея с меч в ръка.

За щастие, Тиниса не беше изпуснала рапирата си и въпреки шока успя да отблъсне атаката му и да го прониже в бедрото. Изправи се на крака, докато войникът падаше, и със следващия удар го довърши.

Чу Скуто да й крещи:

— Излизай! Излизай, ти казвам!

Шипородният стоеше при работните тезгяси в дъното на работилницата. Тиниса го зяпна. Главата й още звънтеше и тя примигна, чудейки се какви ги върши Скуто там.

— Ще те пазя! — извика тя.

— Нищо подобно няма да правиш!

Някой я сграбчи над лакътя и Тиниса едва не прониза Балкус с рапирата си. Той отскочи навреме и извика в ухото й:

— Трябва да тръгваме!

През отворената врата се виждаше мелето отвън. Хората на Скуто се биеха със зъби и нокти да пробият обсадата. Рапирата помръдна в ръката й, нетърпелива да се включи. А после Тиниса разбра какво прави Скуто, кимна отсечено на Балкус и изтича навън.

А там се лееше кръв и Тисамон проливаше най-много. Направил беше просека като жътвар на нива. Дузина хелеронски мутри вече лежаха покосени, още толкова отстъпваха панически пред развилнялото се острие на богомолкочовека. А то не спираше да сече и всеки, дръзнал да навлезе в обсега му, биваше париран и покосен неотвратимо. Пред очите на Тиниса арбалетна стрела звънна към Тисамон, после се разхвърча на трески, когато той я посече във въздуха.

Не само улични побойници участваха в атаката. Имперски войници стреляха от въздуха или се спускаха отвисоко като снаряди. Тиниса прониза един, преди да я е достигнал, после обиколи с поглед схватките, които се водеха навсякъде около нея. Видя двама мухородни да се боричкат на земята с размахани ножове и не можа да определи кой на чия страна е. Мравкородният с боядисания щит се биеше с пестеливи и точни движения. Три стрели стърчаха от щита му, една — от ръката му. Мечът му отвори кървав фонтан в лицето на бръмбаророден нападател. Жената водно конче беше зарязала лъка си и размахваше дълъг прав меч с две ръце, въртеше го над главата си и режеше де що види вражески крайник. Тиниса хукна да й помогне, но в същия миг нажежено жило прогори кръг в гърба на жената и тя се свлече на колене. Успя да прониже с меча си корема на мъжа, с когото се биеше, миг преди той да забие късия си меч покрай ключицата й. Зад тях богомолкородната жена танцуваше с рапирите си, прониза една мравкородна в окото, после се завъртя и посече нападащ от въздуха осоид. През цялото време изражението й не се промени нито веднъж.

Тиниса се хвърли напред и прониза през плетената ризница някакъв полуроден, който нападаше Тото в гръб. После трима я връхлетяха едновременно, един осоид и двама местни наемници. Рапирата затанцува. Не че придърпваше по своя воля ръката й, но хармонията и взаимното разбирателство между човек и оръжие надхвърляха нормалното — Тиниса укроти с лекота мечовете на враговете и ги отблъсна във всички посоки, осородният се спъна в наемника отляво и й даде време да оплете третия с бърза серия от удари, които завършиха със срязано гърло. После огромният скорпионороден на Скуто заби куката си в гърба на осородния, повлече го и почти го разполови с един удар на чудовищната си брадва, а последният от тримцата захвърли меча си и хукна да се спасява. Тиниса с мъка овладя подтика да го последва. Екстаз вилнееше из нея, свирепа пулсираща радост пееше в ушите й и тя разбра, че това е богомолската й кръв и че Тисамон навярно усеща същото.

Гвоздистрелът на Балкус изригна отново. Мъжът стоеше с гръб към стената на работилницата, следеше с присвити очи летящите осородни и подбираше грижливо целите си. След миг приклекна и зареди поредната дървена кутийка в горната част на оръжието си. Скуто се появи на входа до него, откри стрелба с арбалета си и продължи така, докато стрелите в пълнителя не свършиха.

— Тръгвайте! — извика лаконично той.

И те тръгнаха. Тисамон беше свършил работата си добре и повечето наемници лежаха мъртви, а другите ги беше хванала липсата. Под преградния огън на летящите осоиди оцелелите от отряда на Скуто си плюха отчаяно на петите. Част от имперските войници бяха влезли в работилницата и тършуваха за архива на Скуто, когато заложеното от него устройство избухна и изпепели всичко в бараката чак до металния й скелет.

 

 

Тиниса пресрещна Стенуолд по пътя му към изгорялата работилница и го поведе към долнопробната кръчма, където Скуто събираше хората си след нападението. Стенуолд гореше от нетърпение да сподели с нея наученото, но тя не му даде време да обяснява, вместо това го пришпорваше по кривите хелеронски улички към сините фенери на таверна „Меро“.

В задната стаичка се бяха събрали оцелелите — Тото и Тисамон, първият с плитка рана на ръката, вече превързана; Балкус с гвоздистрела; Скуто, разбира се, поопърлен; Спера, мухородната, поела ролята на лекар за най-тежко ранените; едноръкият скорпионоид, на когото викаха Рака и който изглежда беше ням, зает понастоящем да точи зловещото острие на брадвата си. Един от бръмбарородните занаятчии беше оцелял, както и богомолкородната жена — и двамата бяха пострадали зле от жилата на осоидите. В таверната се бяха стекли агенти на Скуто от други части на града — видели опожарения си щаб, те бяха потърсили информация в други безопасни квартири, а оттам ги бяха насочили към „Меро“. За мнозина не се знаеше нищо.

— Чук и клещи! — възкликна Стенуолд. — Какво е станало?

— Каквото става винаги. Откриха ни и ни разкатаха фамилията. — Скуто изсъска от болка, когато Спера посегна да обтрие с мокра гъба изгарянията му. Доспехите още висяха на раменете му, нагръдникът чернееше от сблъсък с огнен залп. — Имам по десетина мъртви агенти във всеки квартал на града. Край, шефе. Изпържиха ни. Операцията приключи.

Бяха всичко на всичко дузина и още толкова в неизвестност, но повече от половината агенти на Скуто бяха мъртви и смъртта им — потвърдена.

Стенуолд се отпусна тежко на пода до една ниска масичка.

— Знаеш ли какво означава това?

— Че онова, дето са го намислили, ще го направят скоро, каквото ще да е — отвърна Скуто.

— Мисля, че знам какво е. Или поне нищо друго не ми хрумва, така че…

— Чакай малко, шефе — побърза да го прекъсне Скуто. — Тото, помниш ли какво си говорихме? За Болуин.

Занаятчията кимна.

— Да.

— Не сме в безопасност, шефе. Сещаш се защо. Знаели са къде да намерят хората ми, не само в щаба, а из целия град. Имаме си шпионин, а няма как да разберем кой е.

Стенуолд сведе поглед към ръцете си.

— Всичко това ми звучи твърде познато.

— Познато, наистина — вметна Тисамон. — Точно като в Мина преди градът да падне.

— Това ще ни преследва, докато сме живи, така ли? — повиши глас Стенуолд и удари с юмрук по масата. — Е, какво предлагате?

— Ти имаш план — каза Скуто. — Познавам те, шефе.

— Не бих го нарекъл план — поклати глава Стенуолд. — Но нека приемем, че имам такъв.

Скуто сгърчи лице в кисела усмивка.

— Тогава не го споделяй с никого, дори на мен недей да казваш, докато не сме готови. Така поне осоидите няма да знаят предварително кога и къде ще ударим.

— Ами молецоидите? — попита Тиниса. — Ами Че?

— Защо? — Стенуолд се обърна да я погледне. — Какво за тях?

— Мой пратеник замина натам, щото твойто момиче и онзи младеж се забавиха много. Балкус е видял пратеничката мъртва със стрела в гърдите.

Стенуолд се сви. Сякаш студен камък натежа в стомаха му. Когато нападаха агентите му, това беше война. Когато посягаха на собствената му плът и кръв…

— Можеш ли да отделиш някого, за да?…

Скуто сведе поглед.

— Виж ни, шефе. Това остана от нас.

— Аз ще отида — каза Тото и се изправи. — Не мога да летя и прочие, но ако се наложи, ще се изкатеря на четири крака до върха на планината. Ще ида там, където ходят вашите хора, за да се срещна с молецоидите.

— Тото… — поде Стенуолд, но занаятчията го прекъсна гневно.

— Не, този път няма да ме спреш. Отивам… и ще спася Че, защото тя изобщо не трябваше да тръгва. И дори да ми забраниш, Стенуолд, пак ще отида. Не можеш да ме спреш, освен с окови на краката. И ти най-добре знаеш защо.

След тези думи в главата на Стенуолд се разгърна картина от един спомен. Форумът на умелите; отборът на „Великолепните“ се готви за битка с четворката на стария Палдрон. Сега Салма беше на предния фронт в Тарк, за съдбата на Че не знаеха нищо, а Тото беше решил да си сложи главата в торбата. Тисамон го беше казал най-точно. Стенуолд се беше превърнал в онова, което мразеше най-много.

— Няма да те спирам — каза той. — Върви.

 

 

— Кажи ми едно нещо — подкани го Че. — Спомена, че твоят народ имал специални методи да събуди Изкуството. Винаги ли го правите по този начин? — Усмивката й стана дори по-широка, когато неговите страни потъмняха от смущение.

— Обикновено… се ограничаваме с масажа. — Ахеос намести раницата на гърба си. Лъкът стърчеше над едното му ухо. — Аз…

Изглеждаше толкова неуверен и смутен, че тя не се сдържа и го прегърна, после го целуна по челото. Бяха готови за път. Съобщили им бяха, че скририте са готови да оповестят решението си. Това беше единственото, което още ги задържаше тук.

Вестта дойде по-бързо, отколкото се бяха надявали. Стар молецоид, толкова стар, че сигурно беше служил при скририте няколко десетилетия, се приближи с накуцване към тях. Тоягата му тракаше по каменния под, а по изражението му личеше, че е непростимо да го държат буден през деня и че само глупак като Ахеос може да възприеме обичаите на чужденците.

— Скририте са стигнали до решение? — попита го Ахеос.

— Стигнаха — отвърна старецът. Пое си дъх, после каза: — И решиха да не решават нищо.

Кратка пауза преди Че да попита:

— Решили са какво?

Старецът изобщо не й обърна внимание, а продължи да говори на Ахеос:

— Пратениците на Империята дадоха много обещания, но само бъдещето ще покаже дали ще ги спазят. Вие донесохте много предупреждения, но и тяхната правдивост предстои да се докаже. Поличбите са налице и светът е затаил дъх. В своята мъдрост скририте ще чакат и ще оставят по-нисшите народи в ниското да плетат козните си. Ще стигнат до окончателно решение, когато поличбите се променят или когато получат нова информация.

— И какво да правим ние тогава? — попита Ахеос.

— Каквото искате — каза старецът с пълно безразличие. — Все пак, ако стремежът ти е да откриеш нова информация, свободен си да напуснеш Тарн, за да я потърсиш, както и да вземеш… — направи презрителен жест към Че — багажа си с теб.

Ахеос се усмихна тънко.

— Хубаво, ще ви намеря нова информация тогава. Ще намеря нещо, което да ги жегне издълбоко. А ако и това не свърши работа, то една вечер ще погледнете от планината си и ще се сдобиете от първа ръка с новата информация, че пред портите на Тарн се изсипала армия от осоиди. Може би тогава скририте ще решат да се размърдат.

Старецът изкриви устни с отвращение и си тръгна.

Че стисна Ахеос за ръкава.

— Какво ще правим?

— Ще си тръгнем, както ни препоръча той. Ако успея да намеря нещо, което да ги убеди, добре. Ако не, ще направя каквото мога със собствени сили. — Обърна се към нея. — Знаеш, че сега можем да полетим сами, нали?

— Ами… не знам. Аз само… Беше само за кратко снощи.

— Първо оставяме планината зад гърба си — каза й Ахеос. — После разперваш криле и толкова.

 

 

Държеше се за ръката му, когато скочиха, и веднага осъзна, че Ахеос е далеч по-добър летец, отколкото тя би станала някога. И във въздуха беше тромава като във всичко друго. Вместо да се снишава плавно, тя падаше, макар и не като камък. Ахеос беше постоянно до нея и я придърпваше нагоре при всяко колебание в полета й.

А после кацнаха в подножието на планината и Че вдигна безмълвно поглед към високите й склонове и увисналите облаци, през които бяха прелетели по пътя си надолу. Заета да се бори с ужаса си, така и не беше забелязала как въздухът се затопля, пропуснала беше и великолепната панорама на просналия се в равнината Хелерон.

„Следващия път ще летя както трябва“ — обеща си тя, обърна се към Ахеос и го прегърна силно, защото той й беше дал безценен дар… както и любов.

Намираха се близо до мястото, където бяха извикали с огън гигантския молец, в подножието на планинската верига Торнос. Бебешкото летателно умение на Че беше твърде немощно да я отведе по-нататък, така че оттук до Хелерон щяха да пътуват пеша. Теренът беше неравен и преходът труден в началото, но тя не даваше пукната пара. Стигаше й мисълта, че скоро, стига да поиска, ще е в състояние да се издигне над негостоприемната земя и да се придвижва с тягата на собствените си криле. До нея Ахеос мълчеше замислено, но лека усмивка разчупваше маската на лицето му.

„Мисли за мен.“

И колко странно беше това, и колко закъсняло. Твърде дълго беше вехнала в сянката на Тиниса, твърде често мъжете обръщаха очи към красивата й доведена сестра и оставаха слепи за бедната трудолюбива Че, която така усърдно се опитваше да тръгне по стъпките на чичо си. А сега, по собствена воля, този мъж я беше погледнал и я беше видял красива.

Тъкмо се грееше на тази мисъл, когато нечия ръка я сграбчи и я дръпна настрана.

— Ахеос! — изписка Че и посегна несръчно към меча си. Който и да беше нападателят, беше увил ръка около гърлото й и я стискаше за туниката. Ахеос посегна към кинжала си, но така и не го изтегли от канията.

— Стой далеч от нея, копеле такова! — изръмжа глас в ухото й, глас, който Че познаваше отлично. Свали ръка от дръжката на меча.

— Тото?

— Добре ли си, Че?

— Добре съм, естествено. Какви ги вършиш?

— Предадени сме, Че — каза отчаяно Тото. Стискаше меч в другата си ръка. Тя завъртя глава и видя, че погледът му е вперен с омраза в Ахеос. — Предадени сме — повтори той. — Работилницата на Скуто я няма. Повечето от хората му са мъртви. Знаели са къде да ги намерят, дори мухородната, която Скуто прати при това копеле и народа му. Кой знаеше всичко това, Че? Кой е бил в състояние да заложи капана?

— Тото, той беше с мен през цялото… — Само дето не беше точно така. Ахеос далеч не беше прекарал цялото време с нея. „Не, няма да го повярвам.“ Гласът й трепереше, когато продължи: — Тото, Ахеос не е предател. Той се опитва да помогне…

Ахеос беше изтеглил тетивата на лъка си, спокойно като човек, който си връзва връзките на обувките. Запъна стрела и обтегна лъка.

— Ахеос, недей! Виж, това е някакво недоразумение! — викна отчаяно Че. Усети как ръката на Тото се стяга около шията й. Беше зад нея. Стрелата на Ахеос като нищо можеше да попадне в нейното тяло.

„А може би точно там трябва да попадне.“

— Моля ви! — извика и на двамата тя. В същия миг Ахеос хукна напред, Тото замахна с меча си, молецородният размаха криле и се издигна във въздуха.

Слухът й регистрира звънтежа на тетивата и свистенето на стрелата в бърза последователност, после Че усети шока от попадението — дълбоко между врата и рамото на Тото. С тих вик на изненада занаятчията потръпна, пръстите му се впиха за последно в рамото й, после коленете му се подкосиха и той падна на земята.