Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно (35)

34.

Осоидите бяха дошли в Хелерон. Отначало Стенуолд реши, че градът е под обсада, защото от изток се виждаха само палатките на имперските войници, раираните в черно и жълто флагове и бронирани автовозила. Един ортоптер в имперски цветове тъкмо се спускаше безшумно, разперил криле да улови въздушните течения.

Продължиха предпазливо към града, заобикаляйки откъм юг, и скоро стана ясно, че ситуацията е друга.

Извън Хелерон наистина имаше голям имперски лагер — с войници, машини и прочие, но самият град не изглеждаше променен ни най-малко. През входовете и изходите му все така се нижеха търговски кервани, пътищата гъмжаха от хора, с други думи — хелеронските ковачници за пари работеха под пълна пара както винаги. Все същите палаткови сборища на търговци, чуждестранни купувачи, амбулантни и робски пазарища заемаха свободното от нашествениците пространство и явно никой не се интересуваше, че две хиляди вражески войници са разпънали палатките си пред портите на град без крепостни стени.

— Предали са се — процеди горчиво Ахеос. — Захвърлили са оръжията още при вида на имперската войска.

— Не мисля — възрази Стенуолд. — Това не е окупиран град. Вижте, хората се движат свободно, няма стражи, пропускателни пунктове, милиция. Нищо по-различно от Хелерон такъв, какъвто го познаваме.

— Две хиляди осоиди не са дошли тук само да разгледат забележителностите или да идат на театър — каза Тиниса.

— Скоро ще узнаем отговорите — реши Стенуолд. — Трябва да се срещнем със Скуто.

Странно беше усещането да се върнат в град, белязан с толкова ярки спомени. Битки след битки за Тиниса и Тото, предателство и плен за Че. За Тисамон градът сигурно символизираше безбройните дуели по поръчка, годините, прекарани в безсмислено упражняване на уменията му. Ахеос вдигна качулката на главата си и скри ръце под плаща. В Хелерон имаше доста молецородни, но към тях се отнасяха с презрение.

Имаше и осоиди сред тълпата. Не бяха много и не правеха нищо подозрително — говореха с търговци или вървяха по пътя си, — но все пак ги имаше. Бяха с униформи и броня, спираха пред оръжейните сергии рамо до рамо с мравкородни, които ги оглеждаха с нескрито подозрение. Тук-там се виждаха имперски интенданти, които поръчваха провизии за хората си, а осородни механици спореха с бръмбарородни занаятчии за качеството на стоката им. И нито един от тях не задържа погледа си върху групичката новопристигнали конници. Беше толкова странно, че граничеше с нереалното.

Стенуолд намери конюшня, където да оставят конете, плати без да спори високите хелеронски цени, после тръгнаха към бедняшкия квартал да намерят Скуто.

 

 

— И за мен е непонятно, повярвайте ми — каза шипородният. Клатеше крака, чучнал се върху един от тезгясите в работилницата си пред многобройна и разнородна публика. Освен Стенуолд и спътниците му, тук бяха и двайсетина от собствените му агенти. Истински миш-маш от неудачници, реши Че — бръмбароиди, мухоиди и мравкородни, полуродни, елегантна паякородна в скъпи коприни, дори един покрит с белези скорпионочовек с двузъба метална кука на мястото на ампутираната лява ръка.

— Пристигнаха тук преди… колко, две десетници? Не наведнъж, а на порции, и продължават да прииждат. В началото настъпи истинска паника, нека и момчетата кажат. Магнатите мобилизираха веднага отрядите си, а от Съвета ангажираха всички наемници в околността. Първите няколко дни напрежението можеше с нож да го режеш, но раираните не правеха нищо, стояха си пред града и си разпъваха палатките. А после тръгна мълвата, че не били дошли да се бият, а за нещо друго. От юг пристигнаха вести, че към Тарк се придвижвала огромна армия, в сравнение с която нашите гости били като банда селски побойници. А после се чу, че дошли да купуват. Имали много злато, в хелеронски пари и в тяхната си валута, и че търсели да купят големи количества оръжие, продоволствие и прочие. Някои смятаха, че ще потеглят на север да сритат отново Федерацията или нещо такова. Хората почнаха да говорят, че можело да ги наемем като платена войска. И да ги пратим срещу Тарн и народа на тоз момък.

Ахеос, мълчалив и блед, местеше поглед между Стенуолд и грозното лице на Скуто.

— Това е, друго не знам — продължи Скуто. — Не е като да няма сбивания, най-вече с мравкородни от Тарк, които си търсят белята. Осичките не бягат от битка, но пък плащат охотно глобите, които им налага Съветът. И си седят там, наливайки пари в града, а ние си кротуваме тук и се чудим какво всъщност искат, чумата да ги тръшне дано.

— Пропускам нещо — произнесе замислено Стенуолд и сведе поглед към свитите си в юмруци ръце. — Всички пропускаме нещо. Знам, че едва ли ще има полза, но трябва да говоря със Съвета на магнатите.

— Няма да чуят и дума от онова, дето ще им го кажеш, шефе — вметна услужливо Скуто.

— Съветът като цяло — да, но има един-двама, с които се познаваме отдавна. Задължени са ми. Не казвам, че ще вземат думите ми толкова присърце, колкото би ги взел Тисамон например, но все пак е нещо, а и ще получа допълнителна информация от тях. Междувременно, искам от вас да разпънете мрежите си нашироко. Трябва да разберем какво е намислила Империята. Съдбата на Хелерон зависи от това. А и съдбата на целите Равнини.

Скуто скочи от тезгяха и започна да раздава заповеди, а Стенуолд се обърна към своите хора.

— Нашата роля във всичко това още не е приключила. Рано или късно ще ни дойде редът. Засега настоявам повечето от вас да стоят тук и да чакат по-нататъшните ми указания, докато картинката не се изясни.

— От мен сигурно ще искаш да ида при хората си? — попита Ахеос.

— Така е. Би ли говорил с тях от мое име?

— Не. — Молецоидът скръсти ръце. — Но ще говоря от името на истината, а това би трябвало да ти свърши същата работа. Аз не съм твой агент, Стенуолд Трудан.

— Тогава не го прави за мен, още по-малко за Хелерон. Направи го за Равнините, Ахеос. И за своя народ, разбира се, който на времето е имал проницателен взор и с малко късмет може да си спомни това. Хората ти трябва да разберат, че поотделно ние сме лесна плячка за Империята, нейната армия и нейните роботърговци. Стари вражди прекрояват от столетия границите на Равнините. Твоят народ мрази моя. Народът на Тисамон мрази паякородните. Мравешките градове-държави се мразят помежду си. И ако не успеем да зашием тези рани, макар и временно, със сигурност ще изгубим войната.

Ахеос, който очевидно си беше подготвил хаплива реплика, изглежда реши, че е по-добре да я преглътне.

— Прав си, разбира се — каза вместо това той. — Ще отида при моите хора и ще им разкажа какво съм видял. Не съм сред първенците на народа си, камо ли от водачите, но ще направя необходимото думите ми да бъдат чути.

По всичко личеше, че е казал каквото има да казва, и Стенуолд вече се обръщаше към останалите, когато Ахеос продължи:

— Бих искал племенницата ти Челядинка да дойде с мен.

В последвалото мълчание гласът на Скуто изведнъж изскочи на преден план, разпределяйки кварталите и териториите между агентите. Колкото до групичката около Стенуолд обаче, думите на молецоида все още ехтяха силно в ушите им.

— Не! — извика Тото. Беше извадил инстинктивно меча си наполовина от ножницата и това промени всичко. Тисамон настръхна моментално, а Тиниса откри, че на свой ред е посегнала към рапирата си. Стенуолд размахваше трескаво ръце да ги усмири, с пълното съзнание, че Скуто е млъкнал насред изречението и гледа изпод вежди към тях.

— Това е немислимо — каза на Ахеос той. — Как изобщо ти хрумна да искаш подобно нещо?

— Защото ще помогне — отвърна Ахеос. — От мен се очаква да ги убедя, че трябва да помогнат на народа ви за наше собствено добро, и смятам, че ще е полезно за каузата ни, ако представя Челядинка на нашите старейшини, майстор Трудан. Това ще помогне. Те трябва да я видят.

— Не си го и помисляй дори! — сопна се Тото. — Нито за Че, нито за когото и да е от нас!

— Ще я убият — вметна Тиниса.

— Не, няма — възрази Ахеос. — Наистина ли смятате, че гостоприемството ни е толкова чуждо? Не съдете за нас по критериите на този безсрамен град. Ако я заведа с мен в Тарн, Че ще е в безопасност. Не мога да гарантирам, че ще я посрещнат с отворени обятия, но нищо лошо няма да й се случи.

— Въпреки това отговорът ми е отрицателен — каза твърдо Стенуолд. — Не желая да споря по въпроса. Няма да рискувам живота на племенницата си…

— Чичо Стен. — Когато най-после успя да се намеси, в гласа на Че имаше толкова стомана, че всички млъкнаха и впериха очи в нея. — Спомняш ли си последния път, когато се опита да ме задържиш далеч от опасността?

Той я гледаше и мислеше за дългата поредица от случайности, отвели я от пътническия салон на „Небесен“ до занданите в Мина.

— Ти какво… да не искаш да отидеш с него?

Че преглътна, събирайки куража си.

— Ти си преди всичко учен, чичо. Кажи ми, като учен, колцина от нашия народ са имали шанса да видят с очите си залите на молецородните? Можеш ли да посочиш поне един наш съвременник?

— Че, нито ти, нито някой от нас може да предвиди какво те чака там. Всеки град и всеки народ има свои правила за гостоприемство, правила, които всеки град и всеки народ от време на време нарушава. С което не искам да обидя никого, но е факт.

— Имам доверие на Ахеос — заяви тя. — И ако мога да помогна с нещо вместо да седя тук и да си клатя краката, ще го направя без колебание. Ти не знаеш, чичо Стен, какво преживях откакто се разделихме в Колегиум. Бях беглец, участвах в битки, бях робиня и затворничка. Вързаха ме на маса за мъчения, дори ударих шамар на един осороден офицер. Вече не съм просто студентката Челядинка, която трябва да държим под похлупак. Отивам с него. Длъжна съм.

Стенуолд въздъхна издълбоко и скръбно някак, сякаш оплакваше неотвратимия ход на времето, чието колело се е завъртяло, докато той е гледал другаде. Чу Тото да настоява бурно, че не бива да пуска Че, но сигурно и той разбираше, че това вече не зависи от Стенуолд.

— Върви — каза й той. — Но искам да си отваряш очите на четири. Права си. Макар да си моя племенница, макар да си част от малкото ми семейство, ти си войник в тази война, а рискът е постоянен спътник на войниците.

 

 

След като се стъмни, Ахеос изведе Че от града по най-късия маршрут, после поеха по периферията му, сякаш молецоидът нямаше търпение да се махне от сянката на Хелерон. Скоро подминаха големите преносими хангари, където кипеше подготовката за последната отсечка от релсовия път между Хелерон и Колегиум — Железния път, както го наричаха — и където метален ритъм отмерваше всяка изминала минута от деня и нощта до изтичането на крайния срок.

Вървяха към планините. На открито зрението на Че отслабваше с разстоянието и макар земята пред краката й да прозираше в оттенъци на сивото, планините все така тънеха в мрак като черни силуети, накъсващи звездното небе.

Вървяха вече няколко часа, а не носеха никаква екипировка за изкачване по страховитите склонове. Дори Ахеос да знаеше някоя тайна пътечка към дома си, Че не беше сигурна, че ще е в състояние да я изкатери.

— Сигурно ще се наложи да починем малко в подножието — предупреди го тя.

Той сякаш не я чу, зает да оглежда изкачващия се, обрасъл с храсталаци терен за някакво специално място или знак. Погледнеше ли на север и на изток, Че виждаше светлинките на мините и каменоломните, сред тях несъмнено и кариерата на Елиас Продан. Зачуди се дали хората на Ахеос планират поредното нападение и кой ли е наследил собствеността на Елиас.

— Ще пристигнем още тази нощ — каза Ахеос. Вече се беше стъмнило.

— Надценяваш ме.

Той най-сетне се обърна да я погледне. Светлите му очи улавяха несъществуващата светлина, различима за усиленото й зрение.

— Не можеш да летиш, нали? Чувал съм, че някои бръмбароиди могат.

— Много малко, при това зле. А аз — никак — отвърна тя. — Толкова… толкова ми се иска да можех да полетя, колкото и тромав да изглежда полетът ми отстрани. Само че изобщо не ме бива с Изкуството. Даже нощното ми зрение се появи едва след като… след като сънувах, че… — Стегна се, решена да го изрече на глас: — След като ти ми се яви онази нощ на път за Мина.

— Имаш повече умения, отколкото предполагаш — каза той. — Бръмбароидите са издръжливи, дори моят народ признава това. Помисли си за всичко, през което премина и издържа. Наистина ли мислиш, че Изкуството ти няма дял? Но до Тарн ще стигнем и без да летиш. Просто ми намери достатъчно сухи съчки и аз ще призова по-удобен транспорт.

— Ще призовеш? Пак магия, така ли? — попита тя.

— Ще ми се да кажа „да“ и да си припиша заслугата, но истината е, че става въпрос за обикновен номер.

След като събраха достатъчно материал, Ахеос се зае да го подреди по някакъв свой си специален начин — и да имаше модел или рисунък, Че не успя да го различи, — после запали купчинките суха трева и съчки, докато двамата не се озоваха в центъра на неправилен кръг от малки огньове. Студени тръпки полазиха по гърба на Че — въпреки уверенията му всичко това й приличаше на магия.

А после усети нещо в небето. Наистина го усети, а не го чу, защото нещото не вдигаше шум, но замахът на крилете му беше толкова мощен, че пламъците се разтанцуваха и топлият им дъх я погали. Че посегна към Ахеос и се вкопчи в ръкава му, докато небето над тях почерняваше с очертанията на някакво гигантско крилато създание.

А после нещото се снижи и очите й го уловиха в цялото му бледно величие. Беше си молец, ни повече, ни по-малко, и когато низходящата спирала на полета му смали перспективата, Че видя, че мъхнатото му тяло е по-едро от тялото на кон, а размахът на крилете му е великански — всяко колкото шестима мъже, легнали един зад друг на земята. Главата му беше малка, очите бляскаха сред лъскавата козина, а две дълги изящни антени се протягаха напред. Когато кацна, вятърът на крилете му загаси повечето малки огньове на техния кръг.

— Ние, тарнците, не винаги сме в състояние да летим нависоко и надалеко. Понякога ни наляга умора, друг път сме ранени. — При тези думи Ахеос я погледна с усмивка. — Смятах да прибегна до услугите на този приятел, след като се измъкна от конюшните, където ми налетя ти, но после се случиха други неща. — С едно плавно движение, подпомогнато от собствените му криле, Ахеос се метна на гърба на гигантското създание и й протегна ръка да се качи при него.

Че се приближи бавно до молеца, заобикаляйки огромното му крило, сложи предпазливо ръка върху гъстата козина и усети вътрешна топлина, каквато липсваше при повечето видове гигантски насекоми. Хвана ръката на Ахеос и с негова помощ се покачи върху гърба на молеца. Създанието се размърда за миг на шестте си крака, намествайки допълнителната тежест. Седло нямаше, но през устата му бяха прекарани въжета, които Ахеос държеше като конски юзди.

— Трябва да се хванеш здраво — заръча й той, затова Че го прегърна през кръста и притисна колене към мекото туловище на молеца.

Ахеос подаде някакъв сигнал с юздите и с едно-единствено шеметно движение насекомото се изтласка във въздуха, а Че изпита абсолютната увереност, че ще се хлъзне назад, мощното крило ще я запрати нанякъде и след кратък полет тежкото й тяло ще се устреми към земята като камък. Стисна отчаяно Ахеос, толкова силно, че усети твърдите очертания на шевовете, с които самата тя беше затворила раната на хълбока му преди време.

А после ритъмът на полета започна да й се изяснява и опроверга очакванията й. Вместо да пърха трескаво като малките си събратя, гигантът размахваше криле в бавен, почти тържествен ритъм и при всеки замах набираше скорост и височина. Ритъм, търпелив и неуморен, който съживи спомен от детството й — за една разходка с лодка. Беше още съвсем малка тогава, седеше с ококорени очи на пейката, а Стенуолд гребеше с лекота. Че поотпусна хватката си около Ахеос и се огледа.

Бяха толкова далеч от земята, че от Хелерон се виждаха само червените светлинки на леярните му, и толкова далеч от планината, че склоновете й тънеха в мрак. Над тях имаше само звезди. Тя, Ахеос и молецът бяха единствените живи същества в света, летяха през студения застинал въздух, все по-високо и по-високо. Че облегна глава на рамото на Ахеос. Беше толкова тихо тук, горе. Крилете на насекомото се движеха безшумно, а полетът им беше тъй плавен, че въздухът почти не помръдваше. Напълно различно от фикса, който беше пилотирала, от гигантското туловище на „Небесен“ и от дрънчащия имперски хелиоптер.

„Колко хубаво би било, ако можех да летя така“ — помисли си Че. Още от най-ранно детство копнееше за нещо такова и ето че сега мечтата й се беше изпълнила най-неочаквано. Нямаше представа откъде идва копнежът й, защото Стенуолд не можеше да лети, Тиниса също. Че често поглеждаше през прозореца на спалнята си към облаците и звездите, следеше със замечтан поглед трескавия полет на мухородните пратеници и тромавия заход на леталата към летището и знаеше, че има нещо, за което винаги ще мечтае, но никога няма да има.

А после планинските склонове влязоха в полезрението й и тя разбра, че пред очите й лежи Тарн.

Представяла си бе ниски къщи, които се катерят по склоновете, или дори пещери, издълбани в скалата. Знаеше, че молецородните са древен народ и че тази планина, превърнала се в тяхно последно убежище, е била и първият им дом. Досега обаче този факт си беше оставал суха академична материя.

Най-ниските склонове, които се виждаха от въздуха, бяха изсечени терасовидно, всяко ниво бе широко по десетина метра и разделено на парцели със селскостопански насаждения, напоявани чрез сложна мрежа от тесни разклоняващи се канали. Тук-там се виждаха барачки и навеси за фермерите, но не това беше Тарн. Тарн се ширеше на по-високите склонове. На площ с височина повече от сто метра планинската снага беше превърната в град.

 

 

Следващата им среща беше в затъмнената задна стаичка на евтин хан с бръмбаророден съдържател, където гостите трябваше сами да си осигурят лампи, ако държат да им е светло. Талрик не държеше. Нямаше никакво желание да вижда собственото си лице, ухилено подигравателно в сумрака.

Макар единствената светлина да идваше от звездното небе зад тесните прозорци, Сцилис лесно си намери стол, но пък паякородните имаха силно зрение. Талрик го чу как си налива вино и отпива.

— Някакъв напредък? — попита нетърпеливо той.

Сцилис преглътна и изсумтя разочаровано.

— Долнопробна реколта, ужасна. Предвид оскъдните ми средства напоследък щях да те помоля да намериш нещо по-добро, но вкусът на твоите хора за вино е направо отвратителен.

Талрик изсъска през зъби.

— Времето изтича, Сцилис.

— Знам, майоре, но нямай грижа, положението е под контрол. Знам всичко за разделената групичка на Стенуолд. С това лице съм като негова сянка.

— Мислех, че ще продължиш с тях в ролята на Кенисе.

— Реших, че няма да е убедително, а в моето положение и най-малкото съмнение би било фатално. Затова намерих нещо по-добро — идеалната възможност, която сама ми се предложи като на тепсия. Горките, толкова бързаха, че дори не им хрумна да се запитат защо Кенисе си е тръгнала, без да каже и едно довиждане.

— Кой? — Неприятно чувство обзе Талрик, макар че сам не можа да определи точно какво. — Чие… лице носиш сега?

— Тайните са моят живот, майоре. Мислиш ли, че бих ти поверил живота си? Ти би ли ми поверил своя?

— Какво имаш за мен, казвай.

— Ти беше възхитително търпелив през последната година, майоре, подготви операцията си предпазливо и без бързане. А сега си като дете, на което са обещали нова играчка. Добре. Ще ти покажа къде се е окопал агентът на Стенуолд. Събрал е истинско войнство от дребни престъпници, между другото. Добре би било да ги удариш, така мисля аз. С помощта на местни мутри, ако те притеснява как ще изглежда отстрани. Трийсетина опитни биячи би трябвало да свършат работа.

— Трудно ще е да наема трийсет мъже, без да се разчуе.

— Това го оставям в твоите способни ръце — каза Сцилис. — Няма как да ги хванете всичките, защото поне половината са в постоянно движение. Ще ти оставя подробности за това къде и при кого ходят и по каква работа — за онези, които знам. Немалка част ще ви се изплъзнат, но поне ще сте отрязали главата. Шеф им е един обрасъл с шипове грозник на име Скуто. Него е добре да убиете. И колкото се може повече от подчинените му.

— Ами ти? Щом не искаш да ми кажеш в чия роля си, може неволно да попаднеш в мелето.

— Ако се случи, значи съм го заслужил — махна небрежно с ръка Сцилис. — Мога сам да се погрижа за себе си, не се притеснявай.

— Нещо друго?

— Надяват се молецородните отшелници да им помогнат. Смятам, че мога да сложа прът в това колело.

Талрик кимна.

— Вече пратихме наши хора там и те държат нещата под контрол.

— Знам ли…

— Съмняваш се в мен? — вдигна вежди Талрик.

— Съмнявам се в преценката ти — уточни Сцилис. — Молецородните не са просто планински диваци. Хитри шарлатани са те и никога не се знае какво точно кроят. На твое място бих ги държал под око, защото много ги бива да развалят чужди планове, когато най-малко очакваш.

— Имай грижата тогава — каза Талрик. — Разчитам на теб да предотвратиш евентуален съюз с молецородните без оглед на средствата.

— А Стенуолд Трудан?

— Можеш ли да го заловиш жив?

— Едва ли, предвид ситуацията.

Талрик се замисли.

— Пратил съм мои хора да го търсят. Ако само можех да опна него на масата за разпит… — Накрая стигна до решение. — Ще избием хората му, ще прекъснем връзката им с молецоидите, но ако съществува и най-малкият шанс Стенуолд Трудан да ми падне жив в ръцете, то това ще е черешката на тортата.