Ейдриън Чайковски
Империя в черно и златно (17)

16.

— А, Стенуолд — каза Елиас, когато посетителят влезе. — Би ли ме изчакал за секунда? — След което продължи да събира демонстративно някакви числа на свитъка пред себе си. Подчерта крайния сбор, сложи резервоарната писалка в златната й поставка и чак тогава вдигна поглед. — Нямах представа, че ще идваш в Хелерон, още по-малко при мен, признавам — заяви с усмивка той. — Да не би случайно да си развил интерес към минното дело?

— Интересите ми са разностранни и минното дело не прави изключение — отвърна Стенуолд. Изглеждаше не на място в кабинета на Елиас, дори сред оскъдната мебелировка на скромната вила в близост до кариерата. Прахолякът от пътя още лепнеше по него, а кожените си занаятчийски дрехи носеше като броня срещу искри и метални стружки. Дори с меч на кръста нямаше вид на човек от ранга на домакина, още по-малко на негов братовчед.

— Е, разказвай — подкани го Елиас и се облегна назад.

— Вероятно ще ми е нужна помощта ти, Елиас — каза простичко Стенуолд.

— Стига да мога. За какво става въпрос?

— За племенницата ми Челядинка и няколко нейни приятелчета. Изглежда, са изчезнали.

— В Хелерон? На стаж от Академията ли са дошли?

Стенуолд го изгледа с присвити очи.

— Преди няколко дни са влезли в града, били са нападнати и са се разделили. Челядинка е умно момиче, така че би се сетила да потърси роднините си.

Елиас вдигна рамене.

— Може би трябва да попиташ при другите ни роднини, макар че сигурно щях да чуя, ако братовчедка от Колегиум е дошла в града.

Стенуолд кимна мрачно като човек, който се е сблъскал с най-големия си страх.

— Значи не си я виждал? Нито си чувал нещо?

— Съжалявам. — Елиас разгъна друг свитък със сметки. — Но ще направя всичко по силите си, за да ти помогна в търсенето. Само кажи.

— Ами… — Стенуолд си пое дълбоко дъх с мисълта, че човек на неговата възраст и с неговото положение не би трябвало да се оказва в подобна ситуация. — Казвам, че Челядинка и един млад мъж са били видени на прага на твоята градска къща. Младият мъж е принц от Федерацията и е бил облечен по начин, който прави впечатление и лесно се запомня.

Елиас го изгледа смръщено.

— Какво намекваш?

— Че са дошли при теб, братовчеде Елиас. Челядинка е бягала от хората, които са ги нападнали, и като всяко разумно момиче е потърсила убежище при роднините си.

— Стенуолд, вече ти казах. Не съм я виждал. — Но тънка усмивчица разтегли несъзнателно лицето му и го издаде. Сърцето на Стенуолд се сви. Може да беше разочарован, но не беше изненадан.

— Какво става, Елиас? — попита тихо той.

Елиас събра пръстите на двете си ръце, опрял лакти на бюрото.

— Скъпи ми Стенуолд, ти винаги си бил, как да се изразя… бунтар, да речем. Натрапваш идеите си на хората, размахваш плашила наляво и надясно и срамиш семейството. В Колегиум може и да търпят това, чувал съм, че там ексцентриците са на почит, но в Хелерон е различно. Тук не може да си развяваш байрака като някой мравкороден боксьор, който си търси белята. Какво точно искаш от мен?

— Искам си племенницата, която на теб ти е братовчедка — заяви Стенуолд студено.

— Създал си си врагове тук, Стенуолд — отбеляза Елиас, — и на тях им е неприятно, когато си вреш носа в делата им. Ако си забъркал и племенницата си в това, вината е изцяло твоя.

— Да, да, моя е — призна Стенуолд. — Макар че я пратих тук с идеята да я отдалеча от опасностите. Какво направи с нея, Елиас?

— Аз?

— Хайде да прескочим преструвките, става ли? Виждам, че ти се ще да позлорадстваш, аз пък нямам нищо против да те изслушам. Така че похвали се, Елиас, разкажи ми колко хитро си постъпил. Какво направи с Челядинка?

Елиас стисна ръце, образ и подобие на търговец, който приключва успешна сделка.

— Враговете ти чули за нея и я проследили.

— Проследили я до теб.

Усмивката на Елиас пресъхна.

— И така да е, какво? Момичето си търсеше белята. Рано или късно щяха да я спипат.

— Можел си да я защитиш.

— И защо да го правя? — Елиас се изправи гневно. — Тръсваш проблемите си на прага ми и очакваш да си заложа главата заради теб? Ти започна тази война, Стенуолд, ти си я води. Ти агитираш из цял Хелерон срещу най-добрите клиенти, които градът ни е имал за последните стотина години.

— Какво си направил с племенницата ми? — попита Стенуолд, все още запазвайки самообладание.

— Предадох им я, Стенуолд. И защо не?

— Защото ти е братовчедка например? А, да, забравих, това вече го минахме. — Ръцете му се бяха свили в юмруци. — И колко взе за момичето?

— Ако Империята е така любезна да предложи награда, кой съм аз да я откажа? — изрепчи се Елиас.

— Значи си я продал — заключи Стенуолд. — Имаш ли някаква представа какво ще правят с нея? Ще я измъчват? Ще я екзекутират?

— О, стига мелодрами. Те не са зверове. Най-вероятно ще я направят робиня.

— И само толкова? — изсъска Стенуолд. — Робиня значи?

Някъде в къщата се чу шум и тънката усмивка на Елиас се поразшири.

— От тяхна гледна точка Челядинка е издирван престъпник. Същото важи и за теб.

— Я стига! — Стенуолд беше надвиснал над бюрото и само то го делеше от Елиас. — Къде я отведоха?

— Нямам представа.

— Казвай!

— Казах ти вече. Защо да ми пука къде са я отвели? Не е тук, друго не ми трябва да знам. — Елиас се наведе напред и носовете им се допряха. — Ти обаче ще разбереш, при това по-скоро, отколкото си се надявал. — Дръпна се рязко назад, грабна звънеца, който стоеше до поставката за писалката на бюрото, и го разклати силно. После каза с победоносно изражение: — Всъщност, много скоро ще се озовеш при нея.

Звънливото ехо утихна. Стенуолд беше отстъпил крачка назад и чакаше с ръка на меча си. Хвърли поглед към вратата на стаята, после вдигна вежди към Елиас.

— И?

Домакинът размаха отново звънеца, после още веднъж, толкова силно, че го удари в плота на бюрото. Силният звук отекна и замлъкна. Нищо.

— Охрана! — изкрещя Елиас. — Охрана! При мен, веднага!

Едва загатната усмивка разтегли устните на Стенуолд.

— Напоследък е трудно да се намери свестен персонал — отбеляза той.

— Охрана! — изврещя отново Елиас и този път вратата се отвори. В стаята влезе мъж, сам, влезе безшумно и зловещо като ходеща смърт. Висок богомолкороден със зелени дрехи и извито метално острие на дясната ръка.

— Тисамон — поздрави го Стенуолд и въпреки страха си за Челядинка, въпреки предателството на братовчед си, не можа да спре широката си усмивка. — Не знаех дали си получил съобщението ми. Не знаех дали ще дойдеш.

Богомолкоидът се усмихна на свой ред, доколкото можеше да се усмихва.

— Минаха десет години, откакто ме повика за последно. Нима мислиш, че някакви си десет години ще променят навиците ми? Да не съм някой вятърничав бръмбаророден, Стенуолд? Ние помним.

— Кой е този? — попита Елиас. — Какво става?

— Случвало се е да използвате дарбите ми в миналото, майстор Продан, по ваши бизнес дела — отвърна спокойно новодошлият. — Аз съм Тисамон от Фелиал.

Елиас ококори очи. Името не му беше направило впечатление първия път, но сега явно беше навързал фактите.

— Ще ти платя двойно колкото ти е предложил този човек — изграчи той. — Не, петорно.

Тисамон сви устни и поклати глава.

— Той приема пари — обясни Стенуолд на братовчед си, — но се бие заради чест, а с такава валута ти не разполагаш. — След миг вече беше заобиколил бюрото, мечът му беше изваден от ножницата, а със свободната си ръка стискаше предницата на дрехата на Елиас.

— Стенуолд, моля те…

— Продал си племенницата ми на осоидите — изсъска през зъби Стенуолд.

— Моля те, мога да…

— Нямаш какво да ми предложиш, братовчеде — прекъсна го Стенуолд. Мечът трепереше в ръката му от трудно сдържан гняв. — Ти предаде собственото си семейство, града си, расата си. Какво да правя с теб, как мислиш?

— Стенуолд, съжалявам…

— Не, не съжаляваш. Или ако съжаляваш, то е заради провала на плановете си. Ако сега се появи отнякъде отряд осородни, ще продадеш и мен по пазарни цени. Така че си затваряй устата! — Притисна ломотещия търговец към стената зад бюрото. — Представа си нямаш как ме сърбят ръцете да те убия, идея си нямаш, Елиас. Сърцето ми, инстинктите ми вият до небесата да ти резна гърлото. — С тези думи Стенуолд остърга остатъците от самоконтрола си, пусна разтреперания мъж и отстъпи назад. — Но няма да утежня позора от твоето предателство, като пролея роднинска кръв. Предпочитам да не си го слагам на съвестта.

Прибра неопетнения си меч в ножницата и се обърна.

— Стенуолд, братовчеде… благодаря ти… — промълви едва-едва Елиас.

Застанал с гръб към търговеца, Стенуолд спря на прага на стаята и подхвърли:

— Тисамон обаче няма подобни угризения, бас държа.

— Какво?

Стенуолд излезе от кабинета, затвори вратата след себе си и седна на един стол в коридора. Чувстваше се изцеден до дъно и отвратен от света. През затворената врата долитаха пискливите опити на Елиас да подкупи Тисамон. Съвсем подходящо, реши Стенуолд — да умре с цифри на уста.

След няма и минута вратата се отвори и богомолкоидът излезе от кабинета, като почистваше грижливо острието си с парче плат от робата на Елиас.

— Наистина ли си помисли, че може да ти обърна гръб? — попита го тихо Тисамон.

Стенуолд гледаше озадачено богомолкородния.

— Виж се само. Не си остарял и с ден за тези десет години.

— За разлика от теб — отбеляза безцеремонно Тисамон. — Станал си по-стар, по-плешив и по-дебел. Не че някога си бил строен или с гъста коса, всъщност.

— И млад?

— Ако питаш мен, нито ти, нито аз не сме били особено млади някога, дори тогава.

Здрависаха се с левите ръце, както им беше обичаят, и Стенуолд забеляза, че другият мъж все пак е остарял. Белите нишки може и да се губеха сред русата му коса, но по лицето му имаше следи, които не говореха за щастлив и спокоен живот.

— Какво щеше да правиш — попита небрежно богомолкочовекът, — ако не бях получил съобщението ти? — Тоест, ако не беше дошъл, макар Тисамон да не го изрече на глас.

Стенуолд усети как стомахът му се свива заради онова, което скоро щеше да застигне и двамата. Него и най-стария му приятел.

— Щях да се бия — отвърна простичко той.

— И аз така си помислих — кимна Тисамон.

— Колцина щяха да излязат насреща ми?

— Половин дузина местни и още толкова лека пехота осородни — каза Тисамон и вдигна рамене, сякаш подобна бройка дори не заслужаваше коментар. А Стенуолд си помисли, че докато разговаряше с Елиас, не беше чул дори звук от борба. Още на времето Тисамон си изкарваше хляба не само като дуелист, а и като наемен убиец. Гледаше на тези си занимания като на продължение на дуелите, но с други средства. По дрехите му нямаше и петънце от кръв.

— Доста имаме да наваксваме — каза Стенуолд.

— По-малко, отколкото си мислиш. Миналото просто се преля в бъдещето, нали? Приключиха с Федерацията и сега най-после са се прицелили в нас.

„Най-после?“ Но всъщност едва ли беше чудно, че Тисамон очаква с нетърпение следващия ход на осоидите.

— Следиш събитията, така ли?

— Хелерон е кошер от слухове за всеки, който си държи ушите отворени.

— Да де, само дето никой не иска да се вслуша. — Стенуолд поклати глава, излизайки от къщата на мъртвия си братовчед. Излезе и изтегли моментално меча си. Буквално на крачки от вратата стоеше някакъв човек — молецороден, установи с изненада Стенуолд. Значи не беше от слугите или мутрите на Елиас. — Кой си ти и какво правиш тук? — попита го строго.

— Не е наемен убиец, както реших в началото — обади се иззад него Тисамон. — Нещо като доброжелател по-скоро. Промъкваше се към теб на влизане в къщата. Знаел за осородните и искал да те предупреди — обясни Тисамон, — но не успя, защото аз го спипах пръв.

Стенуолд отново насочи погледа си към молецоида.

— И не си го убил?

— Молецороден е — сви рамене Тисамон. — Старите навици умират трудно. — Като всичко друго в миналото на народа му, чувството за вярност към древните съюзници имаше дълбоки корени. — Старата лоялност ръжда не хваща — добави с усмивка Тисамон, все същата като отпреди седемнайсет години.

Стенуолд се обърна отново към молецородния, който през цялото време беше стоял мълчаливо и неподвижно. Забеляза, че странникът е ранен и превързан — доста несръчно. Логиката в цялата ситуация продължаваше да му убягва.

— Какво е твоето място в тази история? Имаш зъб на осоидите или какво?

— Те не ме интересуват. Просто исках да те предупредя.

— Да ме предупредиш?

— Видях как отведоха племенницата ти — изрече молецородният с равен глас и предпазливо изражение.

— Видял си Челядинка? — оживи се внезапно Стенуолд и тръгна напред. Молецоидът отстъпи спокойно, запазвайки разстоянието помежду им.

— Тя… тя ми помогна — съобщи той.

Стенуолд спря.

— Няма защо да се страхуваш от мен — каза успокоително, а после: — Сега вече разбирам. Ти сигурно си от Тарн. Участваш в нападенията, нали?

Молецоидът кимна предпазливо.

— Казвам се Ахеос.

— Е, в момента не питая особена любов към Хелерон — заяви Стенуолд. — Господарят на тази къща, братовчед ми Елиас Продан, лежи мъртъв в съседната стая и предполагам, че вашите шамани, или както там се наричат, ще има да потриват доволно ръце по този повод.

— Със сигурност няма да проливат сълзи — кимна Ахеос.

— Кажи ми за Челядинка. Къде е тя?

Ахеос обясни какво е видял. Разказваше спокойно, без излишни емоции. Явно имаше и око за детайлите, забеляза Стенуолд, беше човек, свикнал да шпионира врага. Мисълта, че самият той, Стенуолд, може да е в бройката на въпросните врагове, му се стори странна. С много малко изключения молецородните бяха раса, с която не си беше имал вземане-даване.

— Накъде ги отведоха?

— На югоизток. В югоизточните покрайнини на града има лагери за роби — допълни Ахеос. Стенуолд не знаеше дали молецоидите все още държат роби, а и нищо в тона на Ахеос не му подсказа отговора. Стенуолд потърка брадичката си. Беше обрасла с четина и го сърбеше.

— Нямаш представа колко усилия положих, за да пристигна навреме. Ако разполагах с още един месец, релсовият път щеше да е готов и да ме докара тук право от Колегиум. А сега пътувах десетница и повече, смених пет различни форми на транспорт и пак закъснях. Макар и с един-единствен ден — закъснях.

— Ще тръгнеш ли след нея? — За Тисамон въпросът беше риторичен.

— Тя ми е племенница, а с нея е един от студентите ми. Длъжен съм да открия и двамата. — Стенуолд оголи зъби в подобие на усмивка. — Но пък помощ няма да ми липсва. Помниш ли Скуто, шипородния?

— Дали го помня? — усмихна се Тисамон. — Отказах три щедри предложения да го убия.

Стенуолд запази подобието на усмивка върху лицето си. „За тези неща излишни въпроси не задаваме.“

— Отивам право при него сега. Окопал се е в Хелерон като дървеница в старо писалище. По-добър източник на информация и да искам, не мога да намеря.

— Острието ми е твое — каза Тисамон, толкова просто и ясно, че Стенуолд го зяпна.

— Не мислех, че…

— Казах ти. — Богомолкородният сведе очи. — През всичките тези години броях дните. Наистина ли мислиш, че ще ти обърна гръб сега?

След обсадата на Мина се бяха срещали три-четири пъти. В началото Тисамон помагаше на Стенуолд в събирането на информация. После, когато наблюдението и изчакването станаха по-важни от бързото острие, контактите им намаляха. Постепенно задълженията на Стенуолд в Академията започнаха да отнемат все повече от времето му и пътищата им неусетно се разделиха. И ето че от последната им среща бяха минали десет години.

— Аз… не знам какво да кажа — заекна бръмбароидът. Изведнъж го налегна ужасяващо чувство на обреченост. „И двамата ще съжаляваме за това.“ — Не искаш ли да си помислиш поне? — „Преди да стовариш върху раменете ми тежестта на обещанието си.“ Обещанията на богомолкородните бяха по-твърди от стомана и по-тежки за носене. — Имаш си живот тук…

Тисамон отново беше забил поглед в земята пред себе си. Гледката беше толкова позната, че за миг върна Стенуолд двайсет години назад — Тисамон гледа в земята, неспособен да отвърне на нечия саркастична забележка.

— Нямам живот тук — промълви богомолкочовекът. — Седемнайсет години, Стен… Знаеш какво имам предвид.

„За него времето е спряло.“ Знаеше, че богомолкородните не забравят обиди, неправди, както и стари приятелства, но никога не си беше давал докрай сметка колко смущаващ и непривичен е досегът с подобно мислене.

„Толкова съжалявам, приятелю.“

 

 

Бяха си уговорили среща същата вечер, Стенуолд и Тисамон. Изрекли бяха името почти едновременно — старото им място за срещи от старите дни. Съвпадението изпълни Стенуолд с носталгия, но емоцията само вгорчи допълнително мисълта за онова, което предстоеше.

Тръгнал бе към свърталището на Скуто, съсредоточил решително мислите си върху непосредствената задача. Бръмбароидите са прагматичен народ, повтаряше си той. Не прахосват времето си в тревоги за неща, върху които нямат контрол.

Комшиите на Скуто го забелязаха отдалеч, но това не го притесни. Мнозина вече го познаваха като приятеля на техния шипороден. Единствено тук в Хелерон Стенуолд се чувстваше в безопасност.

Уви, тази мисъл бързо се подкисели, когато вратата на Скуто се отвори с трясък пред него и настръхналият като таралеж шипороден насочи арбалета си към гърдите му.

Стенуолд замръзна на място. „О, не — помисли си, — не е възможно да са обърнали и Скуто. Не и човека, при когото пратих децата.“

— Какво правех, когато се срещнахме за пръв път? — попита Скуто, като го оглеждаше подозрително с примижали очи.

Стенуолд го зяпна.

— Моля?

— Какво правех, когато ме видя за пръв път? — повтори шипородният и разклати арбалета толкова силно, че стрелите вътре издрънчаха.

Стенуолд продължи да се кокори.

— Отде да знам бе, човек? Забравил съм. Помня само, че те беше избило на поезия, ужасна. Даже мога да ти изрецитирам няколко стиха, ако това ще помогне.

— Няма нужда — побърза да го спре шипородният. — Влизай. Имаме новини от смесен характер.

Влезе на заден ход в колибата, като свали арбалета, и махна на Стенуолд да го последва.

— И аз имам новини — каза бръмбарородният, — лоши в по-голямата си… — Не успя да довърши, защото Тиниса едва не го събори на пода.

— Толкова се радвам, че си добре. — Прегръщаше го с всички сили. — Мислехме, че си влязъл право в капана.

— О, влязох — потвърди той, а когато момичето го погледна стреснато, добави: — Какво, мислиш, че старият Стенуолд не може да се грижи за себе си? — Отдалечи я на една ръка разстояние, огледа я от главата до петите и съзря сянката на последните дни. — Радвам се да видя, че и теб те бива в оцеляването, донякъде поне — каза нежно той.

Зад нея, сред машинариите на Скуто, Тото пристъпяше от крак на крак.

— И ти си се справил, а? Браво на момчето.

— Да, майстор Трудан — отвърна чинно Тото, все едно още бяха в Академията.

— Бива го в ръцете тоз момчурляк — вметна Скуто. — Ако нямаш други планове за него, ще се радвам да остане при мен.

— Кой ще остане и кой не… — отвърна мрачно Стенуолд. — Това е централният въпрос, нали така? Уви, Челядинка и Салма не са извадили вашия късмет. Били са предадени на осоидите.

— Знаем — каза Тиниса. — Имперски конвой с роби вече е напуснал града в източна посока и по всичко личи, че двамата пътуват с него.

Стенуолд издиша шумно.

— Виждам, че не сте си губили времето. На изток, значи?

— Към Империята — вметна услужливо Скуто.

— О, това го знам. Нищо, че отдавна не съм ходил по тези места. — „От седемнайсет години, през които незнайно защо се залъгвах, че този момент ще ме подмине.“ — Ще ми се да имахме повече време. — „Ще ми се аз да имах повече време.“ — Не е нужно някой да идва с мен и го казвам най-сериозно.

— Това е добре, защото аз определено няма да дойда — заяви категорично Скуто. — В Империята недолюбват чужденците, но такива като мен направо ги мразят.

— Ти и без това си ми нужен тук — кимна Стенуолд. — Тото, ти също можеш да останеш, ако искаш. От Скуто ще научиш много неща.

— Аз… предпочитам да дойда с вас — каза Тото и погледна смутено към шипородния. — Извинявай, но… те са ми приятели.

— Ако нещата се развият зле… редно е да знаеш, че в Империята гледат с лошо око на хората със смесен произход — предупреди го Стенуолд.

Тото вдигна рамене сякаш да каже, че и извън границите на Империята нещата не стоят по-различно.

Стенуолд се стегна вътрешно.

— Тиниса…

— Хич и не питай. Идвам с теб, естествено. Няма нужда да ме молиш — изрече решително тя, но като видя насилената му усмивка, си помисли, че може би се е канел да я моли за друго.

— Скуто, ти ни приготви всичко необходимо за пътуването. С вас двамата ще се срещнем при старата леярна „Тежката каруца“ източно от града. Аз ще се погрижа за подкреплението.